почитала толкова много. При все че бе убеден атеист, лекарят се съгласи да прочете над гроба й последната молитва, както го беше правил и преди над гробовете на други загинали.
Джудит и Вах-та!-вах плакаха неутешимо, а Ловецът гледаше с насълзени очи прозрачната вода над тялото на една девойка, чиято душа беше по-чиста и от планинските извори на езерото. Дори делауерът се извърна настрана, за да прикрие слабостта си, а простите войници следяха, церемонията удивени и сериозни.
Денят приключи с този благочестив обред, а сетне по заповед на командващия офицер всички веднага се оттеглиха на почивка, защото възнамеряваха със зората на следващия ден да потеглят обратно. Всъщност една група, взела със себе си ранените, пленниците и трофеите, беше напуснала „замъка“ още около пладне и водена от Бързия Хари, смяташе да стигне форта с по-кратки преходи. Това отделение беше слязло на често споменавания и описан от нас в началните страници полуостров и когато слънцето залезе, вече се бе разположило на стан върху билото на продълговатите, начупени и стръмни хълмове, които се спущат към долината на Мохоук.
Заминаването на този отряд облекчи извънредно много работата за следния ден, защото освобождаваше останалите от грижата за обоза и ранените и, от друга страна, предоставяше на командира по-голяма свобода на действие.
След смъртта на Хети, до лягане, Джудит не размени дума с никого освен с Вах-та!-вах. Всички уважаваха скръбта й и не обезпокоиха двете жени, които останаха до последния миг край тялото.
Биенето на барабана наруши тишината над тези спокойни води, а ехото от „вечерната заря“ се разнасяше дълго след церемонията по планинските склонове, сякаш за да вдъхне у всекиго сигурност, че няма от какво да се опасява. Звездата, която беше служила за знак на Вах-та!-вах, изгря над толкова тиха и мирна обстановка, като че ли природата никога не бе обезпокоявана от действията и страстите на хората. Един самотен часовой, сменян през кратки интервали, крачеше по площадката през цялата нощ. И сутринта бе посрещната, както обикновено, с церемонията на „утринната заря“.
Безредните действия на пограничните жители сега бяха заменени от военната точност. И след като набързо закусиха, отрядът започна да се прехвърля на брега с ред и дисциплина, които изключваха всякакъв шум и смущение.
От офицерите беше останал единствен Уорли. Крейг командваше отряда, който замина пръв. Торнтън бе с ранените, а Грейъм, естествено, съпровождаше своите пациенти. Беше взет дори сандъкът на Хътър заедно с всички по-ценни предмети в него. Не бе забравено нищо, което имаше някаква стойност и заслужаваше да бъде отнесено.
Джудит не съжаляваше, че капитанът уважава скръбта й и се занимава изключително със задължението си да командва, а нея оставя сама с мислите и чувствата и. За всички бе ясно, че мястото щеше да бъде напуснато напълно, но извън това никой не питаше за нищо, нито пък се даваха излишни разяснения.
Войниците се прехвърлиха на „ковчега“ начело с капитана си. Той беше запитал Джудит как предпочита да постъпи и след като разбра желанието й да остане до последния миг с Вах-та!-вах, не й досажда нито с въпроси, нито със съвети. Към Мохоук водеше само един безопасен път и той не се съмняваше, че когато му дойде времето, щеше да срещне девойката по този път като добра своя приятелка, ако не и като жена, готова за по-голяма близост с него.
Когато всички бяха на борда, мъжете заеха местата си при веслата и „ковчегът“ се отправи със свойствения си бавен ход към полуострова.
След това Ловецът и Чингачгук изтеглиха от водата две от лодките и ги прибраха в „замъка“. Когато свършиха с това, те залостиха вратите и прозорците и напуснаха къщата през нейния таен изход по описвания вече от нас начин. Вън видяха Вах-та!-вах в една от последните останали лодки. Делауерът незабавно се прехвърли при нея и загреба, като остави Джудит сама на площадката.
Тъй Ловецът се намери сам с красивата и все още опечалена и потънала в сълзи девойка. Твърде наивен, за да се усъмни в нещо, младият човек описа полукръг с леката си лодка и взе в нея Джудит, а след това се отправи в посоката, поета от неговия приятел.
Пътят към полуострова минаваше недалеч от гробовете на покойниците. Когато лодката приближи до мястото, за пръв път тази сутрин Джудит заговори спътника си. Нейната кратка и проста молба бе да спрат за минута-две, преди да отминат мястото.
— Може би никога вече не ще видя това езеро, Ловецо — каза тя. — А тук се намират труповете на майка ми и сестра ми… Придвижете лодката малко по на изток. Слънцето блести така в очите ми, че не мога да видя гробовете. Този, вдясно от маминия, е гробът на Хети, нали, Ловецо?
— Да, Вие ни помолихте да направим така, а всички са щастливи да изпълняват желанията ви, Джудит, когато постъпвате правилно.
Девойката мълчаливо се вглежда близо цяла минута в него, след това извърна очи назад, към „замъка“.
— Скоро това езеро ще опустее напълно — каза тя, — и то точно когато мястото ще бъде по-безопасно за живеене, отколкото когато и да било. Събитията от последните дни ще накарат ирокезите дълго време да не помислят дори да го посещават.
— Така ще бъде, да, това може да се каже като нещо положително. А и самият аз не смятам да идвам насам дотогава, докато войната не свърши. Защото никой хуронски мокасин не ще остави вече следата си върху окапалите листа на тази гора, докато преданията не престанат да повтарят на младите поколения за големия позор и погром, който са понесли тук.
— А нима така много обичате насилието и кръвопролитията? Имах по-добро мнение за вас, Ловецо — мислех ви за човек, който може да бъде щастлив в тих, уютен дом с привързана и любеща съпруга, готова да отгатне всяко ваше желание, със здрави и послушни деца, изгарящи от нетърпение да тръгнат по вашите стъпки и да станат честни и справедливи като вас…
— Боже мой, Джудит, колко хубаво говорите! Думите и красотата ви си подхождат напълно; а онова, в което не успеете с думи, положително ще постигнете с красотата! Само за месец девойка като вас би могла да спечели и най-суровия воин в Колонията.
— Нима наистина съм сгрешила? Нима вие наистина предпочитате войната пред семейното огнище и любовта, Ловецо?
— Да, девойко, разбирам какво искате да кажете, макар и да мисля, че не ме разбирате достатъчно добре. Предполагам, че сега вече бих могъл да се нарека воин, защото се борих и победих, което е достатъчно, за да получа това звание; не ще отказвам, че този живот ме привлече именно защото е мъжествен и почтен, когато го живеем съгласно повелите на природата. Наистина аз не обичам кръвта. Но младостта си е младост, а мингосите — мингоси. Ако младите хора от тази област стояха със скръстени ръце и търпяха тези негодници да нахлуват в страната, тогава по-добре би било да станем направо французи и да отстъпим и земята, и семействата си. Не съм склонен към побоища, Джудит, и не обичам битката заради самата битка. Но не мога да съзра голяма разлика между това да отстъпиш земя преди войната, понеже те е страх от война, и да я отстъпиш след войната, понеже не можеш да сториш нищо повече. Единствената разлика е, че последното е по-достойно и по-почтено.
— Никоя жена никога не би желала да види мъжа или брата си да подкрепя или пък да се подчинява на злото, Ловецо, но и всяка би оплаквала необходимостта от впускането му в опасностите на войната. Вие обаче сторихте вече достатъчно за очистването на тази местност от хуроните и на вас всъщност се дължи и победата ни. Изслушайте ме сега търпеливо и ми отговорете с онази вродена честност, която е толкова приятно да се открие във вашия пол, колкото е и необичайно да се срещне у него.
Джудит замлъкна; сега, когато бе стигнала до самото обяснение, вродената й свенливост отново надви въпреки смелостта и доверието, които девойката черпеше от голямата искреност на своя събеседник. Страните й, доскоро бледи, пламнаха, а очите й засияха с част от предишния си блясък. Чувствата се отразиха върху лицето й и заедно с нежността на нейния глас направиха хубавата девойка тройно по- съблазнителна и по-привлекателна.
— Ловецо — каза тя след доста продължително мълчание, — сега не е време за преструвки, заблуда или каквато и да било неискреност. Тук, над гроба на моята майка и на правдолюбивата Хети, няма място за извъртания, ето защо ще говоря с вас открито и без страх да бъда криво разбрана. Няма и седмица, откак се познаваме с вас, но струва ми се, че ви познавам от години. Толкова много, и то толкова много важни неща се случиха през това кратко време, че скърбите и опасностите, и успешните бягства за цял един живот се
