Хирургът, придружил отряда, беше зает с нещо твърде различно от онова, което предполагаше капитанът. Когато след нападението събраха убитите и ранените, намериха клетата Хети между втората група. Пушечен куршум бе пронизал тялото й и беше причинил рана, която още от пръв поглед можеше да се окачестви като смъртоносна. Никой не знаеше как бе ранена девойката, навярно това беше една от онези случайности, които винаги съпровождат сцени като описаната от нас в миналата глава.
Сумак и всички възрастни жени, както и някои от хуронските девойки, бяха паднали прободени от щикове или сред суматохата на битката, или поради невъзможността да се различават мъжете от жените при тяхното толкова просто облекло. По-голямата част от воините загинаха на място. Все пак неколцина успяха да избягат, а двама-трима бяха пленени невредими.
Що се отнася до ранените, при тях щиковете спестиха доста главоболия на доктора. Разцепеният дъб беше оцелял, но ранен и пленен. Капитан Уорли и лейтенантът минаха край него, когато се отправиха към „ковчега“. Индианският вожд седеше горд и мълчалив на единия край на сала — ръцете и краката му бяха вързани, но той не проявяваше никакви признаци на униние или отчаяние. Положително скърбеше за загубите на племето си. Но правеше това така, както най-добре подобаваше на един истински воин и вожд.
Двамата офицери намериха хирурга в главното помещение на „ковчега“. Той тъкмо напущаше леглото на Хети и на неговото сурово, изровено от сипаница шотландско лице беше изписано истинско състрадание — нещо, което рядко можеше да се забележи у този човек. Всичките му усилия бяха отишли напразно и сега вече беше изгубил надежда, че девойката ще остане жива повече от няколко часа.
Доктор Грейъм беше навикнал да гледа смъртта и обикновено такива сцени не му правеха впечатление. Но случаят с нещастната Хети беше оказал влияние върху него и това беше ясно изписано върху разстроеното му лице.
— Няма ли надежда да оздравее от раната? — запита го Уорли и обърна поглед към бледата Джудит, чиито страни бяха пламнали в същия миг, когато офицерът влезе в помещението.
— Не повече, отколкото и за Чарли Стюарт да стане крал35 на Англия! Приближете се и отсъдете сами, джентълмени… Лейтенант Торнтън, сега съм на ваше разположение. Можем да видим ръката ви в съседната стая и да пофилософстваме на воля за сложността на човешкия дух.
Лекарят и лейтенантът се оттеглиха и Уорли има възможност да се огледа по-спокойно и да разбере по-добре настроението и чувствата на хората, събрани в помещението.
Нещастната Хети беше поставена полуседнала на простото си легло. Приближаването на смъртта бе ясно изписано на лицето й, макар че от време на време се смекчаваше странно от проблясъци, в които сякаш беше съсредоточен целият разсъдък на това същество. Джудит и Вах-та!-вах бяха близо до нея. Сестра й седеше, потънала в дълбока скръб, а индианката — готова да окаже всяка една от ония нежни грижи, на които са способни само жените.
Ловецът — лично той невредим — беше застанал до края на леглото, облегнат на „Убиеца на елени“; цялата войнственост, която доскоро блестеше върху лицето му, беше отстъпила пред обичайния му честен и доброжелателен вид, смекчен сега още повече от дълбоко съчувствие и печал. Голямата змия се намираше в дъното на помещението — изправен и неподвижен като статуя, но тъй наблюдателен, че дори и мигване с клепач не би се изплъзнало от острия му поглед.
Хари допълваше групата — седнал на ниско столче до вратата, като човек, който се чувства излишен в тази среда, но се срамува да я напусне, без да го поканят да стори това.
— Кой е този човек с червените дрехи? — запита Хети веднага, щом капитанската униформа привлече погледа й. — Кажи ми, Джудит, този ли е приятелят на Хари?
— Той е командирът на частта, която спаси всички ни от ръцете на хуроните — отвърна тихо сестра й.
— Нима и аз съм спасена? Нали казаха, че съм улучена от куршум и скоро ще умра? Мама почина, мъртъв е и татко. Но ти остана жива заедно с Хари, Джудит. Страхувах се, че ще убият Хари, когато го чух да вика между войниците.
— Нищо, нищо, мила Хети! — прекъсна я Джудит в желанието си да запази тайната на своята сестра, още повече в един такъв момент. — Хари е добре, и Ловецът е добре, а добре е също и делауерът…
— Как можаха да улучат една бедна девойка като мен и да оставят толкова мъже невредими? Никога не предполагах, че хуроните са толкова лоши, Джудит.
— То е станало случайно, клета Хети… Било е наистина нещастна случайност! Никои не би желал нарочно да те рани.
— Щастлива съм, че е така. Струваше ми се чудно. Аз съм слабоумна и червените хора никога преди това не ми бяха причинявали зло. Щях да съжалявам, ако останех с впечатлението, че са се променили. И щастлива съм, Джудит, че не раниха Хари. Ловецо, радвам се, че съдбата не позволи някой да пострада! И после голямо щастие беше, че войниците дойдоха навреме, защото огънят би те изгорил.
— Истинско щастие беше това, сестро!
— Мисля, Джудит, че ти познаваш някои от офицерите, ти познаваше толкова много от тях.
Джудит не отговори, тя скри лице в ръцете си и заплака. Хети впери учуден поглед в нея. Но като предположи, че причина за тази скръб бе собственото й положение, тя направи опит да успокои нежно сестра си.
— Не тъжи за мен, Джудит — каза развълнуваната и чистосърдечна девойка. — Аз не съжалявам, че може да умра. Ех, и татко, и мама са мъртви, а каквото стана с тях, може да стане и с мен. Нали знаеш, че струвам по-малко, отколкото кой да е друг от семейството ни, малцина ще си спомнят за мен, след като ме спуснете в езерото.
— Не, не, не… Нещастна, мила, мила Хети! — извика, Джудит, овладяна от необуздана скръб. — Аз поне ще мисля винаги за теб. И как на драго сърце, о, как на драго сърце бих сменила мястото си с тебе, за да бъда чистото, прекрасно, невинно същество, каквото си ти!
До този миг капитан Уорли бе стоял, облегнат на вратата на кабината. Но когато този порив на чувства и може би на разкаяние обхвана красивата девойка, той бавно и замислено се отдалечи, без дори да забележи своя лейтенант, който пъшкаше под грижите на лекаря.
— Нещо става с очите ми, Джудит — подхвана след малко Хети. — Изглеждаш ми замъглена и сякаш си някъде далеч, а също и Хари — сега, когато гледам към него. Никога не бих повярвала, че Хенри Марч може да изглежда толкова мрачен! Защо ли, Джудит, виждам днес толкова зле — аз, за която мама винаги казваше, че имам най-добрите очи от цялото ни семейство? Да, така беше; умът ми беше слаб — такива хора ги наричат малоумни, но очите ми бяха толкова силни!
Джудит отново изстена. Този път не егоистични чувства, не спомени от миналото причиниха болката й. Проявяваше се чистата, сърдечна мъка на сестринската любов, засилвана още повече от съзнанието за кротката смиреност и съвършената искреност на съществото, което се намираше пред нея. В този миг тя с радост би дала живота си, за да спаси Хети. Но тъй като това беше извън човешките възможности, оставаше й единствено да тъжи.
Тласкан от вътрешен порив, на който не можеше да устои, Уорли се върна в помещението, макар същевременно да чувстваше, че е готов да напусне завинаги американския континент, стига да беше възможно. Вместо да спре при вратата, сега той се приближи към леглото на страдащата и се открои по- ясно в нейния помътен взор.
Хети все още можеше да различава по-големите предмети и погледът й скоро се спря върху него.
— Вие ли сте офицерът, който дойде с Хари? — запита тя. — Ако сте вие, всички трябва да ви благодарим, защото, макар че аз съм ранена, останалите спасиха живота си. Хенри Марч ли ви каза къде да ни намерите и колко много се нуждаем от вашата помощ?
— Новината за индианците научихме от един бързоходец — отвърна капитанът, щастлив, че и самият той може да се успокои малко чрез този приятелски разговор — и незабавно бях изпратен да отрежа пътя им за отстъпление. Наистина щастливо обстоятелство беше, че срещнахме Бързия Хари, както го наричате вие, защото той ни послужи като водач. И не по-малко щастие беше, че чухме стрелба, която, както разбрах сега, е била за упражнение, но тогава не само ни накара да побързаме, а ни насочи и точно към онзи край на езерото, дето трябваше да се озовем. Делауерът ни видя на брега навярно с далекогледа; и той, и Вах- та!-вах, както разбрах, че се нарича съпругата му, ни направиха великолепна услуга… Това беше наистина
