Като удостои човека на природата с благосклонно-състрадателна усмивка, докторът отново излезе на една-две крачки от храсталака, където го бе вкарала прекомерното му мъжество, така че при отговора да напряга по-малко гласа си и да бъде по-свободен а жестовете и позата си.
— Разбира се, Homo си е Homo — каза той, протягайки ръка за по-голяма убедителност. — Що се отнася до животинските функции на организма, в тях винаги има хармония, ред, съгласуваност и планомерност, които свързват в едно целия genus, но тук сходството свършва. Поради невежество човек може да деградира дотолкова, че да стигне до самата черта, която го дели от животното, а познанието може да го извиси до сближение с великия Дух-творец; нещо повече: ако му се даде време и възможност, кой знае дали няма да овладее цялата съвкупност от знания и следователно да стане равен на Великото движещо начало.
Старецът, който стоеше облегнат на пушката си в дълбок размисъл, поклати глава и отговори с оная вродена твърдост, пред която фалшивата величавост на противника му изглеждаше жалка:
— Всичко това е греховно самохвалство! Аз съм живял на тая земя осемдесет лета и през всичкото това време съм виждал как дърветата растат и умират. И все пак не зная защо пъпката се разтваря под лятното слънце и защо окапват листата, когато ги попара сланата. Твоята ученост, колкото и да се хвалиш с нея, е нищожна в очите на оня, който гледа скръбно от облаците гордостта и суетата на своите създания. Колко часове съм лежал под горските сенки и съм се изтягал по баирите, сред тия ширни равнини, гледал съм лазурните небеса и съм си представял Всевишния, седнал там на престола си и замислен над нищожността на човека и звяра долу на земята, както сам често съм гледал как мравките се суетят бързо насам-нататък, макар че това по подхожда на Неговото величие и всемогъщество. Познание ли? То е играчка в ръцете божи. Ти, който мислиш, че е толкова лесно да се качиш на мястото на всевишния Съдия, можеш ли да ми разкажеш нещо за началото и за края? Ти, който познаваш всички болки и лекове, можеш ли да ми кажеш какво е живот и какво е смърт? Защо орелът живее толкова дълго и защо животът на пеперудата е толкова кратък? Кажи ми нещо съвсем просто: защо това куче е тъй неспокойно, когато ти, който цели дни се ровиш в книги, не виждаш причина за безпокойство?
Докторът, посмутен от достойния вид на стареца и изразителността на думите му, пое дълбоко дъх, като изнемощял борец, който току-що се е освободил от мъртвата хватка на противника си, и побърза да се възползува от паузата, за да отговори:
— Кучето се води от инстинкта си.
— А що за дарба е това — инстинктът?
— Низша степен на разум. Един вид тайнствено съчетание на мисъл и материя.
— А какво е според теб мисъл?
— Многоуважаеми венаторе, това е начин на разсъждаване, който пренебрегва използването на дефиниции, а това, смея да кажа, не се допуска в нито едно училище.
— В такъв случай твоите училища са по-вещи, отколкото си мислех, защото този начин лесно ще разкрие тяхното безсмислие — възрази траперът, прекъсвайки спора внезапно тъкмо когато естественикът бе почнал да се разпалва, наведе се към кучето си и взе да си играе с ушите му, за да го успокои. — Не се излагай, Хекторе, държиш се като недресирано пале, а си умно куче! Учил си се от собствен горчив опит, а не с бягане по следа, намерена вече от други кучета, както ученик в селищата върви по петите на учителя, без да гледа по прав път ли го води, или не… Е, приятелю, ти, който умееш толкова много, способен ли си да надзърнеш в храстите, или аз сам да вляза в тях?
Докторът пак си придаде решителен вид и без повече приказки се устреми наново към гъсталака, както искаше траперът. Кучетата досега слушаха стареца, който ги възпираше, и само от време на време проскимтяваха тихо. Но като видяха, че естественикът тръгна напред, паленцето не можа да се сдържи повече и направи бързо кръг около него, душейки земята, после се върна при другаря си и почна да вие силно.
— Скватерът и синовете му са оставили силна миризма по земята — рече старецът, докато чакаше учения разузнавач да му даде знак да го последва. — Дано тоя книжовник да не е забравил по каква работа го пратих.
Доктор Бациус вече бе изчезнал в храстите, а нетърпението на трапера се засили още повече, когато видя изведнъж естественика да излиза заднишком от гъсталака, без да откъсва очи от мястото, което току- що бе напуснал, като че ли някаква магия приковаваше погледа му.
— Докторът е открил нещо страховито, ако се съди по безумния израз на лицето му! — възкликна старецът, като пусна Хектор и се приближи смело до естественика, който сякаш не беше на себе си. — Какво има, приятелю? Да не си намерил нова страница от книгата на мъдростта?
— Базилиск67! — промърмори докторът и всяка черта на изкривеното му лице изразяваше дълбокото смущение, което го бе обзело. — Животно от разреда Serpentes. Досега смятах по атрибутите му, че принадлежи към легендата, но изглежда, че творческата сила на природата не е по-слаба от човешката фантазия!
— Че какво от това! В прерията всички змии са безвредни; само гърмящата, ако я раздразниш, понякога напада, ала и тя първо предупреждава с трясъка на опашката си, преди да захапе с отровните си зъби. Господа, Господи, колко смирява страхът! Като този доктор например, който обикновено плещи такива големи думи, че не могат да се поберат в устата на прост човек, а сега е загубил и ума и дума и гласът му е станал пронизителен като крясък на козодой! Дръж се!… Какво има, приятелю?… Какво има?
— Чудо! Lusus naturae.68 Чудовище, което природата си е направила удоволствието да създаде, за да покаже всемогъществото си! Никога не ми се е случвало да наблюдавам такова смешение на законите й или да видя създание, което така решително да опровергава установеното разделение на разреди и семейства. Трябва да запиша как изглежда… — докторът забърка по джобовете си за бележника, но ръцете му трепереха и не го слушаха — докато имам време и възможност…
— Ще речеш, че тоя човек се е побъркал от разните там хипнотизиращи погледи и шарени окраски! — промърмори недоволно траперът, който вече бе започнал да се безпокои, че през всичкото това време отрядът му стои на открито, вместо да се скрие. — Ако в храстите наистина има влечуго, покажи ми тази твар, а не се ли махне мирно и кротко, няма как, ще се скараме за това място.
— Ето там! — Докторът посочи към гъсталака на петдесетина стъпки от тях.
Траперът насочи хладнокръвно погледа си нататък, но едва опитното му око се спря на предмета, който бе обърнал наопаки цялата философия на естественика, и сам трепна, насочи пушката си бързо напред, но тутакси я свали отново, сякаш разсъди, че не бива да стреля. И инстинктивното движение, и внезапното окопитване си имаха причина. До самия край на горичката, направо на земята лежеше жива топка, действително толкова странна и страшна на вид, че оправдаваше смущението на естественика. Трудно беше да се опишат формата и цветът на този необикновен предмет; ще кажем само обобщително, че той беше почти объл и с всички цветове на дъгата, примесени без оглед на хармония и без ясно изразена рисунка. Преобладаващите цветове бяха черно и яркочервено. Но тези два основни тона бяха странно и диво изпъстрени с бели, жълти и виолетови ивици. Ако беше само това, трудно можеше да се твърди, че у предмета има живот, защото той лежеше неподвижно като камък. Ала чифт тъмни, пламтящи и движещи се очи, които следяха зорко и най-малкото движение на трапера и другаря му, доказваха неоспоримо, че топката е надарена с живот.
— Твоето влечуго е разузнавач, ако разбирам нещо от индиански шарки и индиански хитрости! — промърмори старецът, като се облегна на пушката си и с невъзмутимо спокойствие впери очи в страшния предмет. — Той иска да ни заблуди, затова си е придал такъв вид — да помислим главата на червенокожия за камък, покрит с есенни листа. А може да има на ум и някоя друга дяволия!
— Значи, това животно е човек? — запита докторът. — От рода Homo? Аз пък помислих, че съм открил нов, неописан досега вид.
— Да, човек и простосмъртен като всеки воин из тия прерии. Безразсъдство би проявил червенокожият, който посмееше едно време да се покаже от засадата си по тоя начин пред ловец, когото бих могъл да назова по име, но който сега е много стар и дните му са преброени, затова не е ловец, а жалък трапер… Ала трябва да заговорим тоя дявол, да му дадем да разбере, че има работа не с голобради хлапаци, а с мъже. Я излизай оттам, приятелю — продължи той на езика на дакотите, възприет у много индиански племена, — ще
