която видя мъжа си в леглото на прислужницата.
Тя винаги се движеше с лекота, но начинът по който скочи от вратата към леглото може да се оприличи само със скок на пантера върху жертвата си.
И двамата извикаха при появата на ужасното видение над тях, но беше твърде късно Даниъл да избегне удара от едната страна на главата си. Сякаш му откъснаха ухото. Като правеше опити да се измъкне от леглото той вдигна ръце към жена си и тя замахна с дървото през ръцете му, докато от устата й се сипеха цинизми. Маги се беше измъкнала от другата страна на леглото и крещейки тръгна към вратата, но ударът отзад по врата я спря, тя престана да вика и се строполи на пода.
Като се насочи към основната си цел Уинифред Коулсън почти се нахвърли върху Даниъл, който се съпротивляваше в леглото с приведено напред голо тяло. Едната му ръка подпираше окървавеното лице, а другата висеше отпусната встрани.
Когато тя се приближи, той отмести ръката от лицето си и я хвана за врата. Но тогава тя започна да го тъпче с колене и крака и той се сви в единия край на леглото. Тя го налагаше с окървавеното дърво, докато той престана да се движи. Надвесена над него, дишаше тежко. Обърна го по гръб, устните й се свиха при вида на голото му тяло, отново вдигна дървото и тъкмо щеше да го стовари върху слабините му, когато един глас в далечината извика:
— Татко! Татко!
Обезумяла, тя се огледа наоколо като че ли търсеше от къде може да избяга. В следващия миг вече бягаше през стаята на Маги, притваряйки вратата, като че ли искаше да скрие това, което беше извършила, после хукна през кухнята и излезе там, от където беше дошла…
Стивън почти беше легнал на най-долното стъпало. Вече не викаше „Татко! Татко!“, а „Пеги! Пеги!“, а после „Маги!“. В замъгленото му съзнание това име като че ли го накара да се изправи и залитайки да тръгне към кухнята, но когато влезе вътре, се подпря на масата и отново извика „Маги!“, а лицето му беше обляно в сълзи.
Поиска да седне на един стол, но остана прав. Къде беше баща му? Маги щеше да знае.
Излезе от кухнята в тъмния коридор. От стаята на Маги се процеждаше бледа светлина.
— Маги, къде е татко? Маги?
Пред вратата на спалнята спря и се втренчи в голото и окървавено тяло на баща си и свитото на кълбо тяло на Маги. Не се приближи към нито един от двамата, но от гърлото му се изтръгна звук, който само едно ранено животно може да издаде. Влачейки краката си, той отново тръгна към хола.
В състоянието, в което беше, той прецени, че докато се изкачи по стълбите към тавана до стаята на Пеги и докато я събуди, защото тя спеше много дълбоко, можеше да стане твърде късно, за да им помогне. А тук беше телефонът: той не знаеше никакви номера, защото никога не се беше опитвал за звъни на някого; но някъде в съзнанието му изплува приключенската история от „Часът на децата“, в която съобразителните момчета успяват да хванат крадеца с помощта на телефона като набират цифрата девет.
Той взе слушалката в ръката си. Докосна с треперещ пръст шайбата и избра деветката. Но нищо не стана: никой не отговори.
Девет беше, каза си той; дали не бяха две деветки? Или пък три? Той отново натисна с пръст циферблата и набра две деветки. Отново никой не отговори. Вече почти ядосан той завъртя шайбата три пъти. Настъпи тишина и мъжки глас каза:
— Да, какво обичате?
Като държеше слушалката близо до лицето си, той извика:
— Нека някой да дойде; майка ми беше тук. Мъжът каза:
— Говорете по-високо, моля. Какво обичате?
Той приближи слушалката до устата си и изкрещя:
— Майка ми беше тук! Тя уби всички!
— Кажете ми адреса.
Стивън замълча за секунда и каза:
— Уиърсил Хаус.
— Уиърсил Хаус ли? Къде се намира това? На коя улица?
— Фелбърн.
— Да, но коя е улицата?
— О, в долния край на Телфърд Роуд.
— Уиърсил Хаус, Телфърд Роуд. Успокойте се; съвсем скоро ще дойде някой.
Той отиде и отново седна на най-долното стъпало като гледаше към вратата. Знаеше, че трябва да отвори външната врата, за да могат да влязат, но така майка му отново можеше да се върне.
Стори му се, че дълго време стоя там, а бяха изминали само десет минути, когато чу колата да спира отпред; но чак когато се почука на вратата, той отиде да я отвори.
На прага стояха двама полицаи и когато влязоха, той се отдръпна назад. Полицаите погледнаха окървавеното му лице и ръцете. По-високият от тях тихо попита:
— Ти ли си младежът, който се обади?
Без да каже нито дума, Стивън само кимна.
— Кажи ни какво се случи. Каза, че майка ти е била тук.
Стивън поклати глава:
— Замина си. Замина си. Тя ме удари с дървото. — Той сложи ръката си на главата. — Но уби Дон и татко и Маги.
Полицаите се спогледаха; после единият от тях каза:
— Заведи ни!
Стивън погледна на една страна, после на друга, като че ли се чудеше кой се нуждаеше най-много от помощ и когато каза: „Те са без дрехи.“, полицаите отново се спогледаха. С кого си имаха работа тук, с голям човек, който говори като дете ли?
По-ниският полицай каза:
— Хайде да ни покажеш къде е баща ти, момче!
Залитайки, Стивън му се подчини.
Когато двамата мъже влязоха в стаята, също както и Стивън преди това, те замръзнаха на местата си и единият от тях промълви:
— Всемогъщи боже! Някой здравата се е потрудил. По-ниският полицай коленичи до Даниъл, сложи ръка върху окървавените му гърди, изчака малко и каза:
— Жив е. А тя?
— Не мога да усетя дали има пулс, съвсем слаб е. Иди да извикаш линейка!
След като се изправи на крака, той попита Стивън:
— Има ли някой друг в къщата?
— Дон. Опитах се да го спася, но тя ме удари.
— Къде е… Дон?
— От другата страна, в стаята си. Много е зле, не може да се движи. Пострада с краката.
— Как се казваш?
— Стивън.
— Стивън кой?
— Стивън… Коулсън.
— Коулсън.
Полицаят вдигна вежди, като че ли се сети за нещо и каза:
— О, да, да; Коулсън. Ела да ме заведеш при момчето.
Докато те минаваха през хола, другият полицай току-що беше затворил телефона и каза:
— Това май е къщата на Коулсън.
Приятелят му кимна и добави:
— Едва сега ми дойде на ум.
Когато стигнаха до стаята на Дон, единият от тях каза:
— Господи! Като че ли с този е имала най-много работа.
— Това е синът й; този, който катастрофира, спомняш ли си? На сватбата си.
