когато спи, отколкото ако умре. Такова тяло нямаше да се раздели лесно с живота; и най-слабият шум щеше да издаде предсмъртната борба. Опитният воин бързо прецени и си представи всичко това. Той погледна към лагера, после към горичката и накрая обгърна с пламтящите си очи пустата безмълвна прерия. След това се наведе още веднъж над временно пощадената си жертва и като се увери, че спи дълбоко, се отказа от доскорошното си намерение единствено за да не навреди на по-хитрия си замисъл.
Матори се отдръпна тъй тихо и предпазливо, както се бе приближил, и тръгна към лагера, промъквайки се покрай горичката, за да може и при най-малката тревога лесно да се скрие в нея. Когато минаваше край самотната шатра, завесата й привлече вниманието му. След като я огледа добре отвън и се ослуша с мъчителна напрегнатост, за да чуе какво ще му подскажат ушите, червенокожият се осмели да повдигне платнището в дъното на палатката и да провре под него тъмното си лице. Тетонът постоя така около минута, после се отдръпна и седна пред платнената палатка. Няколко секунди седя там напълно неподвижен, очевидно обмисляйки откритието си. После пак легна по корем и още веднъж подъхна главата си под платнището. Второто му посещение в шатрата беше по-продължително и може би още по-зловещо от първото. Но както всичко на тоя свят и то свърши и най-после индианецът отдръпна пламтящите си очи от тайните на това място.
Матори се бе отдалечил вече на няколко метра от палатката и се промъкваше бавно към купчината предмети, които се очертаваха в средата на лагера, когато отново замря. Поспря се, погледна към оставеното от него уединено малко жилище и като че ли се поколеба дали да не се върне там. Но загражданията от клони бяха тъй близо, че можеше да ги стигне с ръка, а самият вид на такава преграда показваше, че зад нея е скрито нещо ценно; съблазънта беше много силна и подтикна Матори да продължи нататък.
Промъкването на червенокожия през крехките, чупливи тополови клонки можеше да се оприличи само на лъкатушното и безшумно пълзене на влечуго, което подражаваше.
Когато стигна целта си и огледа бързо това, което се намираше зад оградата, тетонът предвидливо остави малка пролука, през която да може незабавно да се оттегли. После се изправи и закрачи дебнешком из лагера, като зъл демон, който търси с кого или с какво да започне изпълнението на черните си замисли. Той вече бе надзърнал в колибата, където се бяха настанили жената и най-малките й деца, бе минал покрай няколкото великана, проснали се тук-там върху купчините клони, за щастие на индианеца безсилни в съня си, и най-после стигна мястото, където се бе разположил Ишмаел. Със свойствената си прозорливост Матори тутакси разбра, че пред него се намира най-главният човек между пътешествениците. Той дълго стоя надвесен над изтегнатото исполинско тяло на преселника, обмисляйки може ли да изпълни своя замисъл и как да извлече най-голяма изгода от него.
Той пъхна в ножницата ножа, който бе извадил от прибързана разпаленост, и се готвеше да отмине, но в тоя миг Ишмаел се обърна на постелята си и с полуотворени очи запита прегракнало: „Кой е?“ Само индианец със своя бърз и находчив ум може да се измъкне от такова безизходно положение. Подражавайки чутите преди малко звуци, Матори промърмори дрезгаво нещо неразбрано, тръшна се на земята и се престори, че се разполага да спи. Макар че Ишмаел видя всичко това в полусън, хитростта беше тъй дръзка и тъй майсторски изпълнена, че не можеше да не успее. Сънливият баща затвори очи и заспа дълбоко, без да подозира какъв коварен гост се е промъкнал в семейството му.
Тетонът бе принуден да остане в това положение много дълги и уморителни минути, докато се увери, че вече не го наблюдават. Макар че тялото му беше неподвижно, живият му ум не стоеше бездеен. Той се възползва от това забавяне, за да обмисли един план, който щеше да постави изцяло под властта му лагера с всичко, което беше в него, включително и собствениците му. Щом мина опасността, неуморният индианец отново се раздвижи. Пълзейки все тъй ловко и предпазливо, сега той се запромъква към малкото заграждение, в което беше прибран добитъкът.
При първото животно, на което се натъкна той, се забави опасно дълго. Умореното създание, чийто таен инстинкт може би му подсказваше, че най-сигурен негов защитник сред безкрайната пустош на прериите е човекът, с прекомерна послушност се остави да бъде подложено на внимателен оглед. Ръката на теона премина жадно по меката козина, по нежната муцуна и по тънките крака на кроткото добиче, ала накрая индианецът не се отказа от такава плячка, безполезна за грабителските му набези и твърде несъблазнителна за апетита му. Но като се озова между товарните животни, задоволството му беше безгранично и няколко пъти едва сдържа възторжения възглас, готов да се изтръгне от устата му. Тук той забрави с какъв риск бе стигнал до това опасно място; и предпазливостта на хитрия, опитен воин за миг се загуби в буйната му радост.
ГЛАВА V
О, добрий ни татко, какво ще да загубим?
Законът против нас е. Защо пък да търпим
къс скапано месо да ни заплашва!
Надменен съдия и наш палач да бъде!
Докато тетонът тъй ловко и умело изпълняваше задачата си, никакъв звук не нарушаваше тишината на околната прерия. Сиуксите бяха залегнали всеки на поста си и с всеизвестното търпение на туземците чакаха сигнала, който ще ги призове към действие. От върха на малкия хълм, на който, както казахме вече, стояха под охрана пленниците, пред очите на разтревожените наблюдатели се откриваше мрачната степна шир, осветена от мъжделивите лъчи на месечината, които се процеждаха през облаците. Мястото на лагера се очертаваше в още по-гъста тъмнина от тая, която засенчваше смътно долчинките, а тук-там по-светла ивица обагряше върховете на вълнистите хребети. Навред наоколо владееше дълбокият величествен покой на пустинята.
Но за ония, които знаеха какво се кроеше под покрова на тишината и нощта, зрелището беше изключително вълнуващо. С всяка измината минута тревогата им все повече растеше, а ни най-слаб признак на живот не идеше от безмълвието и мрака, които обвиваха горичката. Пол дишаше сега по-тежко и по- шумно, а Елен, облегната изнемощяло на рамото му, усещаше как тръпне неспокойното му тяло и това я изпълваше с необясним страх.
Видяхме вече колко безчестен и алчен беше Уюча. Затова читателят няма да се учуди, че той пръв забрави разпоредбите, които сам бе дал. Точно когато се разделихме с Матори, който едва сдържаше възторга си от броя и качествата на товарните коне на Ишмаел, човекът, комуто бе възложил да бди над пленниците, реши да излее злобата си, като измъчва тия, които беше задължен да пази. Навеждайки се към трапера, червенокожият по-скоро изръмжа, отколкото прошепна на ухото му:
— Ако тетоните загубят своя велик вожд от ръцете на Дългите ножове, ще умрат и стари, и млади!
— Животът е дар на Уаконда — бе невъзмутимият отговор. — Воинът-тетон, както и другите му чеда, трябва да се подчинява на неговите закони. Човек умира само когато Уаконда поиска; и нито един дакота не е властен да промени определения час.
— Гледай! — отвърна дивакът и прокара острието на ножа си пред лицето на своя пленник. — За кучето Уюча е Уаконда.
Старецът вдигна очи към свирепото лице на своя пазач и за миг в глъбините им припламна огънят на искрена и дълбока погнуса, но тутакси угасна, заменен с израз на съжаление, ако не и мъка.
— Прилича ли на този, който е създаден по истинско подобие божие, да се поддава на гняв заради жалки приумици на разума? — каза той на английски доста по-високо, отколкото му бе говорил Уюча.
Възползвайки се от тази неволна простъпка на трапера, пазачът го улови за редките сиви коси, които се спущаха изпод шапката му, и вече се готвеше в злорадо тържество да прокара острието на ножа под техните корени, когато рязък, продължителен вик раздра въздуха и мигновено отекна из околната пустош, сякаш хиляди демони разтвориха гърлата си в отговор на призива. Уюча пусна пленника с ликуващ възглас.
