много старателно и бързо.
Траперът подбра такива неща, които според него бяха нужни на по-слабите и по-деликатни членове на отряда, и ги напъха в същите ония джобове на седлото, от които тъй безцеремонно бе изхвърлил съкровищата на неподозиращия естественик, а после се отдръпна, за да може Мидълтън да настани Инес на една от седалките, които бе прикрепил на гърба на добичето за нея и за спътницата й.
— Побързай, чедо — рече старецът, като даде знак на Елен да последва примера на Инес и с известно безпокойство поглеждаше назад към пустата степ. — Още малко и стопанинът ще се върне да прегледа имота си, а той не е човек, който би отстъпил безропотно собствеността си, по какъвто и начин да се е сдобил с нея!
— Вярно — викна Мидълтън, — загубихме много ценно време и трябва да бързаме.
— Да, да, аз също мисля така и сам щях да го кажа, капитане. Ала си спомних как дядо ти в дните на младостта и щастието си обичаше да гледа в лицето тая, която после взе за съпруга. Такава е природата, да, такава е природата и най-умно е човек да отстъпи пред естествените чувства, отколкото да се опитва да спира неумолимия им ход.
Елен се приближи до магарето, улови Инес за ръката и като се мъчеше да сподави вълнението, което я душеше, каза разпалено:
— Бог да ви благослови, добра госпожо! Надявам се, че ще ми простите и ще забравите злините, които ви причини моят чичо…
Засрамената и натъжена девойка, задавена от неудържими горестни сълзи, не можа да добави нито думичка.
— Как така! — извика Мидълтън. — Ти, Инес, струва ми се, каза, че тази прекрасна девойка ще ни последва и ще живее у нас до края на живота си или поне докато си намери по-подходящо жилище?
— Да, казах и се надявам, че ще стане така. Тя прояви към мен такова състрадание, такова приятелство, когато бях в беда, и винаги съм вярвала, че няма да ме напусне в по-щастливи дни.
— Не мога… не бива… — продължи Елен, превъзмогвайки минутната си слабост. — Така ми е било писано — да живея между тия хора, затова нямам право да ги напускам сега. Чичо ми, който и без това има лошо мнение за мен, ще си помисли, че съм на всичко отгоре и предателка. Въпреки грубите си обноски той беше добър към мен, сирачето, макар и по своему — недодялано, и не мога в такъв момент да избягам тайно от него.
— Тя е толкова роднина на Ишмаел Скитника, колкото аз съм епископ! — обади се Пол и се покашля силно, сякаш да прочисти гърлото си. — Ако тоя дъртак се е отнасял добре с нея, като й е давал един ден късче месо, а на другия ден — лъжичка качамак, нима Нел не му се е разплатила, като е учила дяволчетата му да четат Библията или е помагала на баба Естър да придаде приличен фасон на дрипите си? Кажете ми, че търтеят има жило, и ще ви повярвам повече, отколкото ако вземете да ме убеждавате, че това младо момиче е задължено на някой от Бушовата пасмина!
— Не е толкова важно задължена ли съм някому, или някой ми е задължен. Аз съм момиче без баща и без майка, кой ще се грижи за мен? Останали са ми само такива роднини, които са отхвърлени от всички честни хора. Не, не, вървете, госпожо, и Бог да ви благослови навеки! По-добре да остана тук, в пустинята, където никой няма да узнае позора ми.
— Ето на, стари траперю — възмути се Пол, — не можеш да разбереш накъде духа вятърът! Ти си видял много през живота си и знаеш кое как е. Затова помисли и ми кажи откровено: нима не е естествено роят да напусне кошера, когато младите пораснат? А щом и децата напускат родителите си, нима едно самотно сираче, което си няма никого на тоя свят…
— Ш-шт! — прекъсна го старецът. — Хектор е недоволен от нещо. Кажи си го направо, песчо: какво има, драги… какво си подушил?
Старата хрътка се бе изправила и душеше силния вятър, който отново метеше буйно прерията. При последните думи на господаря си тя заръмжа и се озъби, като че заплашваше някого с останките от зъбите си. Младото кученце, което си почиваше след сутрешната гонитба, също даде да се разбере, че е подушило нещо; след това двете кучета пак задрямаха, сякаш бяха направили всичко, което се изискваше от тях.
Траперът хвана магарето за юздите и като го подкара напред, завика:
— Стига приказки, нямаме време! Скватерът и синовете му са на една-две мили от това проклето място!
Мидълтън съвсем забрави Елен, мислейки само за опасността, която застрашаваше сега намерената му жена. И излишно е да се добавя, че доктор Бациус не чака повторна покана, за да почне отстъплението си.
Следвайки напътствията на стареца, те заобиколиха скалата и под прикритието й продължиха пътя си през прерията колкото можеха по-бързо.
Пол Ховър обаче не мръдна от място, облегнат мрачно на пушката си. Елен, която бе закрила лицето си с длани, за да потули мъката си, го забеляза едва след около минута.
— Защо не бягаш? — възкликна девойката през сълзи, като видя, че не е самичка.
— Не ми е в навика да бягам.
— Чичо ми скоро ще бъде тук! А ти не можеш да разчиташ на пощада от него.
— И от племенницата му, нали? Е, нека дойде. Какво ще ми направи? Ще ме чукне по главата и толкова!
— Пол, Пол, ако ме обичаш, бягай!
— Сам?! Ако направя това, да ме…
— Ако ти е скъп животът, бягай!
— Не ми е по-скъп от теб.
— Пол!
— Елен!
Тя протегна ръце към него и избухна в нов, още по-бурен поток от сълзи. Пчеларят я прихвана здраво през кръста; и само след миг я повлече през равнината, бързайки да догони приятелите си.
ГЛАВА XVII
Сами елате и като пред нова
горгона вкаменете се! Недейте
ме кара да говоря! Вий сами
идете там и го кажете сетне!…
Ручеят, който снабдяваше семейството на скватера с вода и напояваше дърветата и храстите, израсли в подножието на скалистия рид, извираше недалеч от него, от малка горичка канадски тополи, увити от пълзящи растения. Натам поведе траперът бегълците, защото само това място можеше да им осигури убежище в такъв труден час. Трябва да напомним, че съобразителността на стареца, превърната от дълъг опит с подобни случаи на внезапна опасност едва ли не в инстинкт, му бе подсказала, да избере именно тази посока, тъй като сега между тях и приближаващите ловци се издигаше хълмът. Възползвайки се от това обстоятелство, той успя да стигне навреме храстите. Пол Ховър също свари да се мушне със задъханата Елен в гъсталака точно когато Ишмаел изкачи върха на скалата, както вече разказахме на читателя, и замръзна там, загубил ума и дума, поглеждайки ту разхвърляната си покъщнина, ту децата, натръшкани с вързани ръце и запушени уста под навеса от брезови кори, където ги бе струпал на безреден куп предвидливият пчелар. От височината, на която стоеше сега скватерът, куршум на дългоцевна пушка лесно би стигнал убежището, където се бяха скрили бегълците, виновни за всички тия пакости.
Траперът преброи с поглед насъбралите се около него, за да провери не липсва ли някой, и заговори пръв, като човек, на чийто разум и опитност се осланяха всички.
— Ех, природата си е природа и си свърши работата! — каза той, като кимна към сияещия Пол с
