Александър Куприн
За глухари
Не мога да си представя кои усещания на света биха могли да се сравнят с онова, което човек изпитва при лов на глухари. При него има толкова много неочаквано, вълнуващо, тайнствено, трудно и прелестно, че тези впечатления не може да се забравят цял живот.
Събуждаш се посред тъмната, безлунна мартенска нощ и отначало съвсем не можеш да разбереш къде се намираш. Лежиш на глинения под до цяла камара нажежени главни, по които от време на време трепетно пробягват последните огнени езици. Направените от дървени трупи стени и също такъв таван са покрити с дебели от пръст черни, висящи като ресни сажди. Пространството е около половин кубичен сажен1. Вместо врата има тесен отвор, през който поглежда нощта — по-тъмна и от тези опушени стени.
Настървеното хъркане на човека, лежащ от другата страна на огъня, бързо възвръща паметта на неуспялото да се събуди окончателно съзнание. Намираме се в стара, изоставена въглищарница, в самия център на Полесието, на четиридесет версти2 от каквото и да е жилище, освен самотните горски къщички, изгубени сред непроходимия гъсталак. От всички страни сме обкръжени само от вековна борова гора.
В паметта ми изплува целият вчерашен ден: ранното прибързано потегляне и тясната горска пътека, виеща се в най-неочаквани зигзаги между дърветата — пътечка, по която умеят да се промъкват само привикналите, миниатюрни, но сърдити и бойки кончета от Полесие. Цял ден ние ту се промъквахме през преспи от рохкав мръсен сняг, ту газехме в гъста кал, ту се тръскахме и подскачахме заедно с каруцата по витите напреко на пътя коренища, ту на пясъчните, вече просъхнали възвишения слизахме и с викове ободрявахме уморените, потъмнели от пот коне, ту преминавахме покрай отнесени от есенните придошли води мостове, през недълбоки, но широки и бързи, кафяви от тиня горски ручеи… Накрая около една от будките на горския пазач пътят съвсем изчезна, прекъсна се и ние се добрахме до въглищарницата пеша сред бързо спускащия се върху земята здрач по едва забележими пътечки, зли, гладни, непрекъснато губейки пътя и съмнявайки се един в друг…
Неподвижен, устремен към мен поглед ме заставя да се обърна. Моят спътник вече не спи. Той спокойно ме гледа със сънни, нищо неизразяващи очи и усилено подръпва загаснала къса лула. Виждайки, че аз вече бодърствам, той с език придвижва лулата в ъгъла на устата си и произнася глухо:
— Ехе!… Не спите ли, панче? А аз цяла нощ не спя. Пазя ви.
— Затова значи така хъркаше.
— Е-е!… Аз с едното ухо спя, а с другото през цялото време слушам… Аз съм хитър… Я, млади пане, колко ли ще да е часът?
— Един без четвърт… Може би е време да се стягаме?
Трофим умърлушено гледа гаснещите въглени, замислено почесва тила си, килвайки шапката си съвсем над очите, след това почесва кръста си.
— Та какво! — изведнъж възкликва той с неочакван прилив на енергия. — Щом се стягаме, да се стягаме. По-добре е да потеглим полека-лека, без бързане…
Подготовката не ни отнема много време. Аз пристягам по-здраво около кръста си патрондаша и изваждам изпод него краищата на дрехата си, за да дам по-голяма свобода на ръцете, силно разтърсвам цялото си тяло, за да се уверя, че нищо по мен не дрънчи, не се подмята, нахлузвам кожените бахили3 и здраво ги привързвам малко над коленете си, а през това време Трофим ми дава последни наставления и макар да съм ги чувал най-малко десет пъти, слушам ги още един път с внимание и ново любопитство.
Трофим Щербатия е главен горски пазач, на чието благосклонно внимание съм препоръчан от лесничея — мой роднина и негов непосредствен началник. Трофим е безгрижен, груб, малко самохвалко и мързеливец и тайно търгува с държавен дивеч. Това са неговите отрицателни качества. Но затова пък е смел, познава гората не по-лошо от който и да е звяр, прекрасен стрелец е и неуморим ловец. Към мен той се отнася покровителствено.
— Отначало глухарят издава звуци доста боязливо — с наставнически тон говори Трофим. — Плюква и млъква. Седи си на клона и се ослушва на всички страни. След това пак: плюк, плюк! — и отново става тихо. И ако в този момент, панче, мръднете или закачите сухо клонче, само ще успеете да чуете как глухарят отлита шумно. Защото макар и да го наричат глухар, няма в целия свят такава внимателна птица, като него… След това изведнъж започва брусенето. Дочуете ли го, мигом направете четири-пет скока и спрете, но чакайте повторение на същата песен. Той скоро пак ще запее. Вие пак напред и пак стой! Някой глухар, като се увлече, без почивка до тридесет „песни изпява“, а вие само правете по няколко скока напред. А след това изведнъж глухарят млъква. Половин час се ослушва. Е, тук нищо не можеш да направиш: както си застанал, така и стой. А щом той отново почне да пее, то вие, панич, една песен пропуснете. Намират се сред тях такива негодници, че и стрелеца измамват. Харкуни ги наричат. Заплюка, заплюка… ти — скок, а той млъква. Почака малко и започне да хърка: хрр… хрр… С това на другите глухари съобщава вест: Пазете се, казва, стрелец идва. И ако някъде такъв харкун се е появил — цялото токовище пара̀ не струва. Само това и прави, дяволът, че седи на клона и дебне не идва ли някой.
Качваме се по три пръстени стъпалца, измъкваме се от въглищарницата ребром през тесния отвор и веднага попадаме в такава дълбока тъмнина, като че ли са ни потопили внезапно в някаква гигантска мастилница. Отново спирам в нерешителност, почти със страх. За да излъжа себе си, аз нарочно за няколко секунди затварям очи и след това бързо ги отварям. Не! Нощта, както и преди, е толкова черна и непроницаема, че всява ужас. Обръщам глава нагоре. На небето няма нито една звезда и в мен изведнъж проблясва мисъл: нима всичко живо е осъдено да потъне след смъртта в същия непобедим, вечен, ужасяващ мрак?
— Какво правите, панич? Вървете след мен! — чувам някъде пред себе си глухия глас на Щербатия.
Вървя и се вслушвам в неговите стъпки. Боязливо протягам напред ръце и внимателно опитвам с крака почвата. Всеки миг очаквам, че ще набуча лицето си на остър клон и от това очакване чувствам в очите си странна тъпа болка, като че ли някой ги натиска отвътре.
Вървим без път, направо. Краката ни без всякакво усилие потъват до коляно в редкия като каша зърнест студен сняг, под който при всяка стъпка жвака вода. Ту вървим по непрекъсната кал, едва измъквайки краката си от нея, ту се изкачваме по сухи и твърди хълмчета, понякога крачим по туфи от мъх, меко и еластично огъващи се, когато стъпваме върху им. Но къде сме? Къде отиваме? — не зная. Още от първите стъпки престанах да се ориентирам и сега нашето шествие ми се струва нещо нелепо, тежко и фантастично, като кошмар. Понякога клонки от някакви дървета ме шибат по лицето, захващат се за раменете ми, като че ли са дълги невидими ръце. Понякога точно пред мен, на аршин от лицето ми, изведнъж израства черен дебел ствол на дърво. Аз спирам, отдръпвам се в страха си и протягам напред ръце, но пръстите ми срещат все същия непроницаем за очите, пропит от тъмнина въздух.
— Вървете, вървете, панич — ободрява ме Щербатия. — Тук наблизо е… всичко на всичко верста и половина… Би могло… О, дявол да го вземе!…
Чувам как той пада някъде надолу, чупейки сухи съчки, и как след това тялото му изведнъж цопва във вода. Обхваща ме див егоистичен страх и някаква смаяна, безпомощна, жалка озлобеност. Струва ми се, че ако направя макар само още една крачка сред тази страшна тъмнина, аз също ще полетя в дълбоко, студено и мръсно тресавище.
— В яма попаднах! — говори отнякъде изотдолу Щербатия и чувам как той, измъквайки се, пухти и тъпче с крака калта. — Минете по-наляво, панич, по-наляво. Вървете след мен… ето така… И как успях така ловко да я улуча? Уж познавам това място. В тази същата яма през пролетта по-миналата година падна лос. Така и хвърли топа вътре, не е можал да се измъкне.
Неговото спокойствие се предава и на мен и аз отново се тътря, опипвайки като слепец въздуха с ръце и ослушвайки се в стъпките на горския.
— Много ли остана, Трофим?
— Остана? Още около верста има. Не, не ще да е верста… По-малко… Ще да има около три четвърти.
За да излъжа своето нетърпение, започвам да броя крачки. „Ще отброя поне петстотин крачки — мисля си, — тогава вече съвсем малко ще остане“. Вече успявам да отброя над двеста, когато изведнъж се
