Кетрин Куксън
Годината на девствениците
ЧАСТ ПЪРВА
1
— Просто не мога да повярвам на ушите си. Не мога.
— Та това е съвсем обикновен въпрос, който човек може да зададе на сина си.
— Какво?
Даниъл Коулсън се наведе, погледна образа на жена си, отразен в огледалото и видя заоблено, гладко лице с кожа все така безупречна, както преди трийсет години, когато се бяха оженили. Но това беше всичко, останало от момичето, завело го до олтара на деветнайсет години — вдигнатата високо руса коса беше побеляла, а закръглените привлекателни някога форми на тялото й бяха понаедрели и сега като че ли се опитваха да се измъкнат от различни места на тафтения халат с деколте по врата. Би било неприлично да излага на показ плътта, водеща към бюста. Но всякаква страст, която тези гърди биха събудили или бяха събуждали в него отдавна беше угаснала. Сега вниманието му бе съсредоточено върху очите й — светлозелени очи, които през повечето време изглеждаха безцветни с изключение на сега, когато в тях бушуваше ярост. Втренчил се в тях, той скръцна със зъби и каза:
— И ти очакваш от мен да го хвана за яката и да му задам този въпрос?
— Всеки нормален баща би постъпил така. Но ти никога не си бил такъв.
— Бога ми, не съм бил. През цялото време съм ти се противопоставял, защото докато завърши училище щеше да го повиваш в пелени. Кърмеше го, докато не започна да се срамуваш от това.
Когато ръката й се показа и той усети лакътя й в стомаха си, се отдръпна встрани от нея като в същото време размаха ръка, защото тя беше хванала капака на тежката стъклена пудриера и го държеше насочен към него.
— Махни това от ръката си, госпожо — изръмжа той, — или така ще те фрасна по лицето, че ще трябва да се извиняваш за отсъствието си от сватбата.
Докато наблюдаваше как ръката й бавно се разтваря и поставя капака обратно на мястото му върху тоалетната масичка, той се изправи и мрачно каза:
— Не можеш да се примириш с мисълта, че го губиш, нали? Дори това да е дъщерята на най-добрата ти приятелка. Ти се опита да я сватосаш за Джо, нали? Но тя изживя ученическата си любов и хареса Дон. И ако позволиш да ти кажа, тя получи това, което искаше, Дон също. Въпреки че ако тя искаше някой друг вместо Дон, бих избрал Джо.
— О, да, ти би избрал Джо. Обремени ме с бавноразвиващ се син, а после ме подведе да осиновя дете…
— Господи!
Той се хвана с ръка за главата, обърна се и запристъпва по мекия килим към леглото с балдахина, легло, в което не беше спал повече от петнайсет години и удари главата си в извитата колона. В стаята настъпи тишина, той бавно се обърна, но не тръгна към нея, а просто дълго време я гледа втренчено преди да проговори:
— Аз съм те подвел да осиновиш дете? Истината е, че не моят баща завърши в лудницата.
Когато видя как мускулите на лицето й започват да се изкривяват си каза, че трябва да спре, беше отишъл твърде далеч и бе постъпил жестоко. Но жестокостта не идваше само от едната страна. Не. За бога, не! Ако тя беше съпруга, просто най-обикновена съпруга, а не маниачка на тема религия и почти непристойно властна мащеха, той нямаше да бере срама за неща, които трябваше да прави по необходимост. И всичко това потайно, защото трябваше да спазва благоприличие в обществото, в църквата, пред свещениците и монахините в манастира, пред божиите чеда и още куп други неща, които трябваше да спазва…
Трябваше да излезе. Трябваше да пийне нещо. Пое дълбоко въздух. По-добре да не излиза, по-добре да изчака, докато дойде компанията, защото ако почнеше рано, щеше да завърже езика си рано.
Беше се запътил към вратата в отдалечения край на стаята, когато го настигна гласът й, почти като крясък:
— Ти си един долен, прост непрокопсаник, какъвто беше баща ти и целият ти род!
Той не спря, а излезе, като затвори вратата след себе си, за да може да постои на широката площадка със затворени очи. Учудващо, нали? Просто учудващо тя да го нарече долен, прост непрокопсаник, тя, която беше от Богзент във Фелбърн! Спомни си деня, в който тя влезе в офиса, за да си търси работа. Беше на петнайсет и Джейн Бродърик я прие. Но след три месеца Джейн беше заявила: „За нищо не става. Никога няма да се научи да пише на машина, единственото нещо, за което я бива, е да си придава важност. От нея може да излезе добър чиновник, но това е склад за железни отпадъци.“ Баща му беше този, който тогава каза: „Дайте възможност на момичето. Казахте, че умее да пише подредено, нека тогава да попълва поръчките.“ А когато разбра, че взема уроци за добра дикция от една учителка в пенсия в града, едва не припадна от смях. И оттогава насам самият той започна да мисли, че в нея има нещо, което я отличава от другите. Господи, той трябваше да разбере колко различна беше тя. Едно нещо можеше да каже в нейна полза, уроците свършиха добра работа, тъй като тя можеше да общува във всякаква компания. Дори си подбираше компанията: никакви запознанства с обикновени хора от работническата класа. Виж как се сближи с Джанет Алисън, въпреки че те не живееха в разкошно голямо имение като това и бяха от средната класа до мозъка на костите си. Католици от средна класа… О, да, Уини никога не би търпяла протестанти, дори и с титла. Каквото и да става, тя беше вярна на едно нещо и то беше нейната религия.
Той бавно слизаше по стълбите и като минаваше през хола, вратата в далечината се отвори и там застана осиновеният му син Джо.
Джо беше висок като него и двамата много си приличаха, само че косата му беше черна, не просто тъмна, а очите му светлокафяви, а не сини. Даниъл винаги изпитваше гордост от това, че Джо прилича на него, защото го считаше за свой син, дори повече от Стивън или дори Дон.
Крачейки към него, той погледна двете книги, които Джо държеше в ръката си и попита:
— Какво е това? Да не се приготвяш за нощна смяна?
— Не, съвсем не, просто исках да видя нещо.
Известно време те се гледаха един друг и Джо непринудено запита:
— Неприятности ли имаш?
— Какво имаш предвид?
— Ами, ако не си забравил, спалнята се намира над библиотеката. Таванът там е висок — той рязко погледна нагоре, — но всичко се чува.
Даниъл тръгна към библиотеката и го попита през рамо:
— Имаш ли малко време?
— Да, колкото искаш.
Джо затвори вратата след себе си, после последва Даниъл нагоре към стаята, където в ъгъла срещу дълъг прозорец имаше меко кожено канапе, от което се виждаше градината. Но когато човекът, който той считаше за свой баща, не седна, а се запъти към прозореца и с вдигната ръка се подпря на рамката, той отиде до него и каза:
— Какво има?
— Няма да повярваш. — Даниъл се обърна към него. — Никога няма да повярваш какво иска тя да направя с Дон.
— Наистина няма, докато не ми кажеш.
Даниъл се отмести от прозореца, тръгна към канапето и се свлече в него. После приведен напред и с лакти върху коленете си, вперил поглед в излъскания паркет, каза:
— Тя иска да попитам Дон дали още е девствен. Тъй като не последва никакъв коментар от страна на Джо, Даниъл се обърна за да го погледне и попита:
— Е, какво ще кажеш за това?
Джо поклати глава.
— Какво мога да кажа? Нищо, освен да те попитам какво според теб би направила тя, ако се върнеш и й кажеш, че не е.
