работата както трябва. Нямам нищо общо с изчезването на трупа!
— Извинявай, ако съм те засегнала — усмихна се приятелски Лори. — Казах само, че въпросният труп е изчезнал по врете на твоето дежурство. Но това не означава, че носиш някаква отговорност…
— Точно така прозвуча — неохотно промърмори Майк. — Искам да кажа, че през нощта аз съм единственият човек тук, ако не броим охраната и санитарите.
— Забеляза ли нещо необикновено? — попита Лори.
— Не — поклати глава Майк. — Дежурството беше спокойно. Докараха два трупа, също толкова бяха изнесени.
— Нещо необичайно около новите? Нашите хора ли ги докараха?
— Аха — кимна Майк. — С фургоните на Джеф Купър и Питър Молина. И двата трупа бяха изпратени от болници в града.
— А изнесените? — попита Лори.
— Какво изнесените? — втренчи се в нея младежът.
— Кой дойде да ги вземе?
Майк придърпа дневника и рязко го разтвори. Пръстът му затича по редовете.
— Единият беше прибран от погребална агенция „Сполето“ в Озоун Парк, а другият — от погребална агенция „Диксън“ от Съмит, Ню Джърси…
— Имената на покойниците?
— Франк Глийсън и Доръти Клайн — отвърна след консултация с журнала Майк. — Входящи номера 100385 и 101455. Нещо друго да ви интересува?
— Очаквана ли беше визитата на тези две погребални агенции?
— Естествено. Обадиха се предварително, както е редът.
— И ти беше готов?
— Да — кимна Майк. — Бях попълнил формулярите, оставаше им само да се разпишат…
— А телата?
— Бяха извадени от хладилните камери и чакаха на носилки в предверието, както обикновено…
Лори хвърли кос поглед към Джак:
— Нещо да съм пропуснала?
— Според мен не — сви рамене Джак. — Неяснота може да има единствено за времето, когато Майк не е бил на етажа…
— Прав си — кимна Лори и отново се извърна към младежа: — Карл каза, че на два пъти е ходил в тоалетната, но преди това ти се е обаждал… Ти по същия начин ли постъпваш?
— Абсолютно — кимна Майк. — Често става така, че долу сме само двамата. Единият трябва да остане и да пази входа.
— А снощи дълго ли те нямаше?
— Не повече от обикновено. На два пъти отскочих до тоалетната, половин час бях горе да хапна… Дежурството беше спокойно, вече ви казах това.
— А санитарите? — попита Лори. — Навъртаха ли се наоколо?
— Не — отвърна Майк. — Обикновено почистват още вечерта и се прибират горе. Викаме ги само в извънредни случаи…
Лори не успя да измисли нови въпроси и пусна в ход очарователната си усмивка.
— Благодаря ти, Майк — рече тя.
— Пак заповядайте — сви рамене младежът.
Младата жена се насочи към вратата, после рязко спря и се обърна:
— А случайно да си зърнал тялото на Франкони?
Майк се поколеба за миг, после утвърдително кимна с глава.
— При какви обстоятелства?
— Обикновено поемам дежурството от Марвин — лаборантът от вечерната смяна — отговори младежът. — Той ме запознава със състоянието на нещата. Снощи беше доста възбуден от шумотевицата около Франкони — роднини, полиция и всичко останало… Заведе ме да ми покаже трупа.
— И той беше в камера 111?
— Да.
— Имаш ли представа по какъв начин би могъл да изчезне този труп, Майк?
— Никаква — въздъхна младежът. — Освен да си е тръгнал сам… — По устните му пробяга бегла усмивка, заменена от очевидно смущение: — Извинявам се… Човек не бива да се шегува с тези неща. Общо погледнато, аз съм объркан колкото всички останали… Единственото, което зная, е, че бяха изнесени два трупа, със съответните документи.
— Не видя повече трупа на Франкони, след като ти го показа Марвин, така ли?
— Не, разбира се. Защо ми е да го гледам повече?
— Прав си — кимна Лори. — Случайно да знаеш къде са шофьорите на катафалките?
— Горе, в столовата. Винаги стоят там…
Тръгнаха към асансьорите. Влязоха в кабината и Лори забеляза, че Джак е готов да заспи прав.
— Изглеждаш уморен — подхвърли тя.
— Нищо чудно, защото наистина съм уморен — отвърна той.
— Защо не се прибереш?
— И тъй и тъй вече съм тук, по-добре да му видя края…
Яркото луминисцентно осветление в столовата ги принуди да присвият очи. Седнали в близост до автомата за закуски, Джеф и Пийт хрупаха чипс и прелистваха вестници. Бяха облечени в сини и доста измачкани работни комбинезони, на ръкавите, на които личаха емблемите на Болнично-клиничната корпорация. Косите и на двамата бяха стегнати в конски опашки. Лори се представи, поясни защо се интересува от изчезналия труп и ги попита дали снощи са забелязали нещо необичайно, особено около докараните от тях трупове.
Шофьорите си размениха кратки погледи, инициативата пое Пийт:
— Моят беше на парчета — рече той.
— Нямах предвид състоянието на труповете — поясни Лори. — Интересува ме нещо необичайно в работната среда. Непознати лица, странни действия…
Пийт отново погледна Джеф, след което поклати глава:
— Нищо. Всичко изглеждаше както обикновено.
— Помните ли в коя камера сложиха вашия труп? — попита Лори.
Пийт се почеса по главата, помълча малко и промърмори:
— Май не…
— Беше ли близо до камера 111?
— Тц — рече Пийт. — По-скоро в обратна посока… Някъде около номер 55. Не помня точно, но можете да проверите в регистъра…
Лори мълчаливо погледна Джеф.
— Моят го сложиха в 28 — рече той. — Помня го, защото съвпада с годините ми…
— Някой от вас да е виждал тялото на Франкони?
Нова размяна на погледи.
— И двамата го видяхме — рече Джеф.
— В колко часа?
— Приблизително по това време…
— При какви обстоятелства стана това? — попита настоятелно Лори. — Обикновено вие не виждате други трупове, с изключение на тези, които превозвате…
— Марк ни разказа за какво става въпрос и отидохме да хвърлим едно око — ей така, от любопитство… Но нищо не сме пипали.
— Беше само за секунда — добави Пийт. — Отворихме вратичката и надникнахме…
— Заедно с Майк?
— Не — поклати глава Пийт. — Той ни каза за коя камера става въпрос.
— А снощи да сте разговоряли с доктор Уошингтън?
