— Сигурно смяташ, че този пеони е чел книги и като градските безделници вярва на печатната лъжа? — усмихна се старецът. — Впрочем защо пък да не изпълним желанието на доктора? В края на краищата в него може би се отразяват природните му наклонности, с които трябва да се съобразяваме, колкото и жалки да ни се виждат. Какво мисли моят брат? Всички, които вижда тук, имат бяла кожа, а воините-пеони — червена; не допуска ли, че човек се мени с годишните времена и че синът никога не прилича на бащата?
Младият воин вторачи в събеседника си замислен поглед; после вдигна пръст и отговори с достойнство.
— Уаконда лее дъжд от облаците си; когато говори, разтърсва планините, а огънят, който изпепелява дърветата, е гневът на окото му; ала е ваял чедата си грижливо и обмислено. Каквото е сътворил, никога не се изменя!
— Да, докторе, щом така е наредил разумът на природата, така и трябва да бъде — добави траперът, когато преведе този отговор на разочарования естественик. — Пеоните са велик и мъдър народ и, струва ми се, имат много ценни и правдиви предания. Ловците и траперите, които срещам понякога, разправят за един велик воин от твоето племе.
— Племето ми не е от жени. Храбрецът не е рядкост в моето село.
— Да. Но тоя, за когото са ми разправяли, стои по слава над обикновените воини; вожд, с когото може да се гордее един могъщ някога, ала днес победен народ — делауерите от планините.
— Такъв воин не може да бъде без име.
— Казват му Твърдото сърце — заради неговата непоколебимост и решителност; и е заслужил това име, ако е вярно всичко, което съм чувал за делата му.
Непознатият впи очи в лицето на стареца, сякаш четеше в безхитростната му душа, и запита:
— Виждал ли е бледоликият великия вожд на моя народ?
— Нито веднъж. Аз не съм същият, какъвто бях преди четиридесетина години, когато войната и кръвопролитието бяха мое призвание.
Прекъсна го силно подвикване на веселия Пол и само след миг пчеларят се показа от другия край на горичката, водейки за юздите индиански боен кон.
— Бива си го добичето! Тъкмо за червенокож! — провикна се той, като караше буйното животно да показва различни ходове. — В цял Кентъки няма кавалерист, който да може да се похвали с такъв строен и як жребец! Пък и седлото му испанско, като у някой мексикански благородник! А я погледнете гривата и опашката му — заплетени с панделки и накичени със сребърни мъниста, като че Елен е натъкмила лъскавата си коса за танц или за беленка! Я кажи, стари траперю, прилича ли на такъв прекрасен бегач да яде от яслите на червенокож?
— Недей така, момче, недей. Вълците се славят с конете си и в прериите често ще срещнеш воин на такъв жребец, с какъвто няма да видиш дори конгресмен в селищата. А впрочем добичето си го бива и сигурно го язди голям вожд! Прав си, на това седло е седял на времето някой важен испански офицер, който го е загубил заедно с живота си в някое сражение с пеоните — тоя народ постоянно воюва с южните провинции. Разбира се, няма съмнение, този млад човек е син на някой велик вожд; може би на непобедимия воин, наричан Твърдото сърце!
Младият пеони не показа ни следа от нетърпение или от раздразнение, че разговорът бе тъй грубо прекъснат; но когато реши, че достатъчно са се изказали за коня му, преспокойно, като човек, свикнал да зачитат желанията му, пое юздата от ръцете на Пол и като я прехвърли през врата на животното, метна се на гърба му с ловкостта на опитен учител по езда. Стойката на индианеца беше изумително стабилна и красива. Пищно украсеното тежко седло, изглежда, служеше не толкова за удобство, колкото за показ. Всъщност то повече пречеше, отколкото помагаше на нозете, които не търсеха опора в стремената — приспособление за жени, което само ограничава свободата на движенията. Конят, буен и необучен като ездача, мигновено се изправи на задните си крака. Но при все че в движенията и на двамата липсваше умението, в тях имаше волност и вродена грация. Животното навярно дължеше превъзходните си качества на примес от арабска кръв, преминала през дългото му родословие, което включваше и бързоногия мексикански жребец, и берберския бегач, и сарацинския кавалерийски кон. След като се бе сдобил с него от провинциите на Централна Америка, индианецът бе усвоил изящество в стойката и смелост в управляването — качества, които, в съчетание създават най-безстрашния и може би най-изкусния ездач в света.
Макар че се бе озовал тъй неочаквано на седлото, воинът-пеони никак не бързаше да препусне. Почувствал се по-спокоен и може би по-свободен сега, когато имаше възможност да се измъкне, той яздеше назад-напред с коня си, гледайки новите си познайници много по-непринудено от преди. Но всеки път, когато се приближеше до края на горичката и прозорливият трапер очакваше индианецът да се възползва от случая и да избяга, ездачът тутакси обръщаше коня и препусваше обратно ту с бързината на бягащ елен, ту бавно, с достойнство в изражението и в държането. Най-после, в желанието си да провери някои догадки, за да съобрази с тях по-нататъшните си действия, старецът реши да го покани да подновят разговора. Затова направи жест, който изразяваше едновременно и миролюбие, и желание да продължат прекъснатата беседа. Зоркото око на непознатия мигновено забеляза този знак, но едва след като мина достатъчно време, за да прецени мислено разумно ли ще бъде да постъпи така, ездачът се осмели да се приближи отново до групата, която значително го превъзхождаше по сила и следователно всеки момент можеше да посегне на живота или на свободата му. Когато все пак се приближи дотолкова, че да може да разговаря без затруднение, в изражението му се долавяше странна смесица от гордост и недоверие.
— До селото на вълците е далеч — каза той, като протегна ръка в посока, където, както беше добре известно на трапера, не живееше племето му, — а пътят до него много криволичи. Какво иска да каже Големият нож?
— Да, ще криволичи — промърмори старецът на английски, — ако вървиш по пътя, който показваш, ала не криволичи колкото лукавият ум на индианеца… Кажи, брате мой, обичат ли вождовете на пеоните да виждат чужди лица във вигвамите си?
Младият воин се наведе леко и грациозно над предния лък на седлото и отговори:
— Кога моят народ е забравял да нахрани странник?
— Ако доведа дъщерите си в селището на вълците, ще ги уловят ли жените ви за ръцете? И ще запушат ли вашите воини с моите млади приятели?
— Страната на бледоликите е зад гърба им. Какво търсят те толкова далеч по посока на залязващото слънце? Пътеката ли са загубили? Или тия жени са на белите воини, които, както чух, се движат нагоре по Реката с буйните води?
— Нито едното, нито другото. Тези, които вървят нагоре по Мисури, са воини на моя велик баща, който ги е пратил по свое поръчение, а ние сме мирни пътници. Белите хора и червените хора са съседи и желаят да бъдат приятели. Нима омахите не навестяват вълците, когато томахавката е заровена на пътеката между двата народа?
— Омахите са винаги добре дошли при нас.
— А янктоните и тъмноликите тетони, които живеят при завоя на Реката с мътната вода? Нима не идват и те в вигвамите на вълците да пушат лулата?
— Тетоните са лъжци! — възкликна индианецът. — Те не смеят да си затворят очите нощем. Не смеят; спят при слънце. Виж — добави той, сочейки със злобно тържество страшните украшения на гамашите си, — толкова много техни скалпове са смъкнати, че пеоните тъпчат по тях! Нека сиуксите отидат да живеят в планинските преспи, равнините и бизоните са за мъже!
— Аха, ето че тайната излезе на бял свят — обърна се траперът към Мидълтън, който наблюдаваше внимателно всичко, което ставаше. — Този красив млад индианец следи сиуксите — това личи по върховете на стрелите му и по окраската му, а и по очите, защото червенокожият влага цялото си същество в това, което върши, без оглед дали е в мир или война… Тихо, Хекторе, мирувай! За пръв път ли подушваш пеони, песчо? Мирно, кучето ми, мирно! Брат ми е прав: сиуксите са крадци. Така разправят за тях хора с различен цвят и от различни племена, и право казват. Ала хората от страната, където изгрява слънцето, не са сиукси и желаят да гостуват на вълците.
— Главата на моя брат е побеляла — отвърна младият пеони, като измери трапера с поглед, изпълнен и с недоверие, и с гордост, и с разбиране; после, сочейки далеч на изток, добави: — И очите му са видели
