безпогрешно предвещаваха буря. Подтикван от зло-кобния вид на небесата не по-малко, отколкото от тайната си тревога, той забърза с широка крачка към къщичката на Инесела. Двайсет пъти се спира, тъй като все му се струваше, че вижда крехката фигура на Инес да пристъпва леко и чевръсто към къщата на баща й, и двайсет пъти трябваше да продължи разочарован пътя си. Той стигна до къщичката, почука, отвори вратата, влезе и вече стоеше пред престарялата дойка, а още не виждаше тая, която търсеше. Инес вече си била тръгнала към къщи! Мислейки, че са се разминали в тъмното, Мидълтън пое обратно по същия път, но срещна ново разочарование: Инес не се бе вестявала в бащината си къща. Без да каже никому за намерението си, младоженецът се запъти с разтуптяно сърце към малката усамотена беседка, където бе чул как неговата невяста се молеше за щастието му и за обръщането му в истинската вяра. Тук пак го чакаше разочарование. След това всичко заплува в мъчителната неяснота на съмненията и догадките.
Дълги часове Мидълтън, вътрешно неуверен в подбудите на жена си, я търси сам, като се пазеше да не събуди подозрения. Но когато се пукна зората, а тя все не се връщаше при баща си и съпруга си, той забрави всякаква сдържаност и съобщи за нейното необяснимо изчезване. Сега вече разпитваха за изчезналата Инес направо и открито, но и този път без успех. Никой не я бе виждал и не бе чувал за нея от момента, когато бе излязла от къщичката на дойката.
Минаваше ден след ден, а незабавно започнатото търсене не носеше нищо ново и накрая повечето роднини и приятели загубиха всякаква надежда да я намерят.
Такова необикновено събитие естествено не се забравя бързо. То породи всевъзможни слухове, безброй клюки и немалко невероятни измислици. Нахълталите в страната нови заселници — тоест ония, на които все още им оставаше време сред многото грижи да мислят и за чужди тревоги — в болшинството си стигнаха до простото и ясно заключение, че изчезналата младоженка направо се е самоубила. Отец Игнасио се измъчваше от съмнения и тайни угризения на съвестта, но като разумен пастир той се постара да използува печалното събитие в своя изгода в предстоящата битка за вярата. Като обърна батареята си, той взе да нашепва ту на един, ту на друг от най-верните си енориаши, че се бил излъгал в Мидълтън, чиято душа била, както се убедил сега, окончателно затънала в подвижните пясъци на ереста. Свещеникът пак започна да показва светите си реликви и дори го чуха да зачеква отново щекотливата и почти забравена тема, че и в наше време са възможни чудеса. Вследствие на тези прояви на преподобния отец между вярващите се пръсна слух, който накрая се превърна в местно поверие, че Инес се била възнесла жива на небето.
Дон Аугустин преживяваше всичко като истински баща, но скръбта му скоро угасна, както става е чувствата на всеки креол. Подобно на своя духовен наставник, той почна да мисли, че са сбъркали, като са поверили на еретик такава чиста, млада, прекрасна и най-вече благочестива душа; и беше готов да повярва, че нещастието, което го бе сполетяло на стари години, е наказание за неговото самолюбие и недостатъчна вярност към вековните обичаи. Наистина, когато до ушите му стигна разпространяваната сред миряните мълва, той намери временно утешение в това вярване ала природата надделя и в ума на стария човек се промъкна кощунствената мисъл, че все пак дъщеря му твърде раничко се е пренесла в небесните селения.
Но Мидълтън, възлюбеният, съпругът, младоженецът — Мидълтън бе почти смазан от тежестта на неочаквания и страшен удар. Сам възпитан в по-проста и рационална вяра, която не се опитва да крие нищо от вярващите, той се опасяваше за съдбата на Инес само дотолкова, доколкото, познаваше суеверното отношение на девойката към неговата църква. Но е излишно да се спираме на душевните терзания, на всевъзможните предположения, надежди и разочарования, които му бе писано да преживее през първите няколко седмици от нещастието си. Ревността, подозренията за подбудите на Инес и тайната неугасваща надежда, че въпреки всичко ще я намери, не му позволяваха нито да търси по-усърдно, нито да се откаже окончателно от усилията си. Но с течение на времето все по-невероятна ставаше гнетящата догадка, че Инес го е напуснала умишлено, макар и може би само временно, и той постепенно клонеше към още по- мъчителното убеждение, че е умряла, когато изведнъж една нова странна случка съживи надеждата му.
Младият командир бавно и тъжно се прибираше от вечерна проверка в жилището си, което се намираше недалеч от лагера, на същия висок хълм, когато разсеяният му поглед се спря на една човешка фигура, която според военния правилник нямаше право да бъде тук в такъв късен час. Непознатият беше окъсан и цялата му външност и лицето му говореха за крайна немотия и най-порочни навици. Мъката бе смекчила офицерското високомерие на Мидълтън и когато пътем заговори на нарушителя, който се бе свил плахо, в гласа му звучеше снизходителност, дори доброта:
— Ако те завари тук патрулът, приятелю, ще пренощуваш в ареста… Ето ти един долар, върви да си намериш по-хубаво място за преспиване и нещо за вечеря!
— Аз гълтам храната си, капитане, без да я дъвча — отвърна скитникът и улови жадно сребърната монета с алчността на изпечен негодник. — Ако ми подхвърлиш двайсет такива „мексиканци“, ще ти продам една тайна.
— Хайде, махай се — каза офицерът, придавайки си отново строг вид. — Махай се, докато не съм заповядал на стражата да те хване.
— Добре де, ще се махна… само че ако си отида, капитане, ще отнеса със себе си това, което зная, и ще си останеш вдовец до последния си дъх.
— Какво искаш да кажеш, човече! — възкликна Мидълтън и се обърна рязко към окаяника, който вече си бе тръгнал, като едва влачеше болните си крака.
— Искам да кажа, че възнамерявам да купя с тоя долар испанска ракия, а после да се върна и да ти продам тайната си за цената на цяла бъчва.
— Ако имаш да казваш нещо, кажи го още сега — продължи Мидълтън, който от нетърпение едва не издаваше чувствата си.
— Зажаднял съм, капитане, а не мога да говоря изискано, когато гърлото ми е пресъхнало. Колко ще ми дадеш, за да узнаеш това, което мога да ти разкажа? Трябва да ми предложиш нещо тлъстичко, както се полага между джентълмени.
— Струва ми се, че най-добре ще бъде да заповядам на барабанчика да те надумка както трябва, любезни. За какво се отнася прехвалената ти тайна!
— За брака… има жена — няма жена; хубаво личице, богата невяста. Сега ясно ли ти е, капитане?
— Ако знаеш нещо за жена ми, говори веднага; няма защо да се боиш за наградата.
— Ах, капитане, колко сделки съм сключвал навремето! Случвало се е да ми плащат в брой, а понякога само с обещания, а с голи обещания, право да ти кажа, стомах не се пълни.
— Кажи колко искаш.
— Двайсет… не, дявол да го вземе, то струва трийсет долара и нито цент по-малко!
— Тогава ето ти парите. Ала запомни: ако не ми кажеш нещо, което да заслужава да се знае, имам достатъчно власт да си ги взема обратно и отгоре на това да те накажа за наглостта ти.
Човекът огледа внимателно получените банкноти, после ги пъхна в джоба си, очевидно убеден, че са истински.
— Обичам северняшките банкноти — каза той невъзмутимо. — И те като мен държат на репутацията си. Не бой се, капитане, аз съм честен човек и няма да те излъжа: ще кажа само това, което зная, и всичко до последната думица ще бъде вярно.
— Тогава говори по-скоро, че може да се разкая и да наредя да ти вземат всичко, което получи от мен: и банкнотите, и сребърната монета.
— Толкова ли си заритал за тях! — възкликна безделникът и вдигна ръка в престорен ужас пред такава страшна заплаха. — Слушай, капитане, ти трябва да знаеш, че джентълмените не се прехранват по един и същ начин: едни пазят каквото си имат, други вземат каквото могат.
— Значи, си крадец?
— Презирам тази дума. Аз съм се занимавал с лов на хора. Знаеш ли какво значи това? Тълкуват го различно. Някои мислят, че къдравокосите са много нещастни, понеже работят в знойни плантации под палещо слънце… и всякакви там неудобства. Виж какво, капитане, навремето аз като добросъвестен човек се занимавах с благотворителна дейност, като внасях разнообразие в живота на чернокожите — поне чрез смяна на местожителството. Разбираш ли ме?
— Значи, казано на ясен език, си отвличал негри?
— Да, достойни капитане. Ала сега понамалих работата си, като търговец, който прекратява продажбата
