на тютюн на едро и си отваря будка за цигари. Едно време съм бил и войник. Можеш ли да ми кажеш кое се смята за главното в нашия занаят?
— Не зная — отговори Мидълтън, комуто бе започнало да омръзва дърдоренето на тоя тип. — Смелостта ли?
— Не, краката! Краката, за да влезеш в бой, и краката, за да офейкаш. Тук именно, както виждаш, двата ми занаята си приличат. Сега краката ми не ги бива много, а без крака ще губиш, ако се занимаваш с отвличания. Ала има още много хора с по-здрави крака от моите.
— Значи, е отвлечена! — простена потресеният съпруг.
— И сега пътува с тях. Така съм сигурен в това, както че ти стоиш тук пред мен.
— Какво основание имаш да твърдиш това ужасно нещо, негоднико?
— Долу ръцете…, долу ръцете! Да не мислиш, че езикът ми ще върши работата си по-добре, ако гърлото ми е стиснато? Имай търпение и ще узнаеш всичко. Но ако още веднъж се опиташ да постъпиш с мен тъй неучтиво, ще бъда принуден да повикам на помощ адвокати.
— Говори! Но ако не ми кажеш цялата истина или ме излъжеш в нещо, незабавно ще се разправя с теб!
— Да не си толкова глупав да вярваш на нехранимайко като мен, ако нямам с какво да докажа думите си? Не, капитане, ти си умен човек, затова ще ти кажа какво зная и какво мисля, а ще оставя на теб да прецениш, докато прескоча да се почерпя за твоята щедрост. Познавам един човек на име Ейбирам Уайт… Мисля, че този мерзавец си е лепнал такова презиме, за да покаже антипатията си към черната раса!65 Та този човек, доколкото ми е добре известно, от години се занимава редовно с превозване на отвлечени роби от щат на щат. Едно време имах вземане-даване с него — голям мошеник беше! У него имаше толкова чест, колкото мръвки в стомаха ми. Видях го тук, в тоя град, точно в деня на сватбата ви. Беше с мъжа на сестра си и се представяше за преселник, който се готви за път към нови земи. Хубава компанийка за всякаква работа — седем сина, всеки от тях на ръст колкото твоят сержант с шапката отгоре. Та щом чух, че жена ти е изчезнала, веднага се сетих: Ейбирам я е пипнал.
— Нима знаеш… възможно ли е това? Какво основание имаш да мислиш такова невероятно нещо?
— Достатъчно солидно основание: аз познавам Ейбирам Уайт. А сега няма ли да прибавиш още нещичко, за да не ми пресъхне гърлото?
— Хайде, тръгвай, тръгвай! И без това си пиян, нещастнико, та не съзнаваш какво говориш. Измитай се, докато не съм повикал барабанчика.
— Опитът е добър водач! — викна скитникът подир отдалечаващия се Мидълтън, после се подсмихна самодоволно и свърна към военната лавка.
Сто пъти през тая нощ Мидълтън си рече, че сведенията на този лентяй все пак заслужават внимание, и също толкова пъти отхвърли тази мисъл като нещо нелепо и фантастично, което е по-добре да си избие от главата. Така прекара една неспокойна и почти безсънна нощ, а рано сутринта го събуди ординарецът, който бе дошъл с донесение, че на плаца, недалеч от квартирата на Мидълтън, бил намерен мъртвец. Капитанът се облече набързо, отиде на мястото и видя същия човек, с когото бе разговарял вечерта. Той лежеше проснат на земята, така както го бяха намерили.
Нещастникът бе станал жертва на невъздържанието си. За този печален факт убедително говореха изпъкналите му очи, подпухналото лице и непоносимият мирис на вино, който лъхаше от трупа. Младежът се разпореди да отнесат тялото и погнусен от тази ужасна гледка, се канеше да си тръгне, когато изведнъж му направи впечатление положението на дясната ръка на мъртвеца. Като се вгледа по-добре, той откри, че показалецът е протегнат, сякаш бе записвал нещо на пясъка, на който едва забележимо, но все пак достатъчно четливо бе надраскана следната недовършена фраза: „Капитане, точно така е, уверявам те като джентъл…“ Очевидно бе умрял или бе потънал в сън, предвестник на смъртта, преди да довърши последната дума.
Мидълтън не каза никому за това откритие, а повтори разпорежданията си и си тръгна. Като си спомни настойчивостта на покойника и прецени всички други обстоятелства, той реши да направи тайно някои справки. Установи, че в деня на сватбата му през града действително бе минало някакво семейство, което отговаряше на даденото му описание. Успя да научи, че са продължили на известно разстояние по брега на Мисисипи, след което се придвижили по самата река до мястото, където в нея се влива Мисури. Тук бяха изчезнали, както изчезват и стотици други, които се устремяват към вътрешността да търсят скритите там богатства.
Въоръжен с тези сведения, Мидълтън събра малък отред от най-верните си хора, сбогува се с дон Аугустин, без да сподели с него нито надеждите, нито страховете си, и когато стигна посоченото място, навлезе в дивите пущинаци и започна търсенето. Всъщност не беше трудно да се проследи такъв керван, ала по-нататък разбра, че Ишмаел се е насочил далеч извън заселените области. Това обстоятелство само по себе си потвърди подозренията на Мидълтън и засили надеждата му, че накрая ще успее.
Когато нямаше вече кого да срещне и да разпитва, разтревоженият съпруг продължи преследването на бегълците, водейки се по обичайните следи. Това също не беше трудна задача, докато стигна „вълнистите прерии“, където твърдата почва не запазваше никакви отпечатъци. И тук съвсем се обърка. Накрая се видя принуден да раздели отряда си, за да могат повече очи да търсят загубената диря, и определи място, където да се срещнат след това в един уречен ден. Цяла седмица бе скитал сам, когато случайността го събра с трапера и пчеларя. Читателят вече знае отчасти как стана тяхната среща и лесно може да си представи обясненията, които последваха разказа на Мидълтън и както видяхме, доведоха до намирането на невястата му.
ГЛАВА XVI
…Бягството е, значи,
установено. Да не губим време!
Конете си седлайте бързо!…
Неусетно мина цял час в припрени и твърде несвързани въпроси и отговори, когато най-после Мидълтън, който наблюдаваше намереното си съкровище с възторг и тревога, както скъперник гледа имането си, завърши заплетения разказ за собствените си премеждия, като запита:
— А ти, моя Инес… как се отнасяха тук с тебе?
— Ако не се смята голямата неправда, която ми сториха, като ме разделиха насилствено от моите приятели, похитителите ми се грижеха за мен според силите си. Струва ми се, че човекът, който несъмнено е глава на това семейство, съвсем отскоро е тръгнал по пътя на злодейството. В мое присъствие той се скара страшно с негодника, който ме отвлече, а после сключили нечестна сделка помежду си, принудиха ме да се присъединя към нея под клетва и сами се заклеха… Ах, Мидълтън, боя се, че еретиците не държат на обетите си като нас, откърмените в лоното на истинската църква!
— В случая религията не е от значение: за тези негодници няма нищо свято! А те нарушиха ли клетвата си?
— Не, не я нарушиха… Но нима не е кощунство да призоваваш добрия Бог за свидетел, когато сключваш такъв престъпен договор?
— В това отношение, Инес, ние, протестантите, сме единодушни и с най-целомъдрения римски кардинал. Но как съблюдаваха клетвата си и какво представляваше тя всъщност?
— Задължиха се да не ме закачат и да не ми натрапват гнусното си присъствие, ако обещая, че няма да се опитвам да бягам и че няма дори да се показвам до известно време, определено от самите тях.
— Докога? — запита нетърпеливо Мидълтън, който много добре познаваше религиозните предразсъдъци на жена си. — Докога?
— Това време вече мина. Заклех се в светицата, чието име нося, и останах вярна на клетвата си до момента, когато човекът, когото наричат Ишмаел, наруши условията, като си послужи с насилие. Тогава се
