касае до белите. Не всички бели са съвършени, следователно не могат да бъдат съвършени и всички червенокожи. Така че твоето доказателство не струва пет пари. Но ето какво мисля аз. На земята има три раси — бяла, черна и червена. Белият цвят е най-благородният, следователно и белите хора са най-добри; след тях идват черните — те са поставени да живеят в съседство с белите хора като търпими и годни да бъдат използвани; и последни са червените — това показва, че който ги е създал, никога не е очаквал индианецът да бъде смятан за повече от половин човек.
— Природата е създала и трите раси еднакви, Хари.
— Еднакви ли! Да не искаш да кажеш, че един негър прилича на бял или пък че аз приличам на индианец?
— Ти избухваш и не ме изслушваш докрай… Не отричам, че всяка раса си има свои вродени качества. У белия човек е развит повече стремежът към цивилизацията, а червенокожите са по-привързани към дивата природа. Така за бял човек би било голямо престъпление да скалпира мъртъвци, а у индианците то се смята за подвиг. Също тъй белият не бива през време на война да напада из засада жени и деца, докато червенокожият може. Признавам, че това е жестоко, но за тях е законно, докато за нас би било безчовечно.
— Зависи от неприятеля. А колкото до скалпирането или дори до пълното одиране на някой дивак, според мен то е същото, както да отрежеш ушите на някой вълк заради премията или да одереш кожата на някоя мечка. Освен това, когато отнемаш косите на червенокож, ти се отличаваш, защото за това е предложила награда самата Колония — също както плаща за вълчи уши и глави на гарги.
— Да, но то е срамно, Хари. За позорно го смятат дори самите индианци, защото виждат, че не е присъщо на белите. При положение на законна война, каквато неотдавна започнахме, дълг на всеки е да сподави състраданието си, колкото до човешкия живот, но въпросът за скалпирането е съвсем друг.
— Я се позамисли разумно, ако обичаш, Ловецо, и ми кажи — може ли Колонията да издаде незаконен закон? Нима един незаконен закон не е нещо по-противоестествено от скалпирането на някой дивак? Но един закон не може да бъде беззаконие, както и истината не може да бъде лъжа.
— Това звучи разумно; и все пак по същината си е съвсем неразумно, Хари. Не всички закони се издават от един и същ законодател. Природата ни е дала своите, а други са издадеш от Колонията, трети пък от краля или от парламента. И когато законите на Колонията или дори кралските закони противоречат на природните, то те са незаконни и не бива да им се подчиняваме. Аз смятам, че белият трябва да спазва законите на белите, щом не противоречат на по-висшите закони, а червенокожият — да спазва своите обичаи при същите условия. Но безполезно е да говорим, тъй като всеки мисли по своему. А сега да внимаваме добре за твоя приятел, Плуващия Том, да не го отминем, ако е скрит някъде в този обрасъл с храсти бряг.
Ловецът обрисува правилно бреговете на езерото. По цялата им дължина по-ниските дървета надвесваха клоните си над прозрачната вода и често ги потапяха в нея. Бреговете бяха стръмни още от самото си начало и тъй като растителността винаги се стреми към светлина, резултатът беше точно такъв, какъвто би пожелал истинският любител на живописното, ако подреждането на величествения лес бе предоставено нему. Полуостровите и заливите също бяха достатъчно многобройни, за да начупят и разнообразят бреговата линия. Докато лодката се придържаше близо до западната страна на езерото, за да разузнаят — както Хари обясни на спътника си — дали наоколо няма врагове, преди да излязат съвсем на открито, вниманието на двамата другари беше постоянно изострено, защото никой не можеше да предвиди какво се крие зад следващия нос. Напредваха бързо, тъй като гигантската сила позволяваше на Хари да си играе с леката лодка като с перо, докато изкуството на спътника му почти уравновесяваше общите усилия въпреки тяхното неравенство във физическо отношение.
Всеки път, когато лодката отминеше някой нос, Хари надзърташе зад него с надежда да види „ковчега“, закотвен или завързан в залива. Но съдено му бе да се разочарова и бяха изминали вече близо миля покрай южния бряг на езерото или разстояние от две пълни левги от замъка, скрит сега от техните погледи зад около половин дузина издатини, когато Бързият Хари неочаквано престана да гребе, сякаш се поколеба в коя посока да насочи кануто.
— Възможно е старецът да се е спуснал по реката — каза Хари, след като огледа внимателно целия видим източен бряг, който сега се намираше на около миля от тях и в повече от половината си дължина бе открит пред очите им. — Напоследък той е започнал доста да лови с капани и ако по течението няма плуващи дървета, може да се е спуснал по нея на миля или две, макар че доста ще се поизмъчи, за да се върне обратно.
— А откъде започва този отток? — запита Ловецът. — Не виждам по бреговете или между дърветата място, откъдето може да се допусне, че минава река като Съскунхана.
— Да, Ловецо, и реките са като хората. Започват съвсем малки, а към края си са вече широкоплещести и имат големи уста. Ти не виждаш оттока, защото той минава между високи и стръмни брегове, елхите и липите са надвиснали над него като стряха над къща. Ако старият Том не е в „Дупката на плъха“, то трябва да се е скрил някъде по реката. Ще го потърсим най-напред там и после ще се насочим право към оттока.
Когато продължиха, Бързият обясни, че зад дълъг и нисък полуостров се намира дълбок залив, наречен „Дупката на плъха“, тъй като бил любимото убежище на Водния плъх и представлявал толкова хубаво прикритие за „ковчега“, че притежателят му отивал там при всеки удобен случай.
— В тази част на страната човек никога не знае какви хора ще му дойдат на гости — продължаваше Хари — и голямо предимство е да можеш да ги огледаш добре, преди да се приближат повече, отколкото трябва. А сега е война: такава предпазливост е особено необходима, тъй като някой канадец или минго може да влезе в колибата му още преди да го е поканил. Но Хътър отлично умее да се пази и подушва опасността, както кучето открива следите на сърната.
— „Замъкът“ ми се струва толкова открит, че положително ще привлече неприятелите, ако се озоват край езерото, макар да смятам това малко вероятно, тъй като то се намира далеч от пътищата между фортовете и поселищата.
— Ех, Ловецо, аз пък съм склонен да мисля, че човек среща по-често неприятели, отколкото приятели. Страшно е само като се сетиш по колко много причини някой може да ти стане неприятел и по колко малко — приятел. Някои вдигат брадвата, защото не мислиш точно като тях; други — защото на теб са ти хрумнали същите мисли преди тях; а аз познавах по-рано един негодяй, който се скара с приятеля си само защото не го намираше хубав. Е, и ти не си образец на красотата, Ловецо, но все пак не би бил толкова глупав да станеш мой враг само защото ти го казвам.
— Аз съм такъв, какъвто ме е създала природата. И не искам да бъда смятан нито за хубав, нито за по- грозен. Може да не съм достатъчно хубав за лекомислените и суетните, но, надявам се, че не заслужавам укор за добрите си обноски, Хари; хубавците като теб не са много и сигурен съм, че не следва да очакваш някой да предпочете мен, когато може да се любува на теб.
При тези думи на Ловеца Бързият Хари избухна в силен смях; защото, макар да бе прекалено небрежен, за да се старае да подчертава с облеклото си своето телесно превъзходство, той го съзнаваше много добре и на драго сърце бе склонен да мисли по тоя въпрос, когато изникнеше в ума му.
— Не, не, Ловецо. Ти не си красавец, както можеш и сам да се убедиш, ако се огледаш във водата край лодката — извика той. — Джудит ще ти каже това в лицето, ако я ядосаш, защото няма да намериш по- остър език в устата на едно момиче във или извън поселищата, стига да я предизвикаш да си послужи с него. Съветвам те никога да не досаждаш на Джудит. А на Хети можеш да казваш всичко и тя ще го приема смирена като агънце. Не, Джудит като нищо ще ти каже мнението си за външността ти.
— Дори и да го стори, Хари, не ще ми каже повече, отколкото ти досега.
— Надявам се, че няма да ми се сърдиш на тази малка забележка, защото не бе направена със зла умисъл, Ловецо. Ти трябва да знаеш, че не си хубавец, а защо приятелите да не споделят помежду си такива дреболии? Ако беше хубав, щях да бъда един от първите, които щяха да ти го кажат. А виж, ако Джудит би нарекла мен грозен като злосторник, бих сметнал, че го казва по задължение и не бих го повярвал.
— Лесно е за облагодетелстваните от природата да се шегуват с такива неща, Хари, макар че то причинява понякога болка на другите. Не отричам, често ми се е искало да бъда малко по-хубав, но после подтиснах това чувство — спомних си колко по-добре съм в много други отношения от редица хора. Можех
