струпаха само в няколко дни, а хората, които са страдали и преживели заедно такива неща, не бива да се чувстват чужди. Зная, че онова, което ще ви кажа сега, би могло да се разбере криво от много мъже, но се надявам, че вие не ще прецените неблагосклонно постъпката ми. Тук ние не живеем сред злобата и измамата на колониалните поселища, а сме млади хора, които нямат намерение да се лъжат един друг по какъвто и да било начин. Мисля, че говоря достатъчно ясно, за да ме разберете.
— Естествено, Джудит. Малцина могат да говорят по-добре от вас и едва ли някой — по-приятно. Думите ви са тъй приятни, както и вашата красива външност.
— Точно начинът, по който толкова често сте възхвалявал моята външност, ми дава смелост да продължа. И все пак, Ловецо, не е лесно за една девойка на моите години да забрави всички уроци от своето детство, всички навици и присъщата си свенливост и да каже напълно искрено онова, което чувства сърцето й.
— Защо не, Джудит? Защо и жените да не се отнасят към себеподобните си честно и почтено, както мъже? Не виждам защо да не говорите ясно като мен, когато има да се каже нещо наистина важно.
Прекалената скромност, която все още пречеше на младия човек да долови истината, би обезкуражила напълно девойката, ако не беше решила с цялото си сърце и душа да направи отчаяно усилие и да се спаси от едно бъдеще, което я ужасяваше толкова, колкото и яснотата, с която смяташе, че го предвижда. Тази причина за нея бе над всички други съображения и за своя собствена изненада, за да не кажем за смущение, тя продължи да говори:
— Аз ще… Аз трябва да бъда към вас тъй искрена, както бих била и към нещастната, мила Хети, ако това, нежно дете беше още живо — продължи побледняла тя. — Да, ще подчиня всички други чувства на онова, което сега е най-силно! Нали вие обичате горите и живота, който ние водехме тук, сред пустошта, далеч от поселищата и градовете на белите?
— Тъй, както обичах моите родители, когато бяха живи, Джудит! И самото това място би представлявала за мен целия свят само да би могла веднъж войната да свърши и колонистите да останат далеч оттук.
— Защо го напуснахте тогава? То няма собственик или поне няма такъв, който би могъл да предяви по- голямо право от моето. А аз доброволно ви го отстъпвам. И ако то беше цяло кралство, Ловецо, мисля, че на драго сърце бих сторила същото. Нека се върнем обратно тук, след като отидем при свещеника във форта, и да не напущаме това място никога, докато не дойде и нашият ред да последваме моята нещастна майка и обичната ми сестричка.
Настана дълго, дълбоко мълчание. След като се беше решила с мъка да изрече едно толкова ясно предложение, Джудит бе скрила лице в ръцете си, а Ловецът, натъжен и изненадан, размишляваше за значението на току-що чутите думи. Най-после младият човек наруши тишината и заговори с глас, смекчен до благост, в желанието си да не обиди девойката.
— Вие не сте обмислила това достатъчно добре, Джудит — каза той. — Не, тия ваши чувства са подбудени от станалото напоследък и като смятате, че сте без всякакви близки на този свят, бързате твърде много да намерите някой, който да запълни мястото на изгубените от вас.
— Дори ако живеех сред цяла тълпа от приятели, пак щях да мисля тъй, както мисля сега, и пак щях да говоря по същия начин — отвърна Джудит, като все още закриваше обляното си в сълзи лице с дланите на ръцете си.
— Благодаря ви, девойко — благодаря ви от дъното на душата си! Но не съм човек, който да се възползва от мигновената слабост, когато сте забравила вашите големи предимства, и мислите, че земята и всичко, което съдържа тя, се намира в тази малка лодка. Не, не, Джудит, то не би било великодушно от моя страна. Това, което преди малко ми предложихте, никога няма да стане.
— Всичко би могло да стане, и то без да бъде причина за разкаяние у някого — отвърна Джудит толкова развълнувана, че изведнъж дръпна ръце и откри очите си. — Можем да накараме войниците да оставят имуществото ни на пътя, откъдето лесно ще го пренесем обратно в дома ни, когато се върнем. Езерото не ще бъде посещавано повече от врагове, поне докато трае тази война, Ловецо. А всички кожи от животните, които убивате, ще могат да се продават веднага в гарнизона. Оттам ще можете да купувате малкото неща, които ще ни бъдат необходими, защото никога вече не искам да виждам тоя гарнизон. И, Ловецо — прибави девойката, като се усмихна толкова нежно и непринудено, че младият мъж с усилие устоя на тази усмивка, — като доказателство за това, колко много желая да бъда ваша, колко много желая да бъда само ваша жена — първият огън, който ще стъкнем с вас след завръщането си, ще бъде подпален с брокатената рокля и поддържан с всички мои вещи, които според вас ще бъдат неподходящи за жената, с която желаете да живеете!
— Ах! Вие сте тъй привлекателно и мило създание, Джудит, да, такава сте и никой, ако говори истината, не би могъл да го отрече. Картините, обрисувани преди малко от вас, са приятни за въображението, но те може и да не се окажат тъй изпълнени с щастие, както си ги представяте вие сега. Ето защо забравете ги и нека загребем след Вах-та!-вах и Голямата змия, като че ли нищо не е било казано помежду ни.
Джудит беше дълбоко огорчена и нещо повече, тя се почувства твърде оскърбена. Но в държането на Ловеца имаше твърдост и спокойствие; те задушиха изцяло нейните надежди и й показаха, че този път необикновената й хубост не беше възбудила възхищението и почитта, които й се полагаха.
Говори се, че жените рядко прощавали на онези, които пренебрегнат обичта им. Но както в тоя миг, тъй и насетне у тази развълнувана и буйна девойка не можеше да се открие и сянка от ненавист срещу правдивия, искрен Ловец. Сега у нея преобладаваше само едно чувство: желанието да се увери, че не е била криво разбрана. И след още едно мъчително мълчание тя доведе разговора до пълна яснота с един въпрос, който бе твърде прям, за да позволи съмнение.
— За нищо на света не бих искала цял живот да съжалявам заради липсата на искреност сега — каза тя. — Надявам се, че с вас поне се разбираме. Ето защо питам ви направо: Не искате ли да ме вземете за жена, Ловецо?
— По-добре е и за двама ни да не използвам вашата слабост, Джудит… Не, ние никога не можем да се оженим.
— Не ме ли обичате — не бихте ли могъл да откриете това в сърцето си?… Не бихте ли могъл да ме почитате, Ловецо?
— Всичко между нас почива на приятелството, Джудит — и в негово име съм готов да сторя всичко за вас, да дам дори и живота си. Да, в този миг аз бих рискувал за вас толкова, колкото и за Вах-та!-вах, а това ще рече толкова, колкото бих рискувал за всяка девойка или жена. Но мисля, че още към никоя — забележете, към никоя, жена не изпитвам такива чувства, та, ако баща ми и майка ми бяха живи, да ги напусна и да заживея с нея.
— Това е достатъчно — отвърна задавено Джудит. — Разбирам всичко, което искате да кажете. Вие не можете да се ожените, без да обичате, а към мен не изпитвате никакви чувства. Не ми отговаряйте, ако съм права, защото ще разбера това от мълчанието ви. Само по себе си то ще бъде достатъчно мъчително.
Ловецът се подчини и не отговори. В продължение на повече от минута девойката остана неподвижна, вперила в него светлите си очи, сякаш за да проникне в душата му, докато той седеше и си играеше с водата като мъмрен ученик. След това Джудит сама потопи края на веслото си, отблъсна лодката от мястото с толкова решително движение, колкото беше и чувството, което го бе предизвикало. Ловецът мълчаливо подкрепи нейните усилия и скоро двамата се отправиха в посоката, взета от делауера.
До пристигането им на полуострова между Ловеца и красивата му спътничка не бе разменена нито дума. Седнала при носа на лодката, Джудит беше с гръб към него, инак скръбното изражение на лицето й навярно би го накарало да се опита да я успокои като приятел. И въпреки всичко в това изражение все още нямаше ненавист, макар че силната червенина постепенно бе заменена от мъртвешката бледност на разочарованието. Печал — дълбока душевна печал — беше преобладаващото чувство, и то бе проявено по начин, който не можеше да бъде криво разбран.
Тъй като и двамата не гребяха усилено, „ковчегът“ ги изпревари и войниците слязоха на брега, преди лодката с Джудит и Ловеца да стигне до полуострова. Чингачгук бе изпреварил и „ковчега“ и навлязъл вече на известно разстояние навътре в гората, беше спрял на място, където двете пътеки — тази към гарнизона и тази към селата на делауерите — се разделяха.
Войниците също бяха поели своя път, като най-напред отблъснаха „ковчега“ от брега и го оставиха да се носи по течението, без да се интересуват ни най-малко от съдбата му.
