— Хайде! — завика Пол, неспособен да сдържа повече нетърпението си. — Хайде, стари Ишмаел, време е да покажеш, че в жилите ти тече кръв на кентъкиец! Стреляйте ниско, момчета — целете се в блатистата низина, червенокожите залягат на земята!
Гласът му обаче се загуби или по-скоро остана нечут сред крясъците и виковете, които вече се изтръгваха от петдесет гърла от всички страни. Пазачите все още оставаха на поста си до пленниците, но и те горяха от нетърпение да се втурнат напред, като състезателни коне, едвам удържани на стартовата линия, в очакване да чуят сигнала. Те размахваха диво ръце и подскачаха на място повече като палави деца, отколкото като зрели мъже, и непрекъснато надаваха неистови крясъци.
Сред това шумно безредие изведнъж се чу засилващ се тропот, какъвто може да се чуе, когато приближава стадо бизони, а после се зададоха скупчените в объркано и изплашено стадо овце, крави и коне на Ишмаел.
— Задигнали са добитъка на скватера! — каза траперът, който внимателно наблюдаваше всичко. — Тия гадове са го оставили без копита като бобър!
Не бе се още доизказал, когато цялото стадо изплашени животни изкачи малкия склон и се понесе покрай мястото, където стояха пленниците, а след него препускаше цяла орда тъмни фигури, прилични на демони.
Този устрем се предаде на конете на тетоните, отдавна приучени да споделят необуздаността на своите стопани, и пазачите с големи усилия сдържаха нетърпението им. В този миг, когато очите на всички бяха обърнати към профучаващия вихър от хора и животни, траперът с неочаквана за възрастта си сила измъкна ножа от ръцете на залисания пазач и с един замах преряза ремъка, за който беше завързана цялата чарда. Обезумелите коне запръхтяха от радостна възбуда и страх и като разравяха земята с копитата си, полетяха във всички посоки из необятната прерия.
Уюча се обърна към нападателя си с яростта и пъргавината на тигър. Той затърси оръжието, което тъй внезапно му бе отнето, мъчеше се да напипа дръжката на томахавката си, но в бързината не можеше да я налучка, а в същото време очите му гледаха подир разбягващите се коне, както гледа жаден за коне индианец. Борбата между алчността и жаждата за мъст беше жестока, но кратка. Първата бързо надделя в душата му, в която, както е известно, бушуваха долни страсти. Не мина секунда и пазачите се впуснаха стремглаво подир бягащите животни. Траперът продължаваше да гледа спокойно врага си в лицето през напрегнатия момент, който последва дръзката му постъпка; и сега, когато Уюча побягна по петите на другарите си, старецът се разсмя тихо, почти беззвучно, сочейки след тъмната върволица:
— Червенокожият е верен на природата си — какъвто е в прерията, такъв е и в гората! Като награда за такова своеволие спрямо часовой-християнин всеки друг зле би си изпатил, а тетонът се завтече подир конете си, сякаш мисли, че в такова надбягване два крака са равностойни на четири! И все пак още преди разсъмване тези дяволи ще изловят всички коне, защото разумът ще надвие над инстинкта. Жалък разум, разбира се, но все пак и у индианеца има нещо човешко. Ех, делауерите бяха индианци, с които Америка може да се гордее! Но сега от този силен народ са оцелели само малцина, пръснати тук-там. Няма що, пътешественикът ще трябва да се засели на това място; наистина природата го е лишила тук от удоволствието да оголва земята от собствените й дървета, но пък вода има в изобилие. Той няма да види вече четириногите си помощници, ако познавам достатъчно коварството на сиуксите.
— А не е ли по-добре да се присъединим към хората на Ишмаел? — каза пчеларят. — Ще падне хубав бой, защото старият няма да остави работата току-тъй.
— Не, недейте, недейте! — завика изведнъж Елен. Но траперът я спря, като запуши кротко устата й с длан и рече:
— Ш-шт, ш-шт! Ако говорим високо, може да си навлечем беда. А твоят приятел — додаде той, обръщайки се към Пол — достатъчно ли е храбър?
— Не наричай скватера мой приятел! — тросна се младежът. — Аз не дружа с човек, който не може да докаже, че е собственик на земята, която го храни.
— Добре, добре. Да речем тогава, че ти е познат. Достатъчно смел ли е, за да защити имота си с барут и олово?
— Имота си ли? Хо-хо! Не само своето, но и чуждото! Можеш ли да ми кажеш, стари траперю, чия пушка се справи с помощник-шерифа, който искаше да прогони заселниците, заграбили земята при Волски език в стария Кентъки? Него ден бях проследил един хубавичък рой до хралупата на сухия бук, под който се беше проснал помощник-шерифът с дупка в „божията милост“18, която държеше в джоба на дрехата си точно над сърцето, сякаш мислеше, че този документ може да послужи за щит срещу скватерски куршум! А ти, Елен, няма защо да се безпокоиш: никому нищо не направиха, защото още петдесетина други се бяха намърдали в тия земи без законно основание, та иди търси виновника!
Клетата девойка потрепера и колкото и да се мъчеше да се сдържи, тежка въздишка се изтръгна сякаш от глъбините на сърцето й.
След като разбра от краткия, но изчерпателен разказ на Пол достатъчно добре що за хора са преселниците, у стареца не остана повече никакво съмнение, че Ишмаел е способен да отмъсти за причинените му злини, ала това, което чу, даде нова насока на мислите му.
— Всеки сам знае какви връзки го свързват най-здраво с близките му — каза той. — Но много жалко, че цветът на кожата, собствеността, езикът и учеността така дълбоко разделят хората, които са в края на краищата чеда на един баща! Ала както и да е — продължи той, променяйки темата, което беше твърде присъщо и за характера, и за професията му, — сега не е време за проповеди, тъй като явно предстои бой и е по-добре да бъдем готови за него… Ш-шт! Долу има някакво раздвижване, сигурно са ни видели.
— Семейството на Ишмаел се размърда! — възкликна Елен и така затрепера, като че ли приближаването на приятелите й я плашеше сега не по-малко от доскорошното присъствие на враговете. — Върви, Пол, остави ме. Поне теб не бива да те видят!
— Ако те оставя, Елен, в тази пустиня, преди да те видя в безопасност, макар и под закрилата на стария Ишмаел, никога вече в живота си да не чуя бръмчене на пчела или нещо по-лошо — да ослепея и да не мога да проследя пчела до гнездото й!
— Ти забравяш тоя добър старец. Той няма да ме остави. Макар че, струва ми се, Пол, миналия път се разделихме с теб в пустиня, дори по-страшна от тази.
— О, не! Ами ако индианците се втурнат обратно с крясък, какво ще стане с теб тогава? Докато налучка човек следата ти, току-виж, че са те завлекли на половината път до Скалистите планини. Как мислиш, стари траперю? Колко време ще мине, докато тези тетони, както ги наричаш, се върнат да задигнат и останалите партушини на стария Ишмаел?
— Вече няма защо да се боим от тях — отвърна старецът с особения си беззвучен смях. — Обзалагам се, че тези дяволи ще гонят конете си не по-малко от шест часа! Чувате ли? Сега трополят през върбалака в долчинката. Бога ми, конят на сиукса не отстъпва по бяг на дългокрак елен. Ш-шт, залягайте пак в тревата бързо и двамата! Чух щракане на спусък — това е тъй вярно, както е вярно, че съм шепа пръст!
Траперът не остави другарите си да се двоумят; той ги повлече след себе си, като изчезна почти цял в гъстата трева на прерията. За щастие старият ловец бе запазил остротата на сетивата си и не бе загубил някогашната си бързина и решителност. Едва тримата се прилепиха до земята, в ушите им прозвучаха така добре познатите къси, резки изстрели на пушка и мигновено в опасна близост до главите им избръмча куршум.
— Не е лошо, момчета! Не е лошо, старче! — прошепна Пол, чието бодро настроение не можеше да бъде напълно подтиснато нито от опасност, нито от някакво затруднение. — По-хубав залп не можеш и да пожелаеш да чуеш, когато си зад дулото! Какво ще кажеш, траперю? Май че започва тристранна война! Да им изпратя ли и аз някой и друг куршум?
— Не, само благи думи — отговори бързо старецът, — иначе и двамата сте загубени.
— Едва ли ще оправя работата, ако заговоря с езика си, а не с пушката — каза Пол едновременно и шеговито, и огорчено.
— За Бога, по-тихо, че ще ви чуят! — възкликна Елен. — Върви, Пол, върви! Сега можеш спокойно да ни оставиш!
Няколко бързи последователни изстрела, всеки от които изпращаше все по-наблизо смъртоносния си вестител, я накараха да млъкне — колкото от страх, толкова и от предпазливост.
— Трябва да сложим край на това — рече траперът и се изправи с достойнството на човек, който мисли
