— Тук ли ще го оставим? — попита Мелани.
— Не знам — почеса се по главата той. — Може би ще бъде примамка за останалите и ще ги накара да пресекат моста… Но може да стане и обратното…
— Дай да тръгваме, а той сам ще реши — предложи Мелани. Насочиха се към клетките на поляната, а Бонобо номер 1 слезе от моста и тръгна след тях.
Вървяха бързо, давайки се сметка, че в лодката ги чакат. Започнаха да отварят клетките без никакво колебание.
Животните изскачаха навън и първата им работа беше да разменят по някоя дума с Бонобо номер 1. Кевин и Мелани продължиха работата си. След броени минути на поляната вече имаше около дузина боноби, които се протягаха и почесваха.
— Сигурен съм, че моят човек ме разбра — промърмори Кевин. — Ако не е така, тези тук отдавна да са се разбягали. Според мен всички знаят, че трябва да напуснат острова…
— Не е ли по-разумно да извикаме Кандис и новите ни приятели? — вдигна глава Мелани. — Те ще бъдат свидетели на оттеглянето, а може би и ще помогнат всичко да приключи по-бързо…
— Добра идея — кимна Кевин, хвърлил кос поглед към дългата редица клетки. Добре знаеше, че са над седемдесет.
Мелани изчезна в нощта, а той пристъпи към поредната клетка. Направи му впечатление, че Бонобо номер 1 върви след него и посреща всеки новоосвободен поотделно. Групата на бегълците се появи в момента, в който отваряше шестата или седмата клетка. В първия момент се заковаха на място, очевидно стреснати от броя на едрите и силни животни. Бонобите не им обърнаха никакво внимание, с изключение на Уорън. Автоматът в ръката му ги накара да го заобикалят отдалеч, той явно им напомняше за пневматичните пушки, с които гледачите изстрелваха упойващи стрели.
— Толкова са кротки, че чак потръпвам от ужас — промълви Лори.
— Депресирани са — поясни Кевин. — Или от упойката, или от продължителния престой в клетките. За всеки случай се дръжте настрана. В момента са кротки, но обладават огромна сила…
— С какво можем да помогнем? — попита Кандис.
— Тръгвайте по редицата и отваряйте вратите на клетките — разпореди се Кевин.
Седем души свършиха работата в рамките на броени минути. Скоро всички клетки бяха отворени. Кевин се изправи пред стадото и махна с ръка да го последват по посока на моста.
Бонобо номер I го последва и плесна с ръце — също както на онази пътечка при първата им среща. От устата му излетяха гърлени звуци. Стадото покорно тръгна след него.
Седемте човешки същества поведоха седемдесет и една трансгенетични маймуни към свободата. Кевин спря на крачка от моста и отстъпи встрани. Бонобо номер 1 се изправи на бетонния пристан.
— Ста зит арак — повтори Кевин, разпери пръсти и махна към девствената африканска джунгла.
Бонобо номер 1 сведе глава на гърдите си, постоя така в продължение на една дълга секунда, после издаде някакви гърлени звуци и бавно пое по моста. Стадото мълчаливо го последва.
— Сякаш присъстваме на Великото преселение — промълви Джак.
— Не богохулствай! — прошепна Лори, но дълбоко в себе си беше съгласна с определението. Гледката беше величествена и я караше да затаи дъх.
Животните безшумно изчезнаха в тъмната джунгла от другата страна на моста. В един момент се бяха струпали в основата на металния мост, после просто ги нямаше.
Хората дълго мълчаха.
— Направиха го — най-сетне се обади Кевин. — Благодаря на всички за помощта. Сега може би най- сетне ще получа успокоение… — Пристъпи към командното табло и натисна червения бутон. Мостът започна да се прибира с тихо бучене. Групата мълчаливо се насочи към пирогата.
— Това беше най-странната гледка в живота ми — промълви Джак.
После Мелани, която крачеше начело на колоната, изведнъж се спря.
— О, не! — простена тя. — Вижте там!
Отвъд реката, полускрити от гъстата зеленина, просветваха автомобилни фарове. Колите бяха няколко и явно се спускаха по черния път, който водеше към моста.
— Не можем да се върнем в лодката, защото ще ни видят! — напрегнато извика Уорън.
— Но не можем да останем и тук, нали? — контрира Джак.
— Обратно към клетките! — повелително извика Кевин. Обърнаха се и хукнаха през поляната, фаровете осветиха бетонната рампа в момента, в който приклекнаха зад празните клетки. Автомобилите спряха на отсрещния бряг, но моторите и светлините им останаха включени. — Войници от гвинейската армия — определи Кевин.
— Плюс Зигфрид, когото не мога да сбъркам с никого! — просъска Мелани. — А това е една от патрулните коли на Камерън Макайвърс…
Лъчът на мощен прожектор опипа пристана, плъзна се по редицата клетки и се насочи към реката. Миг по-късно кануто беше открито, оттатък се разнесоха възбудени подвиквания.
— Лошо — изпъшка Джак. — Вече знаят къде сме. Тишината на нощта бе разкъсаната от продължителния лай на автоматично оръжие.
— По какво стрелят, за Бога? — възкликна Лори.
— Страхувам се, че останахме без лодка — изпъшка Джак. — А това означава, че ще кажа сбогом на депозита, който оставих за нея…
— Сега не е време за шеги! — намръщено рече Лори. Нощният въздух се разтърси от оглушителна експлозия, огненото кълбо освети за миг струпалите се на отсрещния бряг войници.
— Това беше резервоарът — въздъхна Кевин. — Останахме без транспорт…
Минута по-късно прожекторът угасна, първият джип направи обратен завой и изчезна нагоре по пътя, който водеше към Кого.
— Някой да има представа какво става? — попита Джак.
— Предполагам, че се връщат в града — въздъхна Мелани. — Зигфрид и Камерън вече са спокойни, защото знаят, че не можем да избягаме от острова. Фаровете на последния автомобил изчезнаха, околността потъна в непрогледен мрак. Дори луната се беше скрила зад облаците на запад.
— Предпочитам да знам къде се намират тези типове и какво възнамеряват да правят — изръмжа Уорън.
— Колко е голям този остров? — попита Джак.
— Десет километра дълъг и четири широк — поясни Кевин.
— Но…
— Палят огън! — внезапно го прекъсна Уорън.
Алени пламъци осветиха за миг металната конструкция на моста, около която се мяркаха сенките на гвинейските войници.
— Прекрасно! — въздъхна Джак. — Тези типове явно си организират бивак!
— Ами сега какво ще правим? — проплака Лори.
— Нямаме голям избор — поклати глава Уорън. — Преброих шестима от другата страна на моста…
— Дано да не решат да се прехвърлят отсам — рече Джак.
— През нощта това е изключено — поклати глава Кевин. — Освен това няма защо да бързат…
— А не можем ли да преплуваме този проток? — попита Джак. — Ширината му е някакви си двадесетина метра, а течение почти липсва.
— Вече ти казах, че не ме бива в плуването — разтревожено го изгледа Уорън.
— Тук е пълно с крокодили — добави Кевин.
— Е, това вече е върхът! — въздъхна Лори.
— Хей, почакайте! — изведнъж вдигна ръка Кевин. — Няма да се наложи да плуваме! Лодката, с която дойдохме да посетим бонобите, положително е там, където я зарязахме! Тя е достатъчно голяма да ни побере!
— Фантастично! — възкликна Джак. — Къде е тя?
— Страхувам се, че ще се наложи да походим — рече Кевин. — На около два километра оттук, но поне пътеката е разчистена…
— Това ми звучи като разходка в парка — увери го Джак.
