малък предмет в ръката й и след това се извърна, за да приеме поздравленията на хуронските девойки, чиято любимка беше. Джудит възвърна самообладанието си и бързо започна да действа. Малкото остро ножче, което Вах-та!-вах й беше подала, премина от нея в ръцете на Хети, която можеше най-безопасно и неподозирана от никого да го подаде на Ловеца.
Но слабоумната Хети провали надеждите на тримата. Вместо да освободи най-напред ръцете на жертвата и да скрие ножа в дрехите му, та той да използува следващия благоприятен миг, Хети усърдно се зае да пререже преди всичко въжетата, стегнали главата му, та да няма вече опасност да бъде обгорена от пламъците. Естествено, тази бавна процедура бе забелязана и Хети — хваната още преди да беше успяла да освободи ръцете под лактите на пленника.
Това откритие тутакси създаде у хуроните недоверие към Вах-та!-вах. И за изненада на Джудит, когато беше запитана, храбрата червенокожа девойка дори не отрече съдействието си в случилото се.
— Защо да не помогна на Ловеца? — запита решително тя. — Той е брат на вожда на делауерите; моето сърце е делауерско… Излез, недостоен Бодил, и измий ирокезките бои от лицето си; застани пред хуроните като подла врана, каквато си. Ти би предпочел да ядеш мършата на убитите си съплеменници, отколкото да гладуваш… Поставете го лице с лице с Ловеца, вождове и воини. Искам да ви покажа какъв подлец се намира сред вашето племе!
Тези дръзки думи, произнесени напълно убедително на родния диалект на индианката, причиниха силен смут сред хуроните. На предателите винаги се гледа с недоверие; и макар че подлият Бодил се бе постарал да служи добре на неприятелите, неговите усилия и усърдие му бяха спечелили само нещо малко повече от търпимост. Желанието му да притежава Вах-та!-вах го беше тласнало най-напред да предаде нея, а след това и собственото си племе, но между новите му приятели се бяха появили сериозни съперници за сърцето на младата делауерка и това още повече бе отслабило симпатиите им към него. С една дума, на Брайърторн едва бе позволено да остане в хуронския лагер, където го следяха зорко и ревностно, колкото и самата Вах- та!-вах. Той рядко се явяваше пред главатарите и нарочно избягваше да се покаже пред Ловеца, който до този миг дори не знаеше за присъствието му.
Призован по този начин, предателят не можеше повече да се крие. Той обаче не „изми лицето си“. И когато застана сред кръга, беше тъй плътно нашарен с новите бои, че в първия миг младият горски скитник не можа да го познае. Затова този подлец зае заплашителна поза и запита гордо какво би могъл да каже някой срещу Бодила.
— Отговори си сам на това! — продължи Вах-та!-вах с жар, макар и вече не толкова съсредоточено — нещо, което само Ловецът и Джудит забелязаха. — Запитай за това собственото си сърце, страхлива невестулке от земите на делауерите! Не идвай тук с лице на невинен човек; по-добре иди и се огледай в извора, виж боите на враговете върху лъжливата си кожа. А след това се върни и почни да се хвалиш как си избягал от своето племе и си взел от французите одеяло, за да се завиваш. Нашари се, ако щеш, ярко като колибри, винаги ще си останеш чер като врана.
През всичкото време, докато бе живяла сред хуроните, Вах-та!-вах беше толкова кротка, че сега те изненадани слушаха гласа й. Колкото за обвиняемия, кръвта кипна в жилите му. И щастие беше за делауерката, че сега той не можеше да утоли жаждата за мъст, бликнала в него въпреки любовта, която уж изпитваше към девойката.
— Кой иска да се срещне с Бодила? — запита сурово той. — Ако този бледолик се е изморил от живота, ако се плаши от мъчението на индианците, нека Разцепеният дъб ми каже. Тогава аз ще го изпратя след онези воини, които изгубихме.
— Не, вожде, не, Разцепен дъб! — прекъсна го развълнувано Вах-та!-вах. — Ловецът не се страхува от нищо и най-малко от една врана! Развържете го — прережете ремъците му — поставете го лице с лице с тази грачеща птица, тогава ще видим кой е по-изморен от живота!
И Вах-та!-вах пристъпи крачка напред, сякаш се готвеше да вземе нож от някой млад войн и да изпълни онова, което беше изрекла, но Разцепеният дъб направи някакъв знак и един възрастен хурон й попречи. Главатарят гледаше с недоверие всяко действие на девойката, защото дори когато говореше най-разпалено и твърдо, в думите й личеше съвсем лека несигурност и очакване и това не можеше да се скрие от внимателния наблюдател. Наистина младата делауерка умееше да се преструва добре, но за двама или трима от старейшините беше съвсем ясно, че това е само игра. Ето защо не приеха предложението й да освободят Ловеца и разочарованата Вах-та!-вах беше изтласкана по-далеч от дървото, за което бе вързан пленникът, точно в онзи миг, когато вече смяташе, че е успяла.
В същото време кръгът, който се беше разбъркал и стълпил, се разшири и подреди отново. Разцепеният дъб оповести решението на старейшините мъчението да започне наново, тъй като паузата беше продължила достатъчно дълго и всъщност не беше довела до никакъв резултат.
— Стойте, хурони! Чакайте, вождове! — викна Джудит, която едва ли знаеше какво казва, обзета от единственото желание да спечели време. — Почакайте още минутка…
Но думите й бяха прекъснати от нещо още по-необикновено. През хуронските редове си проби път тичешком някакъв млад индианец и скочи в самата среда на кръга по начин, който би могъл да свидетелства или за пълна самоувереност, или смелост, граничеща с безумие.
Пет-шест часови все още наблюдаваха от различни места езерото и първото впечатление на Разцепения дъб беше, че един от тях е изпратен да съобщи някаква важна вест. Но движенията на новопристигналия бяха толкова бързи, а облеклото върху полуголото му тяло, подобно на антична статуя, тъй оскъдно, че в първия миг беше наистина невъзможно да се установи дали бе враг, или приятел.
С три скока воинът се намери до Ловеца и само след миг ремъците около неговите крайници бяха прерязани с такава бързина и точност, че пленникът незабавно стана пълен господар на своето тяло. Докато не извърши това, новодошлият не отправи поглед към нищо друго. След това обаче той се извърна и хуроните видяха пред себе си благородното чело, красивата фигура и орловите очи на един млад воин в пълно въоръжение и нашарен с бойните цветове на делауерите. В двете си ръце той държеше пушки, опрял прикладите им в земята. Едната от тях беше „Убиецът на елени“ и докато гледаше смело и предизвикателно тълпата, делауерът успя да предаде това оръжие в ръцете на притежателя му.
Присъствието на двама въоръжени мъже, пък макар и в средата на кръга им, стресна хуроните. Техните пушки бяха струпани край няколко по-далечни дървета и те разполагаха само с томахавките и ножовете си. Но червенокожите имаха достатъчно самообладание, за да не се издадат. Малко вероятно беше само двама смелчаци да нападнат толкова голяма група и всеки очакваше смелата постъпка да бъде последвана от някакво необикновено предложение.
Новодошлият, изглежда, нямаше намерение да ги разочарова. Той даде знак, че желае да говори.
— Хурони — каза той, — тази земя е много голяма. Големи са също така и Великите езера. Отвъд тях има място за хуроните. Отсам има място за делауерите. Аз съм Чингачгук, син на Ункас и сродник на Таменунд. Ето моята годеница, този бледолик е мой приятел. Сърцето ме болеше, когато го изгубих. Последвах го до вашия лагер, за да се уверя, че няма да му се случи зло. Всички делауерски девойки очакват Вах-та!-вах; те се безпокоят, загдето тя се бави толкова. Нека си кажем довиждане и всеки поеме пътя към своя дом.
— Хурони, това е вашият смъртен враг, Голямата змия, когото толкова мразите! — извика Бодилът. — Ако го изпуснете, кръв ще има по следите на вашите мокасини оттук до Канада. Аз съм истински хурон!
При последните думи предателят запрати своя нож към голите гърди на делауера, но с бързо движение Вах-та!-вах, която се намираше близо до подлия индианец, отклони удара и острието на опасното оръжие се заби в стъблото на един бор. В следния миг също такова оръжие блесна в ръката на Голямата змия и се впи в сърцето на предателя.
Едва ли бе минала и минута от момента, когато Чингачгук скочи в кръга на хуроните, до онзи миг, когато Брайърторн се строполи на земята неподвижен като пън. Светкавичните събития бяха попречили на хуроните да действат. Но сега не можеха да се бавят повече. Разнесе се общ крясък и всички се раздвижиха.
Точно тогава до ушите им достигна звук, необичаен за девствените гори, и хуроните — мъже и жени — се заковаха на местата си, наострили уши и с лица, изпълнени с изненада. Звукът бе равномерен и тежък, сякаш някакви грамадни чукове удряха по земята. И скоро сред горските дървета се появиха фигури — със стегнати и отмерени крачки към мястото на мъчението се приближаваше войсков отряд. Яркочервеният цвят на войнишките униформи се открояваше ясно сред светлозелените листа.
