показах на скалата, защото и без това срокът бе изтекъл. Впрочем мисля, че и отец Игнасио щеше да ме освободи от обета, след като и моите похитители бяха престъпили думата си.
— Ако не беше те освободил — процеди през зъби младият човек, — аз щях да го освободя завинаги от духовната му опека над твоята съвест!
— Ти ли, Мидълтън? — възкликна жена му и се взря в почервенялото му лице, но и по нейните нежни бузи се разля лека руменина. — Ти можеш да
— Нямам, нямам, разбира се. Ти си права, Инес. Не разбирам много от тия тънкости на съвестта, пък и не съм свещеник. Все пак кажи ми, какво караше тия злодеи да водят такава опасна игра… да се погаврят така с щастието ми?
— Известно ти е колко малко познавам живота и че не съм способна да разбирам подбудите на хора, толкова различни от всички други, които съм срещала по-рано. Но нима жаждата за пари не подтиква хората и към още по-големи злодеяния? Навярно те са мислили, че един престарял и заможен баща с радост ще им плати богат откуп за детето си, а може би — добави тя, като погледна крадешком през сълзи Мидълтън, който я слушаше внимателно — до известна степен са разчитали и на горещите чувства на младия съпруг.
— Можеха да изцедят капка по капка всичката кръв от сърцето ми!
— Да — продължи свенливата му млада жена, като мигновено отдръпна погледа, който се бе осмелила да му отправи скришом, и побърза да подхване отново нишката на разговора, сякаш да го накара да забрави волността, която си бе позволила, — казвали са ми, че някои мъже били толкова подли, че давали лъжлива клетва пред олтара, само и само да си присвоят златото на неопитните и доверчиви момичета, а щом жаждата за пари тласка някои към такава низост, нищо чудно, ако истински престъпник извърши за пари не дотам подло злодейство.
— Може и така да е. А сега, Инес, макар че съм вече при теб и ще те пазя е цената на живота си и при все че завладяхме тази скала, предстоят ни още много трудности и може би опасности. Способна ли си да събереш цялата си смелост, за да посрещнеш изпитанията и да докажеш, моя Инес, че си жена на воин?
— Готова съм да тръгна още тая минута. Писмото, което ми изпрати чрез доктора, ми вдъхна надежда, че всичко ще завърши благополучно, и съм приготвила всичко за бягство веднага щом кажеш.
— Тогава да се махаме оттук и да отидем при нашите приятели.
— Приятели! — прекъсна го Инес, като търсеше с очи в палатката стройната фигура на Елен. — Аз също имам приятелка, която не бива да забравяме, защото се съгласи да остане до края на живота си с нас. Но не я виждам!
Мидълтън я поведе нежно навън и отговори с усмивка:
— И тя като мен може би говори насаме с човека, когото обича.
Но младият офицер беше несправедлив към Елен Уейд, която бе напуснала палатката по съвсем друга причина. Чувствителната и умна девойка веднага съобрази, че присъствието й на гореописаната среща ще бъде излишно, и се отдръпна с оная интуитивна тактичност, която, изглежда, е по-присъща на нежния пол. Сега тя седеше на една скална издатина, така плътно загърната, че лицето й не се виждаше. Престоя тук близо час, без никой да се приближи да я заговори, а и доколкото можа да установи с бързия си и зорък поглед, никой като че ли не я забелязваше. В това отношение обаче наблюдателната Елен се лъжеше.
Когато Пол Ховър се почувства господар на Ишмаеловата крепост, най-напред нададе победен вик по особен и забавен начин, твърде характерен за жителите на западната граница: потупа се с длани по хълбоците, като петел, който е победил в бой и размахва крилата си, и изкукурига силно, имитирайки тържествуващия възглас на тая птица — опасно предизвикателство за яките синове на скватера, ако можеха да го чуят.
— Славна битка беше — провикна се той, — и костите на всички са здрави! Е, стари траперю, ти си карал навремето военна служба — сигурно си виждал как се завземат фортове и щурмуват батареи?
— То се знае, виждал съм! — отвърна старецът, който все още стоеше на поста си в подножието на скалата и тъй малко се вълнуваше от това, на което току-що беше станал свидетел, че отвърна на усмивката на Пол с добродушна снизходителност и странния си беззвучен смях. — Всички се държахте, както подобава на мъже!
— А сега ми кажи, нали според правилото след всяка кървава битка се полага да се прави проверка на живите и да се погребват убитите?
— Някои го правят, други — не. Когато сър Уилям гонеше немеца Дискау из теснините оттатък хори…
— Твоят сър Уилям е бил търтей в сравнение със сър Пол и си е нямал понятие от военен устав. Тъй че да почнем проверката… Знаеш ли, старче, така се заплеснах по гонитба на пчели, биволски гърбове и разни други работи, че забравих да те попитам как се казваш, защото искам да начена от моя ариергард, тъй като зная, че човекът в авангарда ми е много зает и едва ли ще може да отговори.
— Ех, момче, на времето имах толкова имена, колкото са народите, сред които съм живял. Делауерите ме наричаха заради острия ми поглед Ястребово око. Преселниците в планините Отсего пък ме бяха кръстили другояче — по гамашите ми и много други имена съм носил през дългия си живот, ала когато дойде време да се явим всички пред Господа, няма да е толкова важно какви прозвища са имали смъртните на тоя свят! Аз смирено се надявам, че ще мога да отвърна гръмко и смело на всяко име, с което ме повикат.
Пол почти не го слушаше, а и половината от отговора не стигна до него поради голямото разстояние помежду им, но продължавайки шеговитата си игра, той извика строго естественика. Доктор Бациус не бе сметнал за необходимо да се изкачи по-високо от удобната ниша, която благодарение на случайността се бе образувала тъй своевременно, за да го подслони, и сега почиваше там след дълъг труд, изпълнен с приятното чувство, че е в безопасност, и с безмерна радост, че се е сдобил с такова ботаническо съкровище.
— Качи се, качи се тук, уважаеми ловецо на мушици, да видим какво ще правим с Ишмаел Скитника! Ела да погледнеш смело в лицето на природата, стига си се завирал в треволяка и буренака на прерията, сякаш пуяк гони скакалци.
Но като съзря Елен Уейд, веселият и безгрижен пчелар, шумен и бъбрив дотогава, моментално си затвори устата и онемя. Когато девойката, както разказахме вече, седна тъжно на скалната издатина, Пол се престори, че е зает да оглежда внимателно покъщнината на скватера. Той ровеше безцеремонно в сандъците на Естър, разхвърляше по земята скромните премени на дъщерите й без всякакво уважение към доброто качество и елегантността, подмяташе тенджерите и котлетата й тъй небрежно, сякаш бяха от дърво, а не от чугун. Но вършеше всичко това явно без определена цел. Не отделяше нищо за себе си и очевидно дори не забелязваше какви бяха вещите, които похабяваше тъй безогледно. Като прерови всяка колиба, огледа още веднъж мястото, където бе събрал децата, завързвайки ги здраво с въжета, и подритна като топка на петдесет стъпки във въздуха едно от ведрата на Естър, просто ей така, напук, той се върна към края на скалата, пъхна ръце в украсения си с маниста пояс и почна да си подсвирква „Кентъкийските ловци“ с такова усърдие, като че ли му плащаха на час да развлича слушателите си с музика. Така продължи до момента, когато Мидълтън, както разказахме, изведе Инес от шатрата и накара всички да се опомнят. Той повика Пол при себе си, като прекъсна музикалните му занимания, откъсна доктора от изучаването на растението и като признат ръководител се разпореди да се приготвят незабавно за път.
В бързането и суматохата които настъпват неизбежно след такава заповед, почти не остана време за оплаквания и размишления. Тъй като тия смелчаци бяха предварително подготвени за победа, всеки се залови сега с такава работа, която най подхождаше на силите и положението му. Траперът вече бе успял да сложи ръка на търпеливия Азинус, който пасеше кротко недалеч от скалата, и сега наместваше на гърба му сложното съоръжение, което доктор Бациус гордо наричаше „седло — собствено изобретение“. Сам естественикът се залови с папките, хербариите и колекциите си от насекоми, които мъкнеше бързо от лагера на скватера и пъхаше в джобовете на гореспоменатото остроумно съоръжение, ала щом обърнеше гръб, траперът тутакси ги изхвърляше оттам. Пол пренасяше сръчно до подножието на скалата разните леки вещи, които Инес и Елен бяха приготвили за бягството, а Мидълтън, след като със заплахи и обещания накара завързаните деца да не мърдат от мястото си, помогна на жените да слязат. Оставаше им малко време, а имаше опасност Ишмаел да се върне всеки момент, затова всички тези приготовления ставаха
