навсякъде, накъдето можеше да насочи поглед. — Както виждам, нито едно дърво не е повалено дори от ръката на червенокож, всичко е предоставено на волята на природата, живее и умира според нейните правила и закони! Хари, твоята Джудит би трябвало да е дълбоко нравствена и умна девойка, ако е прекарала сред такова прекрасно място дори само половината от времето, което ти спомена.
— Това е чиста истина, но все пак момичето си има своите прищевки. Във всеки случай не е живяла тук през цялото време. Преди да се запозная със стария Том, той имал навик да прекарва зимите или в съседство със заселниците, или зад оръдията на фортовете. Не, не, Джуд е възприела от поселниците и особено от ония превзети офицери повече, отколкото е полезно за нея.
— Дори да е така… дори да е така, Хари… това място тук е школа, гдето духът й би укрепнал пак. Но какво виждам право насреща ни? Твърде малко изглежда, за да бъде остров, и твърде голямо за лодка, при все че се намира сред водата.
— Е, тъкмо него ония галантни благородници от фортовете наричат „Замъка на Водния плъх“. Дори старият Том се усмихва, като чуе това наименование, макар че то говори зле за характера и привичките му. Този е неподвижният му дом, защото той разполага с два. Тоя никога не се движи, а другият плава — ту към един, ту към друг край на езерото. Втория дом наричат „ковчега“, макар че не бих могъл да ти кажа точно какво означава тая дума в случая.
— Трябва да е дошла от мисионерите, Хари — чувал съм ги да говорят и да четат за нещо такова. Те казват, че някога си земята била заляна от вода и че Ной и децата му се спасили от удавяне, като построили голям кораб, наречен „ковчег“, и се качили на него, когато станал потопът. Някои делауери вярват в тая легенда, други я отричат; но ние с теб, които сме бели по рождение, би следвало да вярваме в нейната истинност… Впрочем виждаш ли някъде тоя „ковчег“?
— Той без съмнение е отплавал на юг или пък е закотвен в някой от заливите. Но нашето кану е готово за път и чифт весла като твоето и моето могат да го закарат за петнайсет минути до замъка.
След тази забележка Ловецът помогна на своя спътник да подредят различните вещи в лодката, която вече бе спусната във водата. Щом сториха това, двамата гранични обитатели скочиха в лодката и с мощен тласък я отблъснаха на четиридесет-петдесет метра от брега. Сетне Хари се настани в задния й край, а Ловецът седна при носа и с бавни, но силни удари на греблата кануто се плъзна по тихата водна повърхност към крайно чудноватата постройка, която Бързият бе нарекъл „Замъка на Водния плъх“.
На няколко пъти двамата мъже преставаха да гребат, за да се наслаждават на гледката около себе си; защото иззад полуостровчетата се откриваха нови и нови картини и младите хора имаха възможност да видят по-далечните краища на езерото или да огледат по-добре гористите планини. Единствените промени обаче се състояха в новите форми на хълмовете, в различните извивки на заливите, в разширяването на долината на юг и цялата земя изглеждаше накичена с празнични одежди от листа.
— Тая гледка стопля сърцето на човека! — възкликна Ловецът, когато спряха тъй за четвърти или пети път. — Езерото сякаш е създадено, за да прозрем по-дълбоко хубостите на девствените гори, водата и сушата. Значи, Хари, ти казваш, че всички тия прелести нямат законен собственик?
— Никой освен кралят не ги владее, момчето ми. Той може да предяви известни права от тоя род, но е толкова далеч, че претенциите му никога няма да обезпокоят стария Том Хътър, който си е присвоил владението и навярно ще го запази до края на живота си. Том не е скуотър22, тъй като не живее на сушата. Аз го наричам плувец.
— Завиждам на тоя човек! Зная, че не е хубаво, и се боря срещу това чувство, но все пак завиждам му! Не смятай, Хари, че кроя някакви планове да го изместя — в ума ми не е скрита подобна мисъл. Но просто не мога да сподавя малка завист. Това е естествено чувство, а в края на краищата и най-добрите измежду нас са чеда на природата и понякога проявяват подобни чувства.
— Достатъчно е да се ожениш за Хети и ще наследиш половината от имението — извика Бързият през смях. — Момата е хубавичка — ех, да не беше прелестта на сестра й, тя би минавала дори за красива, а пък и разумът й е толкова малко, че лесно ще я приучиш да разсъждава за всичко като теб. Ти само поеми от стареца грижата за Хети и сигурен съм, че той ще ти даде дял от всяка сърна, която успееш да убиеш на разстояние от пет мили около езерото.
— А има ли тук много дивеч? — запита внезапно другарят му, който почти не обръщаше внимание на закачките на Марч.
— Та тъкмо тук е царството му. Едва ли срещу тоя дивеч е натискан някога спусък, а колкото за траперите, те рядко посещават местността. Самият аз нямам кой знае колко работа тук; но Джуд тегли на една страна, а бобрите — на друга. През последните два сезона това същество ми струва над сто испански долара23 и все пак не мога да сподавя желанието си да видя още веднъж лицето й.
— А червенокожите често ли посещават езерото, Хари? — продължи Ловецът, като следваше нишката на собствените си мисли.
— Е, идват и си отиват… кога на групи, кога поединично. Изглежда, че тая земя не принадлежи на определено туземно племе — и тъй попадна в ръцете на Хътъровото племе. Старецът ми разправи, че някакви хитреци се мъчели да изкопчат от мохоуките24 документ, та да получат от Колонията права над земята. Но от тая работа не излязло нищо, защото с нея досега не се заел човек, достатъчно влиятелен, за да я свърши. Така че тоя пущинак все още си остава за вечно ползване на ловците.
— Толкова по-добре… толкова по-добре, Хари. Да бях крал на Англия, бих заточвал в далечни и пустинни места, дето не стъпва дори четириного животно, всеки, който отсече някое от тия дървета, без сам да се нуждае от дървен материал. Много се радвам, че Чингачгук определи срещата ни край това езеро, защото никога досега очите ми не са се любували на такава гледка.
— Това е, защото си се въртял само при делауерите, а в техните земи няма езера. По на север и по на запад има води в изобилие, а ти си млад и сигурно ще доживееш да ги видиш. Но при все че съществуват други езера, Ловецо, никъде няма да намериш друга Джудит Хътър!
При тази забележка неговият спътник се усмихна, а сетне, съобразявайки се с нетърпението на влюбения, потопи веслото си във водата. Сега двамата почнаха да гребат усилено, докато се озоваха на стотина ярда от „замъка“, както Бързият Хари наричаше шеговито Хътъровия дом. Тогава пак престанаха да гребат и обожателят на Джудит прояви повече склонност да обуздае своето нетърпение, тъй като забеляза, че в момента жилището е необитаемо. Това ново спиране даде възможност на Ловеца да разгледа странната постройка, чиято направа бе толкова необичайна, че заслужава да се опише подробно.
„Замъкът на Водния плъх“ — както някой шегобиец-офицер духовито беше нарекъл дома — се намираше сред езерото, на четвърт миля от най-близкия бряг. От всички други страни водната площ бе много по- просторна — точното разстояние беше около две мили до северния край на езерото и около една миля до източния бряг. Тъй като нямаше и следа от някакъв остров, а домът бе построен върху дебели колове над повърхността на водата, Ловецът, който вече беше открил, че езерото е извънредно дълбоко, се принуди да поиска обяснение за това странно обстоятелство. Бързият Хари му обясни, че тъкмо на това място тясна продълговата плитчина се простирала на неколкостотин ярда от север към юг. Тя била само на шест или осем фута под повърхността на езерото и Хътър забил колове в нея и изградил жилището си върху тях, за да може да живее в безопасност.
— Сухоземната къща на стареца беше опожарявана на три пъти при стълкновенията между индианци и ловци, а при една схватка с червенокожите той изгуби своя единствен син и оттогава за по-голяма сигурност се оттегли сред езерото. Тук никой не може да го нападне без лодка, а плячката и скалповете едва ли биха си стрували труда да дълбаеш кану от дънера на някое дърво. Пък и съвсем не е сигурно кой ще пострада повече при подобна схватка, защото старият Том поддържа винаги добър запас от оръжия и боеприпаси, а замъкът, както виждаш сам, е построен от достатъчно здрави греди, за да запази човека от куршуми.
При все че никога не му се бе случвало да вдига яростно ръка срещу своите ближни, Ловецът имаше вече известна представа за начина, по който се водеше войната, в пограничните области. Той видя, че от военна гледна точка Бързият Хари не преувеличаваше здравината на тази позиция, защото не беше лесно тя да се атакува, без нападателите да се изложат на огъня на обсадените. Голямо умение беше вложено и в подреждането на гредите, от които бе построен домът — те даваха много по-добро укритие, отколкото обикновените укрепени колиби на пограничните жители.
Стените и ъглите се състояха от стъбла на грамадни борове, прерязани на височина около девет фута и
