толкова се радвам, че те виждам, Джо.
Той не искаше разговорът да продължава на тази тема и попита:
— Как е нейно величие?
— О, преди половин час я видях и каза, че желае да остане при мен, но не й позволявали. Тогава й казах да понапълнее малко, за да може да им се противопоставя и да ходи където си иска. — Тя се усмихна тъжно и той каза:
— Няма да повярваш колко бързо ще стане това. Вече съвсем сериозна и вперила поглед право в очите му, тя попита:
— Как е Дон?
Той се замисли малко преди да отговори.
— Когато излязох, още спеше.
— Зле ли е? Кажи ми, кажи ми истината, Джо, зле ли е?
— Спокойно, спокойно; не говори глупости, не е зле.
— Знаеш ли какво, Джо? С това зловещо предчувствие, което имах снощи, бях сигурна, че е умрял. Трябва да се прибирам в къщи скоро. Казват, че още десет дни или две седмици, но няма да издържа толкова дълго. А… а той трябва да види детето. Разбираш ли, Джо?
— Да, скъпа — той галеше ръката й — разбирам как се чувстваш и ще поговоря с доктора, за да разбера кога ще те изписват. Но трябва да запомниш, че това не е обикновено раждане, както предполагам, знаеш. Не беше леко. — Той й се усмихна, но лицето й не трепна, когато тя каза:
— Изглежда, че всичко, което върша не е лесно, например да забременея като за начало.
Тя отмести погледа си и погледна към земята.
— Да имаш такъв сватбен ден! Виновна съм за това, защото ако… ако не бях забременяла, нямаше да бързаме. И с какво помогна това на Дон? Бавно го уби.
— Успокой се. Не говори така. Това, което направи, което двамата направихте, беше от любов един към друг. — Отново същата дума. За колко много неща носеше отговорност. Той продължи: — Много поздрави от Стивън. Трябва да го доведа някой ден да те види. Много е трудно да се отърва от него, когато знае, че идвам тук и непрекъснато ме врънка за бебето. — Колко е лесно да си измисляш; веднъж започнал, той продължи: — Момичетата ти пращат поздрави, също и… Маги. Непрекъснато питат кога ще могат да дойдат при теб. Плетат като луди. — Това беше вярно; беше ги видял в кухнята.
Сестрата влезе в стаята с поднос, погледна го и с подчертан северен акцент каза:
— Какво правите тук? Сам ли ще излезете или да повикам някой?
Той й се усмихна:
— Не знам, може и да се отбранявам.
После се наведе над Анет, целуна я по бузата и каза:
— Ще мина следобед.
Когато тръгна към вратата, тя попита:
— Кога се връща татко? Искам да разкаже за сватбата.
— Ами… — Той се почеса по веждата. — Мисля, че ще остане и ще дойде заедно с тях. Всъщност… всъщност не знам. Но както и да е, ще се задоволиш с мен за няколко дни.
— Ще поздравиш Дон, нали? — Гласът й беше слаб.
— О, да, да, ще го поздравя, скъпа.
Навън в градината той пак постоя, като вдишваше дълбоко ледения въздух. Знаеше, че трябва да се върне обратно в болницата и да разбере какво е станало с майка му, но това, което наистина искаше да направи беше да се качи в колата и да кара надалеч от всичко… и от всички. Да, дори и от Анет, защото всеки път, когато я погледнеше, се разкъсваше между обичта към Дон и желанието за нея.
Отново на рецепцията в болницата, той си проправяше път към гишето, когато една сестра му махна; после тя застана срещу него, погледна го и тихо каза:
— Съжалявам, мистър Коулсън, не можахме да спасим майка ви. Тя… тя не дойде в съзнание. Почина от измръзването.
Мъчно ли му беше? Радваше ли се? Не знаеше. Но след малко попита:
— Какво трябва да направя сега?
Тя отговори:
— Сега ще я занесат в моргата и там ще уредите всичко. Обикновено ги погребват в параклиса на погребалното бюро.
— Да, да. Значи от мен не се изисква нищо.
— Не, освен ако не искате да я видите.
— Не — отсече той. После добави: — Благодаря ви. Ще… ще дойда пак. — След това бързо се отдалечи от нея.
Сестрата направи опит да го спре с ръката си, като че ли искаше още нещо да каже. После се обърна към гишето, облегна се на него и каза на жената:
— Нормално е да се разстрои, но ако ме питаш мен, по-добре е, че тя си замина. Щяха да й издадат документ, че е луда и щеше да прекара целия си живот вътре. А ако я бяха спасили… от това, което чух, че е сторила на онези двамата снощи, щеше да си плаща докато е жива. О, и всичко това в един работен ден. — Като се засмя леко, тя каза: — Един ден ще напиша книга и ще я озаглавя „Тя умря на работното си място“, защото не знам как ще издържа. Главата ми завря.
9
Беше неделя вечер. Фло и Харви бяха пристигнали по-рано през деня и сега Фло седеше в хола и разговаряше с отец Рамшоу.
Като му помогна да си съблече палтото, тя каза:
— Извинете, отче, че ви извиках по това време на нощта, и то в такава нощ, но мисля, че в случая не е необходим лекар. Както ви казах по телефона, той се кълне, че тя е в стаята при него.
— Може и на това да е способна, Фло, защото тя беше много властна жена. Много са начините, с които го показа. Мили боже! Тя е способна на това. Но кой би си помислил, че ще стигне до крайност? Но човешката природа е непредсказуема като времето, защото кой би допуснал, че ще имаме сняг по това време на годината. Но не трябва да забравяме, че и преди са се случвали такива неща и че човешката природа е странна смесица от добро, лошо и състояние на безпомощност.
— Заповядайте в дневната да пийнем първо по нещо, отче.
— Не, не; може би по-късно. Какви са последните новини от болницата?
— Даниъл е дошъл в съзнание. Надяват се да се пребори.
— Да благодарим на бога за последното. А Стивън?
— Той спи, отче. Дадох му едно хапче. Горкото момче преживя всичко това.
— Каквото и да си говорим, той е действал съвсем разумно.
— Да, да, така е. Искам да ви призная нещо, отче, ако на този свят съжалявам някого, това е Стивън. Ако не беше това малко нещо… съвсем малко нещо тук горе — тя се потупа по челото — той щеше да е прекрасен човек.
— Господ избира чедата си, Фло; те се раждат различни. Между другото, щях да забравя, че ти се омъжи вчера.
— Да, отче, радвам се да ви съобщя.
— В гражданското ли?
Те вървяха към коридора и Фло спря.
— Не, отче, не в гражданското; оженихме се в една църква със специално разрешение.
— О, виж ти! Значи — той се наведе към нея — по втория начин?
— Да, отче, по втория начин.
— Добре, само че съм чувал, че Той наднича тук-там, когато има време.
— О, отче.
Тя го потупа по рамото и той се усмихна:
— Въпреки всичко се радвам за теб. Той е добър човек, доколкото го познавам. Но нали знаеш, че…
