престъпи границите и за награда получава мълнията, поразила Прометей…
— Чакай малко — вдигна ръка Джак. — Тези класически примери от света на литературата ми идват малко много…
— Без да искам предадох огъня на животните — въздъхна Кевин. — Бях запленен от възможността да размествам частите на различни хромозоми, по-специално клетките, съдържащи се в късото разклонение на Хромозома 6…
— Вземал си клетки от човешки хромозоми и си ги присаждал на маймуни, така ли? — пожела да се осведоми Джак.
— В оплодените яйцеклетки на маймуни — коригира го Кевин. — От вида бонобо, за да бъда съвсем точен…
— И целта на твоята работа е била да създадеш съвместими органи за евентуална трансплантация?
— Точно така — кимна Кевин. — В началото нямах предвид тази конкретна цел, бях просто изследовател. Но икономическата страна на въпроса беше прекалено примамлива…
— Гениално! — рече с уважение Джак. — Но и малко страшничко…
— Даже много страшничко! — възкликна Кевин. — Всъщност, това се оказа една огромна трагедия. Прехвърляйки у бонобите прекалено много човешки гени, аз неволно създадох една нова раса хуманоиди!
— Нещо като неандерталците ли? — учуди се Лори.
— Доста по примитивни от тях — поклати глава Кевин. — По-скоро приличат на хуманоидите, живяли няколко милиона години по-рано. Но са достатъчно интелигентни да използват огъня, да изработват примитивни сечива, а дори и да създадат нещо като език, на който разговарят… Според мен развитието им отговаря на състоянието, в което сме били ние преди четири или пет милиона години…
— Къде са тези същества? — попита с тревога Лори.
— На един от близките острови, където живеят в относителна свобода. За съжаление това скоро ще се промени.
— По какъв начин? — В представата си Лори вече виждаше хуманоидите. Като дете много си падаше по картинките на пещерните човеци.
Кевин им разказа накратко за стълбовете пушек, които бяха пробудили интереса им към острова. После описа пленяването им от маймуните и последвалото освобождение, а завърши с описание на нерадостната съдба, която очаква хуманоидите. Поради близката си прилика с хората, те са осъдени да завършат живота си в бетонни клетки.
— Ужасно! — възкликна Лори.
— Какво нещастие! — поклати глава Джак.
— Светът не е готов за нова раса — въздъхна Уорън. — Съществуващите до този момент носят предостатъчно неприятности.
— Наближаваме брега — съобщи Кевин. — След онзи завой там, ще излезем на площада пред кея…
— По-добре спри тук — предложи Джак. — На идване там имаше въоръжена охрана…
Кевин отби до тротоара. Изключи фаровете, но остави мотора да работи заради климатичната инсталация. Джак и Уорън се измъкнаха навън, изтичаха до ъгъла и предпазливо надникнаха по посока на брега.
— Дали ще можем да намерим друга лодка, в случай, че нашата е изчезнала? — попита Лори.
— Страхувам се, че не — поклати глава Кевин.
— А има ли друг път за напускане на града, освен този с КПП-то?
— Не.
— Тогава Господ да ни е на помощ! — съкрушено промълви Лори.
Джак и Уорън притичаха обратно и Кевин свали страничното стъкло.
— Наистина има един войник — рече Джак. — Но той е доста немарлив, може би ще се окаже, че сладко си спи… Все пак трябва да го елиминираме, затова предлагам да почакате тук…
— Нямам нищо против — кимна Кевин, доволен да прехвърли на друг операции от подобен сорт. Беше достатъчно откровен да си признае, че не би могъл да се справи дори и с най-мърлявия войник на Екваториална Гвинея. Джак и Уорън изчезнаха зад ъгъла и той вдигна стъклото. Лори се извърна към Натали, от устата й се откъсна тежка въздишка.
— Съжалявам за всичко това… Трябваше да бъда по-прозорлива и да разбера, че Джак е от хората, които привличат неприятностите като магнит…
— Грешката не е твоя, няма нужда да се извиняваш — поклати глава Натали. — Освен това нещата изглеждат далеч по-добре отпреди петнадесет-двадесет минути…
Джак и Уорън се върнаха изненадващо бързо. В ръцете на патолога се поклащаше пистолет, а чернокожият атлет носеше къс автомат.
— Някакъв проблем? — попита Кевин след като двамата се качиха в джипа.
— Не — отвърна Джак. — Човекът беше много любезен, а и Уорън умее да убеждава…
— Тоя бар „Чики“ има ли паркинг? — попита Уорън.
— Да.
— Карай натам!
Кевин даде на заден ход, пое по улицата и сви на първата улица вляво. В дъното й се намираше просторен паркинг, в центъра, на който тъмнеше бар „Чики“. Отвъд него започваха пристаните.
— Ще ида да проверя дали лодката е на мястото си, а вие чакайте тук — разпореди се Уорън след като тойотата спря на паркинга.
Гъвкавото му тяло изскочи от задната врата и се стопи в мрака.
— Бърз е — отбеляза Мелани.
— Охо, още нищо не знаеш — отвърна Джак.
— Насреща е Габон, така ли? — попита Лори, насочила поглед към тъмната пропаст на океана.
— Точно така — кимна Мелани.
— На какво разстояние? — подхвърли Джак.
— Четири мили по права линия — отвърна Кевин. — Но ние ще се опитаме да стигнем до Кокосовия бряг, който е на десетина. Оттам ще направим опит да влезем във връзка с американското посолство в Либревил…
— За колко време ще стигнем до този Кокосов бряг?
— За малко повече от час — отвърна Кевин. — Разбира се, това зависи от скоростта на лодката…
Уорън изскочи от мрака и се приближи до джипа. Кевин смъкна страничното стъкло.
— Всичко е окей — блеснаха зъбите на младежа. — Лодката си е на мястото.
— Ура! — викна цялата група едновременно и се изсипа от колата. Кевин, Мелани и Кандис издърпаха брезентовите си торби.
— Това ли ви е багажът? — попита Лори.
— Това е — кимна Кандис.
Уорън ги поведе към стъпалата, по които се слизаше до морския бряг.
— Бързо! — прошепна той. — Движете се натам, към онази подпорна стена!
Но под дървените кейове беше прекалено тъмно, за да се движат бързо. Сред плясъка на малките вълни се долавяше някакво особено поскърцване — подплашени от пришълците, големи краби бързаха да се заровят в пясъка.
— Имаме две фенерчета — обади се Кевин. — Може ли да ги включим?
— По-добре да не рискуваме — отвърна Джак и в същия миг буквално се блъсна в пирогата. Преди да направи знак на останалите да се качват вътре, той старателно провери стабилността й. После нареди на жените да влязат и да седнат на кърмата. Носът видимо се повдигна. Избутаха коритото във водата, скочиха вътре и го подкараха с ръце и дъски по посока на плаващия кей.
— Пазете се от гредите над главите ви — предупреди Джак. Лодката бавно напусна сянката на пристана и навлезе в осветената от луната зона. Вътре имаше четири гребла и Мелани изрази желание да се включи в гребането редом с мъжете.
— Искам да навлезем поне стотина метра навътре преди да запаля мотора — поясни Джак. — Няма
