толкова защото оръжието ми е съдбоносно за дивеча, а защото, макар да съм избил толкова сърни и елени, никога досега не съм отнел живота на човешко същество! Те казват, че в преданията им не се споменавало за друг, пролял толкова животинска и нито капка човешка кръв.
— Дано само не те смятат за страхливец, момчето ми. Малодушният мъж е като бобър без опашка.
— Не вярвам да ме смятат за прекалено страхлив, Хари, дори и да не ме смятат за прекалено смел. Но не съм свадлив, а сред ловците и червенокожите това е най-добрият способ да не опетниш с кръв ръцете си. То запазва неопетнена и съвестта, Хенри Марч.
— Е, ако питаш мен, аз смятам дивеча, червенокожия и французина за едно и също нещо, макар че съм свадлив толкова, колкото и всеки друг в Колонията. Ненавиждам кавгаджиите като презрени псета. Но дойде ли време да се стреля, човек не бива да му мисли чак толкова!
— Смятам за истински мъж онзи, който постъпва колкото може по-справедливо, Хари. Но това място е величествено и очите ми никога не ще се наситят да го гледат.
— Ти виждаш за пръв път езеро; в такъв момент на всички ни идват подобни мисли. Но в края на краищата езерата си приличат — повечко вода, а около нея — суша и заливи и полуострови.
Тъй като това определение съвсем не отговаряше на чувствата, завладели младия ловец, той не отговори веднага, а остана мълчаливо и възторжено загледан в тъмните хълмове и кристално чистата вода.
— Надявам се, че то няма име — каза Ловецът, — или поне още няма име, дадено от бледоликите. Защото кръстят ли някоя местност, това винаги предвещава опустошението и разорението й. Обаче червенокожите, а също и траперите и ловците сигурно наричат някак това езеро. Трябва да се очаква, че са му дали разумно и подходящо название.
— Колкото до индианските племена, всяко си има свой език и назовава нещата по своему. В тази част на света те едва ли постъпват иначе. А ние помежду си го нарекохме „Глимърглас“ — Блестящото огледало, защото често околните борове се отразяват в повърхността му с върховете надолу, сякаш то иска да отхвърли от себе си хълмовете, надвиснали над него.
— От езерото трябва да изтича река — зная това, защото всички езера имат оттоци, а и скалата, дето е срещата ни с Чингачгук, се намирала близо до оттока. Нима колонистите не са нарекли вече някак поне него?
— В това отношение те имат преимущество пред нас, защото в техни ръце се намира по-широкият край на оттока. А на него те са дали име, което лека-полека е стигнало до извора на реката — имената на реките почти винаги се движат срещу течението. Не се съмнявам, Ловецо, че долу, в делауерските земи, ти си виждал Съскуихана, нали?
— Виждал съм я и стотици пъти съм ловувал по бреговете й.
— Е, Съскуихана и тоя отток тук са едно и също нещо и, предполагам, носят едно и също име. Радвам се, че са се принудили да запазят названието, дадено от червенокожите, защото би било твърде жестоко да им се ограби и земята, и името.
Ловецът не отговори. Продължаваше да стои облегнат на пушката си и се взираше в гледката, която толкова много му бе допаднала. Но нека читателят не смята, че само нейната хубост приковаваше толкова силно вниманието му. Наистина околността беше много красива и тъкмо тия мигове бяха особено благоприятни за наблюдението й, защото повърхността на езерото бе огледално гладка и прозрачна като чист въздух — тя отразяваше планините, обрасли с тъмни гори по цялата източна окрайнина, дърветата от полуостровчетата се свеждаха почти хоризонтално над нея, а тук-там, под естествените зелени арки и сводове, живописно обкичени с клони и листа, блещукаха заливи. Именно дълбокият покой, самотата, която говореше за девствени кътчета и гори, недокосвани още от човешка ръка, с една дума, пълното господство на природата доставяше на младия човек чиста наслада.
ГЛАВА ТРЕТА
Ще дойдеш ли сега на лов със мен?
И все пак ми е мъчно за сърните —
тез жители на пустоша зелен…
Нима ще бъдат гонени, убити
сред собствените си владения, в горите?
Бързият Хари мислеше повече за прелестите на Джудит Хътър, отколкото за красотите на Глимърглас и околностите му. Поради това, щом огледа достатъчно добре примките и риболовните принадлежности на Плуващия Том, той повика спътника си в кануто, за да се отправят към долния край на езерото и да потърсят семейството. Но преди да се качат в лодката, Хари внимателно изследва целия северен край на водната площ с обикновен корабен далекоглед, който намери сред вещите на Хътър. При това изследване той не изпусна нито частица от брега, разглеждайки с по-голямо внимание заливите и полуостровчетата, отколкото гористите брегове.
— Точно тъй мислех — каза Бързият, докато оставяше далекогледа. — В такова хубаво време старецът плава някъде по южния край и е оставил „замъка“ на произвола на съдбата. Е, добре, щом веднъж знаем, че не е отплавал нагоре, за нас ще бъде дребна работа да отправим лодката си към долния край и да го намерим в скривалището му.
— Нима мастър Хътър намира за необходимо да се крие в това езеро? — запита Ловецът, като последва приятеля си в лодката. — Доколкото виждам, тук владее такава самота, че човек може да разтвори цялата си душа сред нея, без да се опасява, че някой би попречил на размишленията или на съзерцанията му.
— Ти забравяш твоите приятели, мингосите, и всички диваци на страната на французите. Нима на земята има кътче, Ловецо, дето да не проникнат тези неспокойни червенокожи? Има ли езеро или дори място, където елените ходят на водопой, което тия главорези да не са открили? И не са ли се смесвали рано или късно водите му с кръв?
— Наистина, приятелю Хари, аз не съм чувал хубави неща за мингосите, макар никога досега да не съм срещал нито тях, нито който и да било друг на пътеката на войната. И бих се осмелил да кажа, че едва ли може да се допусне грабители като тях да не открият едно толкова хубаво място; защото, макар самият аз да не съм враждувал с тези племена, чувал съм от делауерите такива неща за тях, че в ума си вече ги считам за истински подлеци.
— За такъв можеш с чиста съвест да смяташ и всеки друг срещнат дивак.
Ловецът решително възрази срещу тези думи на спътника си и докато гребяха към долния край на езерото, между двамата се завърза горещ спор за достойнствата на бледоликите и червенокожите. Бързият беше изпълнен с предразсъдъците и омразата, характерни за белите ловци, които обикновено смятат индианеца за свой естествен съперник, а много често и за естествен враг. Разбира се, при това той се разпали, развика се и заговори категорично, но не и много убедително.
Съвършено иначе се държа Ловецът — с въздържания си език, правдивостта на възгледите си и простотата на съжденията си той доказваше, че е напълно готов да се вслуша в разума, че изпитва силен вроден стремеж към справедливост и искреност и че съвсем не е предразположен към увъртания, за да отстоява своето мнение или да защитава някакъв предразсъдък. И все пак той не беше съвсем свободен от влиянието на последното. Този тиранин на човешкия разсъдък, който се нахвърля върху своите жертви по хиляди пътища едва ли не от първия миг, когато хората почват да мислят и да чувстват, и рядко отстъпва желязната си власт до края на живота им, беше оказал известно въздействие дори и върху правдивия млад човек, при все че той представляваше истински образец на онова, което можеше да бъде младостта при наличността на вродени добри чувства и липса на лош пример и изкушение за лоши постъпки.
— Трябва да се съгласиш, Ловецо, че един минго е повече от половин дявол — извика Бързият Хари, като продължаваше спора с възбуда, почти граничеща с ярост, — макар да се мъчиш на всяка цена да ме убедиш, че делауерите са едва ли не ангели. Е, добре, аз оспорвам подобно предположение дори що се
