— Може би трябва да отложиш срещата с новия доктор — подхвърли Дарлийн.
— Май имаш право — усмихна се криво Реймънд. — Имам чувството, че в този щат не мога да убедя никого да се присъедини към нас… Дори онези, които имат призовка за обявяване в несъстоятелност!
Четвърта глава
Ню Йорк, 4 март 1997 г. 19.00 часа
Лори наряза зелена салата, подложи под купата една хартиена салфетка и я пъхна в хладилника. След това се зае със заливката — проста комбинация от зехтин, пресен чесън и ябълков оцет, която също отиде в хладилника. Обърна внимание и на агнешката плешка, от която изряза малките пластове тлъстина, останали от месаря, след което я заля с предварително приготвената марината и я постави да се охлажда заедно с останалата храна. Остана й да подреже връхчетата на броколите, след което избърса ръце в престилката си и хвърли поглед към стенния часовник. Добре запозната с програмата на Джак, тя съобрази, че вече може да му позвъни. Използва деривата, окачен на стената до умивалника.
Докато чакаше връзката, тя си го представи как трополи по занемареното стълбище на още по- занемарения блок. Беше сигурна, че разбира защо преди време е наел този апартамент, но не проумяваше защо продължава да стои там. Сградата беше изключително потискаща. Хвърли бегъл поглед около себе си и се принуди да признае, че между нейното и неговото жилище няма особено голяма разлика, ако не се вземе предвид квадратурата, която при него беше почти два пъти по-голяма.
Сигналът прозвуча в слушалката и тя започна да брои позвъняванията. Когато стигна до десет, в душата й се промъкна леко съмнение относно познаването на програмата му. Но Джак вдигна в момента, в който се готвеше да затвори.
— Ало — задъхано рече той.
— Тази вечер имаш късмет…
— Кой се обажда? Лори, ти ли си?
— Задъхан си. Това означава ли, че си паднал на баскет?
— Означава, че тичах четири етажа нагоре по стълбите, за да вдигна слушалката — отвърна Джак.
— Какво става? Само не ми казвай, че си още на работа!
— Не, за Бога… Вече цял час съм си у дома. — И защо имам късмет тази вечер?
— Преди да се прибера реших да се отбия в „Гристийд“. Купих всичко, което обичаш и вечерята е готова. Докато включа фурната ще имаш време за един душ, след което да отскочиш дотук…
— Малко съм гузен — призна Джак. — Не биваше да се смея по повод изчезването на твоя мафиот. Май трябва да ти се извиня…
— Няма нужда. Ще се радвам на компанията ти и без извинения. Но при едно условие…
— Какво е то?
— Никакви велосипеди! — отсече Лори. — Или идваш с такси, или вечерята се отменя!
— Такситата са по-опасни от колелото ми — възрази Джак.
— Без повече приказки! Или приемаш условието, или се отказваш. Не искам да се чувствам отговорна, когато рано или късно се навреш под някой автобус, или се потрошиш в канавката… — Почувства как лицето й поруменява. По този въпрос нямаше никакво желание да се шегува.
— Окей — неочаквано лесно се съгласи Джак. — Ще бъда при теб най-много след четиридесет минути. Да взема ли малко вино?
— Добра идея.
Лори беше доволна, тъй като не беше сигурна, че Джак ще приеме поканата й. Излизаха заедно вече почти година, а преди два-три месеца тя си даде сметка, че е влюбена в този човек. Джак обаче не бързаше да премине към следващата фаза на връзката. Тя направи един-два опита в тази посока, но той винаги се затваряше в себе си. Обидена, тя беше реагирала с гняв и в продължение на няколко седмици двамата контактуваха само по служебни въпроси.
Но през последния месец отношенията им бавно се подобриха. Пак започнаха да се срещат извън службата, но този път Лори се зарече да бъде търпелива. Това не беше лесно, особено за жена на тридесет и седем години като нея, която нито за миг не се беше отказала от идеята един ден да бъде съпруга и майка. Но времето течеше с безпощадна бързина.
Скоро вечерята беше готова и Лори се зае с разтребването. За едностайното й жилище тази задача съвсем не беше трудна и се изчерпа с подреждане на книгите по лавиците, събиране медицинските списания на една купчина върху масичката и почистване кутията на Том — шестгодишният й котарак, който продължаваше да бъде див като току-що прибрано от улицата бездомно котенце. Протегна ръка и нагласи литографията на стената, която Том винаги изкривяваше на една страна по време на ежедневната си разходка от лавицата за книги към корниза на прозореца.
После взе един бърз душ, облече джинси и поло с висока яка, след което си сложи и малко грим. Загледа се в бръчиците, които се бяха образували в ъгълчетата на очите й. Не се чувстваше по-стара от времето на дипломирането си в Медицинската академия, но годините вече си личаха.
Джак пристигна точно навреме. Лори надникна през шпионката, но видя само част от широко ухиленото му лице, почти залепено за вратата. Усмихна се на детинското му поведение и започна да се бори с многобройните ключалки, с които бе оборудвала вратата.
— Хайде влизай, шут такъв!
— Исках да съм сигурен, че ще ме познаеш — промърмори Джак. — А това може да стане само ако зърнеш счупения ми резец горе, вляво…
Миг преди да затвори вратата зад гърба му, Лори зърна любопитното лице на съседката си госпожа Енглър, която надничаше да види кой й идва на гости. Направи й гримаса и затвори.
Вечерята мина великолепно. Храната беше без грешка, виното — също, въпреки оправданията на Джак, че в кварталния им магазин не продават скъпи вина, тъй като въртят оборот главно с наливно.
През цялото време Лори трябваше да хапе език, за да поддържа разговора далеч от щекотливите въпроси и най-вече онзи, който засягаше личните им отношения. Винаги беше знаела, че колебанието на Джак произтича от трагичната участ на някогашното му семейство. Преди шест години жена му и двете им дъщери бяха загинали при самолетна катастрофа. Джак й разкри този факт цели седем месеца след като бяха започнали да излизат заедно, но след това забрани да се говори на тази тема. А тя усещаше, че тази загуба е главното препятствие пред задълбочаването на техните отношения. Тази увереност й помагаше да го приема нормално, без чувство на обида. Самият Джак нямаше проблеми да поддържа лек разговор. Беше прекарал една отлична вечер на кварталния баскетболен терен и нямаше нищо против да говори за нея. Шансът го беше събрал в един отбор с Уорън — афроамериканец с внушителни размери, лидер на кварталната банда и безспорно най-добрият играч. Отборът им не загуби през пятата вечер.
— Как е Уорън? — попита Лори. На няколко пъти бяха излизали заедно с Уорън и приятелката му Натали Адамс. Лори не ги беше виждала от временната си раздяла с Джак насам.
— Както винаги — сви рамене Джак. — У това момче има огромен потенциал, но упорито отказва да се запише във вечерната гимназия. Казва, че моята ценностна система е различна от неговата и толкоз…
— А Натали?
— Предполагам, че е добре. Не съм я виждал от последното ни общо излизане…
— Трябва пак да го направим — тръсна глава Лори. — Тези хора ми липсват.
— Идеята не е лоша — избягна прекия отговор Джак.
В настъпилата тишина се чуваше единствено мъркането на Том. След вечерята Джак се беше преместил на дивана, а Лори се настани насреща в креслото „Ардеко“, което бе закупила от един антикварен магазин в Гринич Вилидж. От устата й се откъсна тежка въздишка. Забраната да се докосват до важни в емоционално отношение теми й се струваше все по-детинска.
Джак погледна часовника си, подхвърли едно изненадано „охо“ и се премести на ръба на дивана.
— Единадесет без четвърт, време е да тръгвам — подхвърли той. — Буквално умирам за сън…
— Още малко вино? — попита Лори и посегна към каничката. Не бяха изпили дори половината.
— Не мога — отказа той. — Рефлексите ми трябва да са наред, тъй като ми предстои пътуване с
