напълно от Реймънд Лайънс.
Двамата се запознаха преди шест години, по време на семинар на Американската асоциация за научен напредък в Ню Йорк, където Кевин изнесе доклад. Той не обичаше тази дейност и рядко приемаше подобни покани, но този път беше заставен да го стори от научния си ръководител в Харвард. Основна тема на научната му дейност (залегнала и в докторския му реферат) беше хромозомната транспозиция — процес, при който си разменят органични частици, адаптират ги към своето действие и по този начин допринасят за общата еволюция. Това явление най-често се наблюдава при изграждането на половите клетки и е познато под името миоза.
По силата на чистата случайност, на семинара се появиха прочутите в цял свят Джеймс Уотсън и Франсис Крик, които изнесоха лекция по случай годишнината от голямото им откритие — структурата на ДНК. Лекцията им беше на доста популярен език, но след нея малцина останаха в залата, за да чуят научния доклад на Кевин. Един от тях беше Реймънд. Веднага след това той дойде да се представи и без да губи време му направи конкретно предложение. В резултат Кевин напусна Харвард и постъпи на работа в „ГенСис“.
Вдигна слушалката и започна да набира. Ръката му леко трепереше. Реймънд вдигна още на първото позвъняване, сякаш беше чакал на телефона. Гласът му беше кристално ясен, сякаш говореше от съседната стая.
— Имам добри новини — рече той веднага след като Кевин се представи. — Аутопсия няма да има.
Кевин объркано мълчеше.
— Не изпитваш ли облекчение? — попита Реймънд. — Зная, че снощи те е търсил Кабот…
— До известна степен съм облекчен — призна Кевин. — Но с аутопсия или без нея, аз продължавам да изпитвам силни съмнения относно целесъобразността на цялата операция…
Този път замълча Реймънд. Едва решил един неприятен проблем, той вече беше изправен пред друг.
— Може би допуснахме грешка — мрачно добави Кевин. — В мисъл, че аз допуснах грешка… Съвестта продължава да ме гложди, а започва да ме обзема и страх. По принцип аз съм един учен-теоретик и съм твърде далеч от приложната наука…
— Моля те! — ядосано го прекъсна Реймънд. — Не усложнявай нещата точно сега! Нали получи лабораторията, за която винаги си мечтал? Строших си краката от тичане да осигуря апаратурата, която искаше! На всичкото отгоре нещата се развиват отлично, особено за хората, които съм наел… Нима не виждаш, че трупащите се на твое име акции скоро ще те изправят богаташ?
— Богатството никога не ме е привличало — отвърна Кевин.
— Но на този свят има и далеч по-неприятни неща, нали? — пресече го Реймънд. — Хайде, Кевин, не ми прави номера!
— Каква полза от богатството, когато съм се заврял тук, на края на света? — промърмори Кевин. Пред очите му изплува физиономията на управителя Зигфрид Шпалек, от когото изпитваше истински ужас.
— Това няма да е вечно — успокоително промърмори Реймънд. — Сам каза, че си близо до финала и системата функционира почти перфектно… Когато отстраниш последните недостатъци и обучиш някой да работи с нея, ще можеш да се прибереш… А с парите, които си натрупал, спокойно ще изградиш собствена лаборатория.
— Над острова продължава да се извива дим, също като миналата седмица — информира го Кевин.
— Майната му на дима! — отсече Реймънд. — Вместо да даваш свобода на фантазията си, по-добре е да се заловиш за работа и да приключиш. Ако все пак имаш свободно време, не мисли за разни пушеци, а си представи каква лаборатория можеш да откриеш в Ню Йорк! Кевин кимна с глава. Реймънд е прав. Винаги се беше опасявал, че ако дейността му в Африка стане известна на обществеността, с научната му кариера ще бъде свършено. Никой няма да му възложи работа, никой няма да прояви интерес към качествата му. Само една частна лаборатория може да го направи независим.
— Слушай — прекъсна хода на мислите му Реймънд. — Ще дойда да взема последния пациент веднага след като е готов. Това ще стане скоро, нали? Тогава пак ще говорим… Междувременно просто не забравяй, че задачата е почти изпълнена и парите в задграничните ни сметки текат като пълноводна река…
— Добре — неохотно отвърна Кевин и остави слушалката. Реймънд умееше да говори убедително и след всеки разговор с него му ставаше малко по-леко.
Стана от бюрото и се насочи към трапезарията. Следвайки съвета на Реймънд, започна да си представя мястото на своята нова лаборатория. Предпочитанията му бяха за Кеймбридж, Масачузетс, тъй като все още имаше здрави връзки с Харвард и МИТ. От друга страна обаче се изкушаваше да избере някое спокойно и уединено място в провинцията, например в Ню Хемпшайър…
За обед имаше бяла риба, която му беше непозната както на вид, така и на вкус. На въпроса му Есмералда отговори, че рибата се казва „фанг“ — име, което не му говореше абсолютно нищо. С изненада откри, че яде доста повече, отколкото бе очаквал. Явно разговорът с Реймънд се беше отразил добре на апетита му. Идеята да притежава собствена лаборатория продължаваше да му се струва възхитителна…
След като се нахрани, Кевин свали влажната от пот риза и я замени с чиста, безупречно огладена. Изгаряше от нетърпение да се върне на работното си място. Въпросът на Есмералда относно часът на вечерята го застигна на стълбите. Отвърна „в седем“ и побърза да се измъкне навън.
По време на обяда небето се беше скрило зад плътното було на оранжево сиви буреносни облаци, тласкани от океанския бриз. Дъждът рукна в момента, в който Кевин се изправи на прага. Уличката бързо се превърна в пълноводна река. Погледна на юг. Над Естуарио дел Муни грееше ярко слънце, а водите на залива се пресичаха от ярка, безупречно оформена дъга. Времето в Габон все още беше ясно. Кевин не се учуди. Вече беше имал случаи, при които едната страна на улицата е обляна от слънце, а над другата се сипе пороен дъжд. Преценил, че дъждът ще се лее поне един час, той мина под арката на приземния етаж и скочи в черния джип „Тойота“, паркиран встрани от къщата. От болницата го деляха едва няколкостотин метра, но той предпочете да ги измине с кола, вместо да се измокри до кости…
Трета глава
Ню Йорк, 4 март 1997 г. 8.45 часа
— Казвай какво да правя, шефе — рече Франко Понти и хвърли поглед в огледалцето за обратно виждане.
Вини Доминик се беше настанил удобно на задната седалка на огромния линкълн „таункар“ и гледаше през прозорчето. Намираха се пред номер 126 на 64-та улица-Изток — солидна сграда от дялан камък в стил френско рококо, партерните прозорци на която бяха скрити зад дебели метални решетки.
— Изглежда яка работа — промърмори Вини. — Докторът добре се грижи за себе си…
— Да паркирам ли? — попита Франко. Колата беше спряла в средата на улицата и едно такси зад нея упорито свиреше с клаксона си.
— Паркирай — рече Вини.
Франко бавно подкара и спря пред пожарния кран няколко метра по-нататък. Таксито профуча покрай тях, шофьорът гневно им показа среден пръст. Анджело Фачоло поклати глава и подхвърли няколко обидни думи по отношение на руснаците-емигранти, които напоследък завземаха все по-голяма част от бизнеса на нюйоркските таксита. Той се беше настанил на предната седалка, вдясно от Франко.
Вини слезе от колата, двамата му спътници бързо сториха същото. И тримата бяха облечени в безупречно скроени дълги лодени от модна къща „Салваторе Ферагамо“, в различни нюанси на сивото.
— Мислиш ли, че колата е добре тук? — попита Франко.
— Очаквам срещата да бъде кратка — отвърна Вини. — Но за всеки случай сложи на стъклото онази картичка на „Асоциацията за доброволно сътрудничество с полицията.“ Може и да ни спести петдесетачката…
Вини се обърна и тръгна към номер 126. Франко и Анджело го последваха, опипвайки с очи редките
