Джудит видя всичко това, но не му обърна внимание. За нея Глимърглас нямаше вече никакви прелести и когато стъпи на брега, тя незабавно продължи по пътеката след войниците, без да хвърли нито поглед зад себе си. Дори Вах-та!-вах беше отмината незабелязана — и това скромно младо същество се отдръпна с ужас пред изкривеното от отчаяние лице на Джудит, сякаш самото то беше виновно за някаква несправедливост.
— Почакай тук, Змия — каза на минаване край приятеля си Ловецът, който вървеше след наскърбената красавица. — Искам само да видя Джудит настанена добре при отряда и ще се върна, за да вървим заедно.
Двамата се бяха отдалечили на около стотина крачки от делауерите и толкова още им оставаха, за да стигнат до отделението войници, когато Джудит се извърна и заговори:
— Стига, Ловецо — каза тя тъжно. — Разбирам вашата любезност, но не се нуждая от нея. За пет минути аз ще настигна войниците. Щом като не можете да се движите с мен по пътя на живота, няма защо да ме придружавате по този. Но чакайте! Преди да се разделим, бих искала да ви задам само още един въпрос. И, моля ви, в името на всичко, което ви е свято, да не ме излъжете с отговора си. Зная, че не обичате друга жена. И виждам само една причина, поради която не можете и не искате да ме обикнете. Кажете ми, Ловецо… — девойката спря, защото думите, които се готвеше да произнесе, сякаш я задушаваха. След това, събрала цялата си решителност, с лице, което ту пламваше, ту побледняваше при всяко дихание, тя продължи: — Кажете, Ловецо, не са ли причина, за да се отнесете така към мен, онези неща, които Хенри Марч ви е наговорил?
Истината беше пътеводна звезда за Ловеца. Той винаги се бе ръководил от нея и беше почти невъзможно да се възпре да я нарече, дори когато благоразумието изискваше мълчание.
Джудит прочете отговора на лицето му и със сърце, почти разбито от незаслужената си съдба, му махна за сбогом и потъна сред гората.
Известно време Ловецът стоя нерешително, без да знае кой път да поеме, но след това се върна обратно и се присъедини към делауера. През тази нощ тримата лагеруваха край брега на своята родна река, а следната вечер влязоха в селището на племето. Чингачгук и годеницата му бяха посрещнати с възторг, а спътникът им — с уважение и почит. Но той бе дълбоко опечален от станалото и бяха нужни месеци бурен живот, за да дойде напълно на себе си.
Страшна и кървава бе войната, която пламна след това. Вождът на делауерите се издигна сред народа си тъй, че всички произнасяха името му с възторг; същевременно друг Ункас, последният от неговия род, се прибави към дългата редица от воини, които носеха това прочуто име.
Колкото до Ловеца, под прякора Соколово око, неговата слава се разнесе надлъж и нашир, а пукотът на пушката му стана толкова ужасен за ушите на мингосите, колкото и гръмотевиците на самия Маниту. Скоро офицерите от армията потърсиха неговите услуги и с един от тях Соколовото око свърза близка дружба за много години напред.
Петнадесет години бяха изминали, когато на Ловецът отново се удаде да посети Глимърглас. Беше настъпил мир и се намираха в навечерието на нова, още по-ожесточена война, когато той и верният му приятел Чингачгук бързаха към фортовете, за да се присъединят към своите съюзници. Придружаваше ги само един юноша, защото Вах-та!-вах вече почиваше под огромните борове в делауерските земи и тримата останали живи сега бяха станали неразделни.
Стигнаха край езерото тъкмо когато слънцето клонеше към залез. Всичко беше, както преди: реката все още се провираше под свода от нависналите клони на дърветата, малката скала, дето двамата приятели бяха определили на времето срещата си, се рушеше бавно под влиянието на водната стихия и вековете, планините бяха облечени в обичайната си тъмна, плътна и тайнствена премяна, а водната площ блестеше неподвижно като красив, скъпоценен камък сред горите.
На следната утрин момъкът откри една от лодките, докарана от теченията до брега и вече прогнила. С известни усилия я направиха годна за ползване и всички се качиха в нея, за да разгледат езерото. Минаха край всички полуострови и Чингачгук посочи на сина си мястото, където хуроните за пръв път бяха установили лагера си, и полуострова, където беше успял да открадне своята годеница. Там дори слязоха, но всички следи от тогавашното посещение бяха изчезнали.
След това те отидоха на мястото на битката и намериха там някои от знаците, които остават около такива места. Диви зверове бяха изровили много от труповете и човешките кости се търкаляха наоколо, избелели от летните дъждове. Ункас разглеждаше всичко със страхопочитание и съжаление, при все — че преданията вече насочваха младия му ум към стремежите и суровостта, присъщи на индианския воин.
От полуострова лодката се отправи към плитчината, където все още се виждаха остатъците от „замъка“ — сега превърнати в живописна развалина. Зимните бури отдавна бяха съборили покрива на колибата, а гредите бяха прогнили. Нито едно от резетата не беше докоснато, но природните стихии бяха вилнели около мястото, сякаш за да се подиграят с опита на хората да ги пренебрегнат. Сградата беше прогнила, прогнили бяха и коловете и явно беше, че трябваха само още няколко зими, само още няколко вихрушки и бури, за да повалят всичко в езерото и да премахнат постройката от лицето на тази величествена пустош.
Не можаха да намерят гробовете. Или водата беше унищожила следите им, или пък времето беше станало причина онези, които ги търсеха, да забравят тяхното точно местоположение.
Откриха и „ковчега“, заседнал на източния бряг, където отдавна вече го бяха откарали преобладаващите северозападни ветрове. Той се намираше на песъчливия край на продълговат, нисък полуостров, разположен на около две мили от оттока, и беше почти изчезнал под рушителното действие на стихиите.
„Ковчегът“ бе пълен с вода, покривът на кабината беше паднал, а гредите — изгнили. Но някои от по- грубите мебели все още бяха запазени и сърцето на Ловеца заби по-силно, когато съзря, че на една от гредите се вее една панделка на Джудит. Тази панделка напомни за цялата красота на девойката, но, трябва да прибавим, и за всичките й недостатъци. Макар Джудит никога да не беше спечелвала сърцето му, Соколовото око — защото тъй трябва да го наричаме сега — все пак беше запазил искрено съчувствие към нейната съдба. Той откачи панделката и я завърза на приклада на „Убиеца на елени“, който му беше поднесла в дар тая девойка.
Няколко мили по-нагоре по езерото откриха още една от лодките, а на полуострова, където отрядът слезе най-накрая, намериха ония лодки, които бяха изтеглени там на брега. Тази, с която се извършваше сегашното плаване, другата — открита при източния бряг, бяха паднали във водата през прогнилия под на „замъка“ и изхвърлени от езерните вълни като непотребни вещи на крайбрежието.
От всички тия признаци можеше да се заключи, че езерото не бе посещавано от края на последните събития, описани в нашата повест. Случилото се го бе превърнало отново в светилище на природата, тъй като непрекъснатите войни не позволяваха на колониалните жители да простират нашироко границите на своите владения.
Чингачгук и приятелят му напуснаха опечалени мястото. Там бяха стъпили за пръв път на пътеката на войната и то им припомни часове на нежност, както и на триумф и победа. Поеха мълчаливо към Мохоук, за да се впуснат наново в толкова бурни и славни преживелици, колкото бяха и тези, с които започна кариерата им на воини край красивото езеро. След време обаче те се върнаха отново на това място и там индианецът намери смъртта си.
Времето и обстоятелствата са забулили с неразгадаема тайнственост всичко друго, свързано с Хътърови. Те живяха, грешиха, умряха и бяха забравени.
Същата съдба постигна и Джудит. Когато пристигна в гарнизона на Мохоук, Соколовото око развълнуван се зае да разпитва за красивото, но заблудено същество. Никой не я познаваше — не си спомняха дори за външността й. Други офицери бяха заместили Уорли, Крейг и Грейъм, но стар сержант, дошъл наскоро от Англия и придаден към гарнизона, можа да разкаже на нашия герой, че сър Томас Уорли живеел в бащините си имения и в дома му имало необикновено красива лейди, която упражнявала голямо влияние над него, макар и да не носела името му. Дали това беше Джудит, станала отново жертва на старото си увлечение, или пък някоя друга играчка на военните, Ловецът никога не узна, пък и не му беше приятно да разпитва. Живеем в свят, изпълнен с грехове и егоизъм, и никоя картина, която ни го рисува друг, не отговаря на истината, макар че за щастие на човешката природа искрици чист дух проблясват тук-там, за да намалят нейната уродливост и да смекчат, ако не да извинят напълно престъпленията.
