се намери място в прерията за още един воин.
Очите като че ли запламтяха още по-свирепо, но топката, която според трапера беше чисто и просто човешка глава, обръсната до голо по обичая на воините от Запада, продължаваше да лежи неподвижно и не показваше никакви други признаци на живот.
— Ти грешиш! — възкликна докторът. — Това животно дори не е от класа бозайници, а още по-малко — човек.
— Така излиза според твоята наука! — засмя се траперът, който явно ликуваше. — Да, тъй разсъждава човек, който си е пъхал носа в толкова много книги, че очите му вече не могат да различат лос от дива котка! А ето на, моят Хектор е куче, по своему образовано, и макар че грамотността му не стига да разбере дори една молитва в часослова, който четат там в селищата, не можеш да го измамиш с такова нещо. Ако пък мислиш, че тази твар не е човек, ей сега ще го видиш в цял ръст и тогава неграмотният стар трапер, който не е прекарал нито ден от живота си доброволно пред буквар, ще ти каже как се нарича. Не бой се няма да има никакво насилие — само ще подплаша тоя дявол да изскочи от засадата си.
Траперът най-спокойно вдигна пушката си, огледа затвора и изобщо направи всички необходими движения с оръжието си, като се стараеше да покаже колкото може повече враждебност. Когато реши, че непознатият е достатъчно изплашен, той също тъй бавно и хладнокръвно се прицели и викна високо:
— Слушай, приятелю, аз, както се казва, нося или мир, или война. Не, всъщност това не е човек, както смята по-мъдрият от нас, тъй че нищо лошо няма да стане, ако гръмнем в тая купчинка листа.
Той още, не се бе доизказал, а дулото на пушката започна да се наклонява бавно и постепенно взе точен прицел, който можеше да се окаже фатален, когато един строен, висок индианец изскочи изпод покривалото от листа и клонки, с които се бе затрупал при наближаването на отряда, и като се изправи с цял ръст, извика силно:
— Уег!
ГЛАВА XVIII
Маската ми е като колибата на стареца
Филемон — сам Зевс е приютен зад нея.
Траперът, който и не мислеше да стреля, свали отново пушката си и се разсмя, доволен, че хитростта му бе успяла. Естественикът откъсна очи от червенокожия и се вторачи в стареца.
— Тия хитреци — отвърна траперът на учудения му поглед — с часове лежат ей така, като спящи алигатори, и докато дремят, измислят всякакви лукавщини и дяволии; ала усетят ли, че приближава истинска опасност, и те като всички други смъртни гледат само да спасят кожата си. Но този е разузнавач в бойна краска! Значи, наблизо има и други воини от неговото племе. Трябва да измъкнем истината от него, защото отряд враждебни индианци може да се окаже по-опасен за нас, отколкото ако се сблъскаме с цялото семейство на скватера.
— Действително дързък и опасен вид! — каза докторът, когато вцепенението му мина и можа най-после да въздъхне с пълни гърди. — Буйна порода, трудно може да й се даде определение или да се класифицира по общоприетите отличителни белези. Затуй поговори му, но нека думите ти бъдат миролюбиви.
Старецът хвърли остър поглед във всички посоки, за да се увери наистина ли непознатият не е придружен от свои другари, което в случая беше особено важно; после, като вдигна разтворена длан — обичаен знак за мирни намерения, — смело пристъпи напред. Междувременно индианецът не проявяваше никакви иризнаци на безпокойство. Той остави трапера съвсем да се приближи; и лицето, и осанката, и държането му показваха изумително достойнство и безстрашие. А може би хитрият воин съзнаваше, че благодарение на разликата в оръжието по-малкото разстояние между него и пришълците изравнява силите им.
Тъй като описанието на този човек би дало известна представа за външния облик на една цяла раса, заслужава да поспрем хода на разказа и да го обрисуваме пред читателя, макар и набързо и непълно. Ако Олстън и Грийноу69 биха откъснали поне за малко поглед от образците на античното изкуство и биха се вгледали в този онеправдан и унизен народ, неопитните художници като нас биха добавили съвсем малко, за да го изобразят.
Този индианец по ръст и телосложение беше истински юнак. Като свали маската си, направена от събрани набързо разноцветни листа, той придоби внушителен, достоен и, бихме добавили, страшен вид, какъвто подобава на воин. Лицето му беше удивително благородно и близко до римския тип, макар че някои от второстепенните черти носеха едва забележимо известните белези на азиатския му произход. Своеобразният цвят на кожата като че ли беше предназначен от самата природа да създава впечатление за войнственост, за което допринасяха и особените бойни краски, придаващи на лицето изражение на дива свирепост. Той бе пренебрегнал обичайните хитрини на народа си и не бе обезобразил лицето си с причудливи белези — както правят обикновено чедата на лесовете, за да поддържат славата си на храбреци, подобно на нашите герои, които си пускат мустаци, а се бе ограничил с това, че бе прокарал по бузите си широки черни ивици, които рязко и красиво контрастираха с природната му мургавина. Главата му беше според обичая обръсната до самото теме, от което се спускаше плътен красив „скалпов кичур“ и сякаш предизвикваше враговете да дръзнат да го смъкнат. Украшенията, които обикновено висят от ушните хрущяли, бяха махнати, за да не пречат на настоящото му занимание. Въпреки късната есен тялото му беше почти голо; единствената му дреха беше едно леко наметало от тънко обработена еленова кожа, с красива, макар и несръчна рисунка на някакъв юнашки подвиг. То беше наметнато небрежно, като че ли по-скоро за достойнство, отколкото да топли тялото. Гамашите му бяха от яркочервено сукно — едничкото указание, че поддържа връзки с бледолики търговци. Но сякаш да изкупят до известна степен тази единствена отстъпка пред една почти женска суетност, от коленете до ходилата на мокасините те бяха украсени с ресни от човешки коси. С едната си ръка индианецът се опираше леко на къс лък от хикори70, а в другата държеше дълго копие от ясен. На гърба си бе преметнал колчан от кожа на кугуар, от който висеше като своеобразна украса опашката на същия звяр, а на врата му беше закачен с ремък от сухожилия кожен щит с причудливи рисунки, прославящи пак някой от военните му подвизи.
Докато траперът се приближаваше, воинът запази спокойната си, гордо изправена поза, без да проявява нито нетърпение да узнае какво представляват приближаващите се, нито желание да избегне един внимателен оглед. Единствено очите му, по-тъмни и по-бляскави от очите на елен, непрестанно хвърляха поглед ту към един, ту към друг от пришълците.
— Далеч ли е от селото си моят брат? — запита старецът на езика на пеоните, след като разгледа окраската и другите дребни на вид белези, по които опитно око разпознава племето на воина, срещнат из американските пустини, със същата лекота и необикновена наблюдателност, с която морякът разпознава далечен платноход.
— До градовете на Големите ножове е още по-далеч — бе лаконичният отговор.
— Защо вълкът-пеони се е отдалечил толкова от разклонението на родната си река и странства без кон из такива пусти места?
— Нима жените и децата на бледоликите могат да живеят без бизонско месо? В моя вигвам има глад.
— Моят брат е много млад, за да притежава вигвам — възрази траперът, без да откъсва очи от неподвижното лице на воина. — Но, трябва да призная, той е храбрец и сигурно не един вожд му е предлагал дъщеря си за жена. Само че — старецът посочи стрелата, която червенокожият държеше заедно с лъка — погрешно е взел стрели с грубо, назъбено острие — неподходящи за лов на биволи. Нима пеоните искат да измъчват дивеча с такова оръжие?
— Добре е да си готов за сиуксите. Макар и да не се виждат, всеки храст може да ги крие.
— Думите на този човек са самата истина — промърмори траперът на английски. — И изглежда як и храбър момък. Само че е много млад — едва ли е главен вожд. Все пак най-разумно ще бъде да му
