прекратят съпротивата, която можеше да се окаже фатална за някои от тях и при това нямаше ни най-малка надежда, да успее. Насърчавайки се една друга да не отстъпват, те домъкнаха по-тежките камъни по-близо до края на пропастта, приготвиха по-леките за незабавно използуване и насочиха напред дулата на мускетите с деловитост и хладнокръвие на изпитани бойци.
— Дръж се под издатината! — говореше траперът, показвайки на Пол как да продължава изкачването. — Приближи повече краката, момче… Аха! Виждаш ли, не току тъй те предупредих! Ако беше те улучил камъкът, пчелите щяха да си летят спокойно из прерията. А ти, едноименнико на моя приятел, Ункас, по име и по дух! Ако си ловък като Бързоногия елен, скочи смело надясно и спокойно ще напреднеш с двайсет стъпки. Не се улавяй за храста… недей — ще те подлъже, няма да издържи! Аха, успя!… Направи го точно и смело!… Сега е твой ред, приятелю, дето търсиш плодовете на природата. Отмести се наляво и отвлечи вниманието на децата… Хайде, момичета, стреляйте — старите ми уши са свикнали на съсъка на оловото; пък и какво има да се плаша, когато нося на гърба си осемдесет години. — Той заклати глава с тъжна усмивка, но нито един мускул не трепна на лицето му, когато куршумът, изстрелян от вбесената Хети, мина безопасно само на няколко крачки от мястото, където стоеше старецът. — Когато такива слаби пръсти натискат спусъка, по-безопасно е да си стоиш на мястото и да не се дърпаш — продължи той. — Ала тъжно е, като гледам, че и у такива млади души човешката природа е склонна към зло!… Отлично, мой любителю на зверовете и тревите! Още един такъв скок и можеш да се смееш на всички огради и прегради на скватера. Докторът май се разпали! Виждам по очите му. Сега може да се очаква нещо полезно от него!… Притисни се по-плътно до скалата, драги… по-плътно!
Траперът не се лъжеше — докторът наистина се бе разпалил; но много се заблуждаваше за истинската причина на това състояние на духа му. Като подражаваше движенията на другарите си и се изкачваше по стръмнината с крайна предпазливост и не без известна вътрешна боязън, естественикът с крайчеца на окото си забеляза някакво неизвестно растение на няколко ярда от главата си, и то на място, изложено на каменните снаряди, които момичетата хвърляха непрестанно върху нападателите. Забравил мигновено всичко друго на света освен славата на човек, който пръв ще впише тази скъпоценност в научните каталози, той се втурна жадно към този трофей, както лястовица се стрелва към пеперуда. Камъните, които моментално се посипаха с трясък надолу, известиха, че е забелязан. За миг, когато фигурата му изчезна в облака от прах и отломки, вдигнат от страшния каменопад, траперът го помисли загинал, но само след минута го видя здрав и читав: седнал в една вдлъбнатина, образувана на мястото на един от каменните зъбери, изкъртен от лавината, той стискаше тържествено в ръка овладения стрък и го поглъщаше с възхитения поглед на познавач. Пол побърза да се възползва от случая. Отклонявайки се от пътя си, с бързината на мисълта той се прехвърли на удобната позиция, заемана от Овид. И когато ученият се надвеси над съкровището си, пчеларят стъпи безцеремонно на рамото му като на стъпало, скочи в кухината, оставена от падналия камък, и се озова на площадката. Мидълтън последва примера му и двамата уловиха и обезоръжиха момичетата. Така бе удържана безкръвна и пълна победа над крепостта, която Ишмаел смяташе за непристъпна.
ГЛАВА XV
Дано небето освети с усмивка
обреда ни, та бъдещият ден
с печал за него да не ни плати!
Налага се да спрем хода на нашия разказ и да се върнем на събитията, които в развитието си доведоха до странната схватка, описана в предишната глава. Това прекъсване ще бъде кратко и ще има за цел да задоволи ония читатели, според които човек, който се е заловил да разказва някаква история, не бива да оставя празнина, която те трябва да запълват с безплодното си въображение.
Между войските, изпратени от правителството на Съединените щати да поемат владението на новопридобитите територии на Запад, имаше един отряд, възглавяван от младия офицер, който бе играл такава дейна роля в последните сцени на нашата повест. Кротките, флегматични потомци на едновремешните колонисти приеха новите си сънародници без недоверие, тъй като знаеха добре, че предаването на властта ще ги превърне от поданици на монарх в равноправни граждани на република, управлявана от закона. Новите владетели изпълняваха службата си много скромно, без да злоупотребяват с предоставената им власт. Обаче при такова неочаквано смесване на хора, родени и възпитани в свобода, с угодливи креатури на абсолютната монархия, на протестанти с католици, на предприемчиви хора с белезници трябваше да мине известно време, докато несходните елементи на обществото се слеят. Както винаги за постигането на тази желана цел трябваше да спомогне благотворното влияние на жената. Непреодолимата сила на всемогъщата любов събаряше преградите, издигнати от предразсъдъка и религията, и скоро брачни съюзи почнаха да заякчават наложената от обстоятелствата политическа връзка между две националности, тъй различни по нрави, възпитание и възгледи.
Сред новите господари на този край Мидълтън беше един от първите, които бяха завладени от чара на луизианка. В непосредствено съседство с мястото, където беше назначен, живееше главата на едно от ония стари колониални семейства, които от незапомнени времена вегетираха сред покоя, безделието и богатството на испанските провинции. Той бе служил някога като офицер на испанската корона, но се бе принудил да напусне Флорида и да се прехвърли при французите в съседната провинция, тъй като бе получил в наследство богато имение. Името на дон Аугустин де Сертавальос беше известно на малцина извън пределите на малкото градче, където се бе настанил, но той намираше тайна утеха да показва на единствената си дъщеря това име в големите плесенясали свитъци със стари документи, където то беше вписано редом с имената на благородници и герои на Стара и Нова Испания. Този факт, толкова важен за него и незначителен за всеки друг, беше главната причина за самотата му: докато съседите му, живи и общителни гали, с готовност отваряха вратите си за гости, той предпочиташе да стои настрана, видимо доволен от компанията на дъщеря си — момиче, едва навлязло от детството в женската зрелост.
Младата Инес обаче не беше толкова равнодушна. И когато слушаше военната музика на гарнизона, която се разливаше из вечерния въздух, и когато гледаше странното знаме, развято над хълмовете, които се издигаха недалеч от обширното имение на баща й, у нея се пробуждаше един от ония тайни пориви, които се смятат за отличителни качества на нейния пол — любопитството. Все пак вродената свенливост и онази затвореност и особена инертност, която придава своеобразно очарование на жените в тропическите провинции на Испания, я държеше в наглед нерушими окови и ако не се бе случило Мидълтън да направи някаква лична услуга на баща й, по всяка вероятност младите дълго още нямаше да се познават и девойката, която вече навлизаше в оная възраст, когато младостта и красотата си искат своето, щеше да отдаде сърцето си на друг.
Но Провидението или, ако щете, съдбата (да употребим тази не толкова тържествена, но по-класическа дума) беше отредила другояче. Надменният и недостъпен дон Аугустин твърде строго се придържаше към етикецията на обществото, с принадлежността си към което се гордееше, тъй че не можеше да забрави задълженията си на джентълмен. От признателност към отзивчивостта на Мидълтън той отвори вратите си за офицерите от гарнизона и си позволи да установи с тях сдържани, но учтиви отношения. Тази сдържаност постепенно отстъпи пред любезността и чистосърдечието на младия, умен капитан и скоро богатият плантатор започна да се радва не по-малко от дъщеря си всеки път, когато познатото чукане по вратата известяваше за желания гост — коменданта на форта.
Излишно е да говорим надълго и нашироко за впечатлението, което прелестите на Инес направиха на офицера, или да удължаваме разказа с подробно описание как неговите изискани обноски, мъжествена красота, начетеност и неотстъпно внимание действаха все по-силно на чувствителната душа на романтичната и пламенна шестнайсетгодишна самотница. За нашите цели е достатъчно да кажем, че те се обикнаха, че младежът не закъсня да разкрие чувствата си, че без особени усилия успя да превъзмогне колебанията на момичето, а доста трудно — възраженията на бащата, и че не бе изтекла и половин година,
