— Да, отче. Преди малко ми хрумна това и мисля, че е прав.
— Е, недей така, Джо. Ти поне разсъждаваш трезво.
— Това значи ли, отче, че ако си здравомислещ си абсолютно безчувствен?
— Ни най-малко, ни най-малко. Знаеш какво искам да кажа.
— Харви усети нещо, отче. Не знаеше какво точно. Той не е бил толкова често в къщата, но каза: „Не мога да повярвам, че я няма. Имам чувството, че все още е горе по някакъв неописуем начин. Просто не знам.“
— Като съдим по културата им, те са по-близо до земята отколкото нас.
— Или до боговете.
— О, Джо, да не се захващаме с теология по това време на нощта и в това състояние. Въпреки всичко знам какво имаш предвид и независимо, че се съмнявам в това, което всички говорят, нека да ти кажа, че за мен тя също е тук. Съществуват повече неща на земята и на небето отколкото този свят може да си представи. Още нещо и тръгвам. Кога най-скоро ще се върне Анет? Защото той иска да види детето и е съвсем прав.
— Още няколко дни, отче.
— Да, несъмнено, той ще издържи. Ще се отбия утре сутринта към осем за светото причастие. Няма да ти навреди, ако и ти го вземеш. С една цена двама души.
— Купувам, отче. Лека нощ.
— Лека нощ, Джо.
10
Дон взе светото причастие следващата сутрин, но майка му остана с него.
Погребаха я в сряда и всички видяха колко малко приятели дойдоха на погребението. Нали беше полудяла и се беше опитала да убие мъжа си и другите членове на семейството! Освен Джо, Фло и Харви, можеха да се преброят още двайсетина души, половината от които бяха работници на Даниъл. Освен Джо, Харви и Фло, никой друг не се върна после в къщата.
От разговорите, които се водеха наоколо, Стивън разбра, че майка му трябваше да бъде погребана на този ден, но той не изяви желание да присъства на погребението; всъщност, той стоя в стаята си, докато Джо не се качи при него.
— Всичко е наред — каза му Джо, — искам да останеш тук и да се грижиш за Дон, докато се върнем.
Стивън избърбори с облекчение:
— Добре, добре, Джо. Ще се грижа, ще се грижа за Дон. Дон обича да се грижа за него.
След като се върнаха, Джо веднага се качи в стаята на Дон. Без да се приближава до леглото, той погледна сестрата и каза:
— Мистър и мисис Рочестър ще обядват с нас; заповядайте и вие.
Приемайки намека, сестрата се усмихна и излезе от стаята; Джо се приближи до леглото, погледна Дон, но в момента му беше много трудно да говори. Дон изглеждаше по-спокоен и тихо попита:
— Мина ли ти?
— Да, да, по-добре съм.
— Ще видим. Но… това някакси няма значение; вече не се страхувам от нея. Поне през последните няколко дни. Мисля, че откакто взех светото причастие, вътрешно се успокоих. Също като помазване на умиращ. Още не го е направил. — Той се усмихна тъжно. — Имам предвид отец Рамшоу. Отлага го за последната секунда. Винаги съм си мислел, че помазването на умиращия е все едно да си напишеш името на смъртния акт. О, Джо! — Той бавно вдигна ръката си и хвана Джо за китката. — Не ме гледай така, човече. Не ти ли се струва, че е добре, ако поговорим за това? Същото е както при хората, които се страхуват да споменат името на някой, който току-що е умрял. Винаги съм мислил, че е много глупаво; все едно ги затваряш. Не искам да съм затворен, Джо. Не искам да говориш за мен, когато си отида, зад гърба ми. — Той леко се усмихна.
— За бога, Дон! — Джо издърпа ръката си. — Знаеш ли какво правиш? Понякога ми разбиваш сърцето.
— О, Джо, извинявай! Погледни ме! Хайде! Ще ти кажа нещо. Знаеш ли какво каза докторът тази сутрин? Каза, че сърцето ми е по-здраво от преди. А аз му казах, че ще се оправя; омръзна ми да плащам сметки. Хайде, Джо! Джо, моля те!
Без да се обръща Джо промълви:
— Ще… ще се върна веднага.
След като каза това, отиде в дневната и тъкмо се канеше да натисне звънеца, който се чуваше в трапезарията и кухнята и някой щеше да дойде тук, когато чу вратата на, Дон да се отваря и гласът на Стивън да казва:
— О, мислех, че Джо е тук. Той каза, че може да играем билярд.
— Ела да седнеш малко до мен. — Гласът на Дон се чу като че ли някъде от далечината. — Джо ще се върне всеки момент; помолих го за една услуга.
Джо се измъкна през оранжерията, мина по коридора и влезе в апартамента си. Седна и хвана главата си с ръце. Повече не можеше да издържа; душевният смут го раздираше. Отново му се прииска да е далече оттук. Някога обичаше къщата заради самата нея, сега я мразеше. Той също вярваше, че дори тялото й да е в гроба, духът й все още беше тук.
След малко стана и се загледа през прозореца в градината. Слънцето грееше силно. Зимата от почивните дни си беше отишла; навън беше дори топло. Безпогрешният предвестник на пролетта, минзухарът, се подаваше точно под прозореца, от едната страна на алеята изправени надничаха няколко нарциса. Градината започваше да се усмихва. Той пое въздух дълбоко.
Отново се върна на земята: след един час ще обикаля от един на друг в болницата. А всъщност, трябваше ли? Всички знаеха, че я погребаха днес.
Трябваше да каже на Анет, че съвсем близо до нея бяха свекърът й и Маги. Когато й разказа какво им се беше случило, тя се изплаши и каза:
— Тя ще дойде и ще се опита да вземе бебето.
И за да я успокои, той беше длъжен да й каже, че свекърва й вече е мъртва.
Прииска му се също да съобщи новината на Даниъл, но докторът възрази и когато го посъветва да не му съобщава, искаше му се да отговори: „Той няма да се изненада. Ще се зарадва да го чуе.“
Преди два дни баща му му беше казал: „Най-после го направи, Джо.“
А Маги каза: „Мисля, че на нейно място бих направила същото.“
Значи, — каза си Джо — докато гледаше през прозореца пролетните цветя, всичко ще свърши, когато си замине Дон.
Но какво ще стане след това?
Просто ще трябва да изчака. Но искаше ли да чака и да гледа? Вътре в него настъпи промяна: като че ли и той беше пострадал до неблагоразумие, защото реши, че веднъж след като Дон умре, той ще бъде свободен, а когато стане свободен, знаеше какво да направи.
11
Вътре в болницата те се разделиха, Фло и Харви тръгнаха към Анет, докато Джо тръгна право към стаята на Даниъл.
Даниъл седеше в леглото. Като че ли го очакваше.
— Е, Джо? — каза той.
— Как се чувстваш?
— Спокоен, в известна степен. Явно вътре всичко е наред, поне според рентгеновата снимка. Позашиха ме тук-там… винаги е била много последователна. Какво стана сутринта?
— Какво може да стане, татко? Погребахме я.
— Е, не ме гледай така, сякаш ще кажа, че съжалявам или се чувствам виновен, о, клетницата, или как
