одобрителна усмивка. — Така си и мислех: хора, които се срещат тъй често в слънце и в буря, в звездна нощ и под забулена луна, трудно могат да се разделят, без да са се сдобрили. Ала не е време за приказки, ами да се запретваме за работа! Скоро ония синковци ще тръгнат да душат и ако намерят следите ни — а непременно ще ги намерят и ще ни принудят да си премерим силите с тях — спорът ще се разреши само с пушка, а Бог да ни пази от такова нещо!… Капитане, можеш ли да ни заведеш там, където са твоите воини? Защото юнаците на скватера ще се бият храбро, ако разбирам що е войнствен плам!
— Мястото на нашата среща е на много мили оттук, на бреговете на Ла Плата.
— Лошо… много лошо. Ако се стигне до бой, винаги е за предпочитане силите да са равни. Ала прилича ли на човек е единия крак в гроба да носи в сърцето си омраза и горещи страсти! Все пак чуйте какво ще ви каже един беловлас и патил старец, пък ако някой от вас може да предложи по-разумен изход, ще послушаме съвета му и ще забравим какво съм казал. Тази гора се простира от подножието на скалата надолу по ската близо една миля и води не към селищата, а към запад.
— Стига, стига! — прекъсна го Мидълтън, който нямаше търпение да изслуша докрай подробните обяснения на разсъдливия и твърде словоохотлив старец. — Времето ни е много скъпо, не бива да го губим в приказки. Да бягаме оттук.
Траперът даде знак, че е съгласен, и като свърна от пътя си, поведе Азинус по пружиниращата почва и скоро излезе от другия край на твърда земя, така че лагерът на Ишмаел остана оттатък блатистата низина.
— Ако старият Ишмаел забележи тоя път през храсталака — подвикна Пол, когато се измъкна от горичката и хвърли бегъл поглед към широката ивица от следи, оставена след тях, — няма да му трябва пътепоказател, за да разбере накъде да върви. Ала нека само тръгне! Зная, че този скитник с радост би кръстосал породата си с малко по-честна кръв, но не дай Боже някой от синовете му да стане мъж на…
— Мълчи, Пол, мълчи! — прошепна уплашено девойката, която се бе облегнала на ръката му. — Може да те чуят!
Пчеларят млъкна, не докато минаваха бързо покрай ручея, продължаваше да хвърля назад мрачни погледи, които говореха красноречиво за войнственото му настроение. Всеки беше зает с мислите си. Само след няколко минути отрядът изкачи един хълм сред прерията и без да се бави нито миг, започна да се спуска по другия склон. Сега вече нямаше опасност да ги видят Ишмаеловите синове, освен ако не бяха налучкали следата им. Под прикритието на хълма старецът кривна встрани, за да избегне преследвачите, както кораб променя курса си в мъгла и мрак, за да се изплъзне от бдителния противник.
След двучасови големи усилия успяха да заобиколят скалата в полукръг и да стигнат в точка, диаметрално противоположна на първоначалната посока на бягството им. Повечето от бегълците не знаеха къде се намират, както несведущ пътник не знае положението на кораба сред океана, но старецът вървеше все напред и напред, като правеше завой и навлизаше в падини с решителност, която вдъхваше увереност у спътниците му, тъй като показваше, че добре познава тия места. Кучето, което се спираше от време на време да го погледне в очите, тичаше все напред, уверено като господаря си, сякаш двамата се разбираха отлично и предварително се бяха уговорили за пътя. Но когато изминаха тия два часа, кучето изведнъж се спря насред прерията, седна на задните си крака, подуши въздуха и започна да скимти тихо и жално.
— Да, песчо, да. Това място ми е познато… познато ми е и има причина да го запомня добре! — рече старецът, като се спря до разтревожения си другар и изчака да го настигнат останалите. — Хей там пред нас има горичка — продължи той, сочейки напред, — където можем да се разположим и дори да престоим, докато тия голи поля се покрият с високи дървета, без никой от родствениците на скватера да посмее да ни безпокои.
— Но това е мястото, където лежеше мъртвецът! — възкликна Мидълтън, като се огледа, и погледът му показваше колко неприятен му е този спомен.
— Да, същото. Ала трябва да видим приютили ли са го близките му в майката-земя. Кучето позна следата, но като че ли е нещо объркано. Тъй че ще трябва да отидеш да провериш, приятелю пчеларю, а аз ще гледам кучетата да не скимтят много.
— Аз ли?! — учуди се Пол и зарови пръсти в буйните си къдри, сякаш сметна за по-благоразумно да размисли, преди да се реши на такова страшно похождение. — Слушай, стари траперю, аз съм стоял по тъничка памучна риза посред цял рой, загубил царицата си, и окото ми не е мигвало, та мислиш ли, че човек способен на такова нещо, ще се уплаши от някой измежду живите синове на Ишмаел Скитника? Ала да ровя кокалите на умрели, е, това не ми е нито по занаята, нито по вкуса. Благодаря за доверието, както казва в Кентъки човек, когото са произвели ефрейтор, ама се отказвам от тая чест.
Старецът обърна разочарования си поглед към Мидълтън, но той беше толкова зает да успокоява Инес, че не забелязваше затруднението му, което обаче неочаквано бе преодоляно благодарение на един човек, от когото, ако се съди от досегашния опит, най-малко можеше да се очаква да прояви такава сила на духа.
През целия път, колкото и да е странно, доктор Бациус показа необикновено усърдие в преследването на набелязаната цел. Дори залягаше с такава ревност, че май забрави всичките си предишни наклонности. Почтеният естественик спадаше към оня род изследователи, които човек, комуто се налага да бърза, в никой случай не би избрал за спътници. Нито едно камъче, нито едно храстче, нито едно стръкче не би се изплъзнало от зорките им очи и дори гръм да трещи, дъжд да се лее, нищо не може да ги откъсне от заниманията и от залутаните им мисли. Съвсем иначе се държеше обаче ученикът на Линей в ония трудни часове, когато пред съда на разума му бе поставен нерешеният въпрос ще бъдат ли склонни яките потомци на скватера да оспорят правото му да броди свободно из прерията. И най-чистокръвната, превъзходно обучена хрътка, като види дивеч пред себе си, не би могла да тича тъй неотклонно, вперила очи в една точка, както тичаше докторът по дъговидната пътека. Може би щеше да прояви по-малко твърдост, ако знаеше, че траперът от хитрост ги бе повел да заобиколят Ишмаеловата цитадела. Но за щастие у естественика се бе създало успокоителното впечатление, че с всяка педя земя, която изминаваше през прерията, със също толкова се увеличаваше разстоянието между собствената му особа и омразната скала. Наистина той бе потресен за миг, когато откри грешката си, но все пак доброволно направи усилие да се мушне в гъсталака, където, можеше да се предполага, все още лежеше тялото на убития Ейза. Може би в случая естественикът побърза да прояви храброст, понеже тайно се опасяваше да не би прекомерното му усърдие при отстъплението да бъде изтълкувано погрешно и няма съмнение, че каквото и да беше отношението му към опасностите от страна на живите, нравът и познанията му го поставяха над предразсъдъка, че мъртвите могат да навредят на живите.
— Ако трябва да се свърши работа, която изисква пълно владеене на нервната система — каза ученият с малко надменен вид, — пред вас стои съвсем подходящ за това човек: дайте само напътствия на ума му, а на физическите му сили можете да разчитате.
— Тоя човек обича да говори иносказателно — промърмори простодушният трапер, — ала ми се струва, че в думите му винаги има някакъв скрит смисъл, макар че да намериш здрав разум в речите му, е толкова трудно, колкото да видиш три орела на едно дърво. Най-благоразумно ще бъде, приятелю, да се скрием тук, в случай че синовете на скватера тръгнат по следата ни; впрочем, както знаеш, има причина да се опасяваме, че там в храстите може да се натъкнем на зрелище, което ще изплаши жените. Затова, те питам: имаш ли достатъчно мъжество да гледаш мъртвец в лицето, или ще трябва сам да се мушна там, а кучетата така ще се разлаят, че ще стане опасно за всички ни? Както виждаш, паленцето вече напира със зинала уста.
— Дали имам достатъчно мъжество?! Уважаеми траперю, бъди благодарен, че се познаваме отскоро, иначе въпросите ти можеха да ни заплетат в горещ спор. Имам ли достатъчно мъжество! Аз претендирам да съм от класа Mammalia66, разред — примати, род — Homo! Такива са физическите ми атрибути; а за моралните ми качества нека съди потомството, аз съм длъжен да мълча!
— Не зная що за лекарство е това „трибута“, щом има нещо общо с физиката, трябва да се ползва с добро име, ала по моя преценка и вкус не носи нито доволство, нито здраве. А, виж, от морал досега не е имал вреда нито един жив човек, ако ще да живее в гората или сред застъклени прозорци и димящи комини. Нас с тебе, приятелю, ни разделят само няколко трудни думички. Но мисля, че навикът и свободата ще ни научат да се разбираме по-добре и въобще да съдим, еднакво за човешкия род и за живота… Тихо, Хекторе, мирувай. От какво се дразниш, песчо? Не си ли свикнал на миризмата на човешка кръв?
