но светлинката тутакси се замени със сянка на тъга, като че някакъв вътрешен глас му забраняваше да мисли за сцени на насилие, в които той често сам е бил действащо лице. — Бях тръгнал от крайморските щати към тия далечни краища, когато пътем се натъкнах на неговата армия и последвах ариергарда му просто като наблюдател. Ала когато се стигна до бой, пушката ми гърмеше наред с всички други, макар че се срамувах от това. Не зная кой беше прав и кой крив в тоя спор, ала човек на осемдесет години трябва да знае защо отнема живота на ближния си — дар, който никога не може да се върне!
— Хайде, хайде, странниче — каза преселникът, който доста поомекна, като чу, че се е сражавал на една и съща страна с трапера, — не е толкова важна причината за тия свади, когато християнин се бие с дивак. Утре ще разучим по-добре тая работа с кражбата на конете, а сега най-благоразумно и най-полезно е да поспим.
Като каза това, Ишмаел пое бавно назад към ограбения си лагер и заведе трапера при семейството си. А само преди няколко минути едва не бе го убил в гнева си. Тук с няколко обяснителни думи, примесвани със закани и ругатни по адрес на крадците, той запозна жена си с положението на нещата в прерията и обяви решението си да навакса прекъснатата почивка, като посвети остатъка от нощта на сън.
Траперът одобри това решение и изтегна мършавото си тяло на предложената му купчина клони така спокойно, както би се отдал на сън някой монарх, който, заобиколен от въоръжена охрана, се чувства в безопасност в своята столица. Старецът обаче не склопи очи, докато не се увери, че Елен Уейд е вече между жените от семейството и че нейният роднина или любим — какъвто и да беше той — благоразумно се бе постарал да се скрие; накрая се унесе в полудрямка, като човек, отдавна свикнал да бъде нащрек дори в късна нощ.
ГЛАВА VI
Той е твърде превзет, твърде маниерен,
твърде странен, сиреч твърде чудат,
или иначе казано, твърде екзотичен…
Англоамериканците са склонни да се хвалят — и не без основание — че могат да претендират за благороден произход с по-голямо право, отколкото всеки друг народ, чиято история е достоверно установена. Каквито и да са били слабостите на първите колонисти, техните добродетели рядко са оспорвани. Макар и суеверни, те са били искрено благочестиви и честни. Потомците на тези прости, добродушни провинциалисти22 се отказвали от общоприетите изкуствени способи, с които семейната „чест“ се утвърждавала за вечни времена, и ги заменили с нов принцип, според който човек може да си спечели уважението на обществото само с личните си заслуги, а не със заслугите на своите предци. И заради тази именно скромност, себеотрицание, здравомислие — или с каквато и друга дума да се назове тоя порядък — американците биват наричани нация с „неблагороден произход“. Ако си струва труда да се направи изследване, ще се установи, че много от знатните семейства на Метрополията23 могат да се срещнат сега в бившите й колонии; и малцината, които не са пожалили време да проучат тоя наглед несъществен въпрос, много добре знаят, че преките потомци на много измиращи родове, които политиката на Англия е сметнала за нужно да запази чрез предаване на титлата по непряка линия, сега живеят като прости граждани в лоното на нашата република. Кошерът си стои на мястото и тези, които се въртят около скъпия на сърцето им сламен купол, се гордеят с неговата древност, а не забелязват нито крехкостта на жилището си, нито щастието на безчислените трудолюбиви роеве, които събират свежия нектар на един девствен свят. Но тази тема подхожда повече на политика и историка, отколкото на скромния разказвач, описващ събития от обикновения живот, които скоро ще научим, затова ще се ограничим с неща, свързани непосредствено с нашата повест.
Макар че гражданинът на Съединените щати има право да претендира за знатен произход, той съвсем не е избавен от разплата за греховете на своите предци. Както е известно, сходни причини водят до сходни следствия. Скъпата дан, която народите, изглежда, трябва винаги да плащат във вид на тежък труд пред светилището на Церера24, за да заслужат напълно нейната щедрост, в известна степен се изплаща в Америка от потомците вместо от предците. За нас напредъкът на цивилизацията прилича на ония неизбежни явления, които, както се казва, „хвърлят сянка напред“. Всички степени на развитие на обществото — от така нареченото стъпало на изтънченост до онова стъпало, което е толкова близко до варварството, доколкото това е възможно при тясна връзка с културна нация — могат да се наблюдават в Америка: от сърцето на старите Щати, където започват да се утвърждават богатството, разкошът и изкуството, до ония отдалечени и непрекъснато разширяващи се граници, които бележат безпросветните крайнини и известяват неумолимото настъпление на нацията, както пълзящите мъгли известяват настъпващия ден.
Тук и само тук е още запазена оная широко разпространена, макар и съвсем не многобройна класа, която може да се сравни с хората, прокарали пътя за духовния напредък на народите в Стария свят. Има голямо, макар и непълно сходство между обитателя на американските гранични области и европейския му прототип. Единият стои над закона, а другият е недосегаем от него, но и двамата могат безусловно да се нарекат храбри, защото са калени в опасностите; горди, защото са независими; и отмъстителни, защото сами разчистват сметките си за сторените им злини. Несправедливо би било спрямо американеца от дивите крайнини да се отива по-далеч в това сравнение. Той не е религиозен, защото още от невръстни години му е втълпено убеждението, че религията е празна работа, затова разумът му я отхвърля като нещо фалшиво. Не е рицар, защото няма власт да раздава отличия; и няма власт, защото е рожба на системата, а не неин съзидател. В хода на по-нататъшния разказ ще се види как гореизброените качества се проявяват у някои най-ярки представители на тази класа.
Ишмаел Буш бе прекарал целия си живот — петдесет и повече години — в низините на обществото. Той се гордееше, че никога не се е застоявал там, където не може спокойно да повали всяко дърво, което съзре от прага си, че законът рядко е стъпвал в сечището му и че камбанният звън е противен за ушите му. Работеше според нуждите си и лесно ги задоволяваше, а тези нужди не превишаваха това, което е потребно на човек като него. Той не уважаваше учеността е изключение само на лекарското изкуство, защото не виждаше смисъл в умствен труд, който не дава нищо материално. От уважение към този дял от науката се вслуша в молбата на някакъв лекар, който, подтикван от страстна любов към естествената история, желаеше да се възползва от скиталческите наклонности на скватера. Последният радушно прие този джентълмен в семейството си или по-право — под свое покровителство, и те изминаха заедно много път през прериите в пълно разбирателство: Ишмаел често разправяше на жена си колко се радва, че имат такъв спътник, чиито услуги ще бъдат толкова полезни на новото място, където ще ги отведе съдбата, докато семейството се „аклиматизира“ напълно. Естественикът, увлечен в заниманията си, често изчезваше по цели дни, отклонявайки се от прекия път на скватера, който, изглежда, нямаше друг пътеводител освен слънцето. Мнозина биха се чувствали щастливи, че са далеч от мястото на опасното нападение на сиуксите. Към тях трябва да се причисли и Овид25 Бат (или Бациус, както предпочиташе да му викат), доктор по медицина и член на няколко научни дружества отсам Атлантика — смелият джентълмен, за когото става дума.
Макар че Ишмаел, по природа бавен, още не бе дал израз на чувствата си, своеволието, извършено спрямо собствеността му, го бе много разгневило. Все пак той заспа дълбоко, след като си бе определил това време за почивка и знаеше колко безнадеждни биха били усилията му да търси добитъка в среднощната тъмнина. Пък и съзнаваше, че сегашното му положение е много опасно, и не искаше да рискува онова, което му бе останало, като гони загубеното. Колкото и силна да бе любовта на обитателите на прерията към конете, не по-малко влечение имаха и към многото други неща, които бяха останали на пътешествениците.
Обичайна хитрост на сиуксите беше да разпръснат стадото и да се възползват от бъркотията. Но в
