парапета прекалено силно, чаршафеното въже се разклати. В резултат кокалчетата му влязоха в съприкосновение с грапавата мазилка и се ожулиха здравата.
— По дяволите! — изруга той след като най-сетне стъпи на паважа и разтърка ръцете си.
— Добре ли си? — прошепна Мелани.
— Мисля, че да…
Следващата фаза на бягството беше по-опасна. Наредени в индийска нишка, те залепиха гръб за стената и предпазливо се плъзнаха по протежението й, скрити в сянката на верандата. Всяка стъпка ги приближаваше до централното стълбище, край което гуляеха войниците. До ушите им достигаха знойни африкански ритми, записани на касетофон.
Плъзнаха се под навеса, където беше паркиран ленд-круйзерът на Кевин. Той предпазливо заобиколи джипа и безшумно отвори шофьорската врата. В този момент се намираше на някакви си пет-шест метра от пийналите войници, разделяше ги само една голяма тръстикова рогозка, окачена на дебел мертек над главите им.
Освободи ръчната спирачка и изключи от скорост. После се върна при жените, които чакаха до задницата и им направи знак да тикат.
Отначало тежката машина отказа дори да се помръдне. Кевин запъна крака в бетонния постамент и напрегна всички сили. Тойотата помръдна и бавно се плъзна навън.
Малко след навеса под верандата паважът започваше лек наклон, направен нарочно, за оттичане на дъждовната вода. В момента, в който задните колела се прехвърлиха там, джипът тръгна по инерция и скоростта му бавно се увеличи. Тикането стана излишно.
— Охо! — полугласно извика Кевин, заобиколи отстрани и се затича към шофьорската врата. Влизането в купето се оказа доста трудна работа, тъй като тежката машина се ускоряваше с неподозирана бързина и вече се насочваше към наклона в дъното на площада, отвъд който беше бреговата линия.
В крайна сметка успя да отвори, напрегна мускули и скочи зад волана. Зае позиция с максимална бързина и натисна спирачката. Едновременно с това изви кормилото рязко наляво, за да насочи колата към сравнително равната част на площада.
Обърна се и огледа обстановката. Войниците се виждаха съвсем ясно. Бяха насядали около малка масичка, върху която стърчеше касетофона, заобиколен от батарея празни бутилки. Ритмично пляскаха с длани по коленете си и припяваха, никой не гледаше насам.
Кевин изпусна въздишка на облекчение. В същия миг дясната врата се отвори и Мелани скочи на седалката до него. Кандис се шмугна отзад.
— Не затръшвайте вратите! — побърза да ги предупреди той, придържайки шофьорската врата с ръка.
Кракът му бавно отпусна спирачката. В първия момент джипът не помръдна, но след няколко енергични движения на тялото му напред-назад, колелата бавно се раздвижиха и тежкото превозно средство пое към бреговата линия с леко полюшване.
Инерцията ги отдалечи на около две пресечки от къщата, после наклонът свърши и колата бавно спря. Кевин завъртя стартерния ключ, вратите бяха затворени с меко изщракване.
Спогледаха се. Бяха потни и напрегнати, върху лицата им играеха леки усмивки.
— Успяхме! — тръсна глава Мелани.
— Засега — кимна Кевин и включи на скорост. Зави надясно, направи широк кръг около квартала и се насочи към автомобилния парк.
— Сигурен ли си, че в гаража няма да ни създават проблеми? — погледна го Мелани.
— Не мога да ти дам гаранции — отвърна Кевин. — Но хората там живеят изолирано, а Зигфрид положително не е бил камбаната за нашето изчезване, последвано от домашен арест. Не би си позволил подобно нещо, особено след като е планирал да ни предаде на местните власти…
— Дано да си прав — въздъхна Мелани. — Чудя се дали не е по-разумно да напуснем Зоната зад някой камион, вместо да се занимаваме с някакви американци, които никога не сме виждали…
— Тези хора са успели да се промъкнат тук — поклати глава Кевин. — Сигурен съм, че имат план и как да се измъкнат. Преминаването през КПП-то ще оставим като последна възможност, след като сме изчерпали всичко останало…
Джипът зави към огромния плац, на който кипеше трескава работа. Пътниците бяха принудени да присвият очи пред ярката светлина над товарната рампа. Стигнаха до сервиза в дъното и Кевин паркира в близост до огромен крик, на който беше повдигнат някакъв влекач. Под него се почесваха няколко механици.
— Чакайте тук — рече той и слезе от тойотата.
Мелани и Кандис гледаха как се приближава към групата мъже и повежда разговор с тях. Русокосата сестра беше кръстосала пръсти.
— Е, поне не хукнаха към телефона като го видяха — отбеляза Мелани.
Един от механиците се отдели от групата, хлътна през отворената врата на близкото помещение и миг по-късно се появи обратно с тежка верига в ръце. Подаде я на Кевин, който залитна под тежестта й.
Понесъл веригата към джипа, Кевин усети как лицето му се налива с кръв, а по челото му избиват ситни капчици пот. Мелани изскочи навън и отвори багажника миг преди дебелите брънки да се изплъзнат от ръцете му.
— Казах му, че искам дебела верига, но не предполагах чак такова чудовище — задъхано промърмори той.
— Какво обяснение им предложи?
— Колата ти затънала в дълбока кал и трябва да те изтегля… Дори окото им не мигна. Разбира се, никой не предложи да дойде да ни помогне… Скочиха в колата и се насочиха по обратния път за града.
— Сигурен ли си, че ще се получи? — обади се от задната седалка Кандис.
— Не съм — поклати глава Кевин. — Но не виждам друга възможност…
През останалото време мълчаха. Даваха си ясна сметка, че им предстои най-трудната част от приключението. Излязоха на площада пред кметството и Кевин изключи фаровете. Напрежението им видимо се повиши.
Кевин докосна педала на газта и колата с изключени светлини предпазливо се плъзна към сградата. Прозорецът на караулното ярко светеше, отвътре се чуваше оглушителна музика. Тези тук също имаха касетофон с африкански ритми, но за разлика от колегите си насреща, го бяха издънили докрай.
— Точно на такъв купон разчитах — прошепна Кевин, завъртя волана и започна да заобикаля сградата. Прозорчетата на килиите под земята почти не се виждаха, скрити в основите.
Включи на заден ход и плавно отпусна съединителя. Джипът се плъзна към верандата и спря на метър от нея. Кевин дръпна ръчната спирачка, но остави мотора да работи. И тримата насочиха погледи към осветения прозорец на караулното. Щорите бяха вдигнати, хора не се виждаха. За разлика от отрупаната с бутилки маса…
— Сега или никога! — рече с въздишка Кевин.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита Мелани.
— Не, стойте си по местата.
Плъзна се навън и побърза да се залепи за най-близката колона. Музиката беше оглушителна. Основното му опасение беше свързано с факта, че ако някой погледне през прозореца, няма начин да не го забележи. Тук укрития просто липсваха.
Клекна и хвърли поглед към зарешетеното прозорче. В килията цареше непрогледен мрак.
Отпусна се на колене, пропълзя под верандата и тикна глава между железните пръчки.
— Хей, има ли някой тук? — напрегнато подвикна той.
— Само неколцина туристи — отвърна отвътре Джак. — Да не би да ни каните на купона?
— Вие сте американците, нали?
— Точно — ухили се в тъмното Джак. — Съвсем като бейзбола и ябълковия пай…
До слуха на Кевин достигнаха и други гласове, но бяха твърде приглушени, за да разбере думите.
— Трябва да знаете, че се намирате в изключително опасна ситуация — подхвърли той.
— Така ли? — иронично отвърна Джак. — Аз пък мислех, че така посрещат всички туристи…
Кевин усети, че непознатият там долу непременно ще се погоди с човек като Мелани.
