— Магарето си каза думата, но Валаам71 мълчи! — извика пчеларят, поемайки си дъх след гръмогласния смях, който сигурно би уплашил бизоните не по-малко от рева на Азинус. — Съвсем онемя тоя човек, сякаш цял рой млади пчели са накацали на крайчеца на езика му и не смее да обели дума от страх да не му отговорят по своему.
— Защо така, приятелю — поде наново траперът, обръщайки се към неподвижния естественик, който още не се бе отърсил от вцепенението, — защо така, приятелю, ти си изкарваш препитанието, като записваш в книга названията и нравите на зверовете по полето и птиците небесни, а се изплаши толкова от стадо бягащи биволи! Впрочем ти май си готов да оспориш правото ми да ги наричам с оная дума, която е в устата на всеки ловец и търговец в пограничните краища!
Но старецът се лъжеше, мислейки, че ще накара вцепенения доктор да дойде на себе си, като го предизвика на спор. От тоя момент нататък, както е известно, докторът нито веднъж в живота си, с изключение на един-единствен случай, не пророни думица, която да обозначава вида или рода на животните, които така го бяха наплашили. Той упорито отказваше да приема като храна питателното месо на което и да е четириного от семейство бикове, и дори сега, когато се радва на почести и доверие като учен в един крайморски град, на тържествата в колегиален кръг обръща с ужас гръб на вкусните и ненадминати месни блюда, с които не може да се сравни нищо от това, което се поднася под същото название в прехвалените гостилници на Лондон или в най-реномираните парижки ресторанти. С една дума, неприязънта на достойния естествоизпитател към говеждото месо много прилича на отвращението, което овчарят насажда понякога у провинило се куче, като го връзва и му слага намордник, а после оставя да го гази цялото стадо, когато влиза и излиза от кошарата. Разправят, че след това виновникът вече никога и не помирисвал агнешко. Когато Пол и траперът. Най-после решиха да прекъснат смеха, предизвикан от тъй продължителното вцепенение на учения им приятел, доктор Бациус вече задиша свободно, като че дробовете му се отпушиха с помощта на изкуствени мехове, и за последен път изговори думата, на която впоследствие наложи възбрана. Това именно беше единственият случай, за който споменахме по-горе.
— Boves americani horridi!72 — възкликна докторът, наблягайки силно на последната дума, и отново онемя, сякаш потъна в дълбок размисъл над странни и необясними събития.
— Да, което си е право, право си е — очите им са наистина страшни — отвърна траперът. — И изобщо е страшно да се гледа тази твар от човек, несвикнал на подобни зрелища. Ала тези животни съвсем не са толкова храбри, колкото изглеждат на пръв поглед. Ех, приятелю, да те спипа тебе мечка гризли с цялото си домочадие, както ни се случи на нас с Хектор при Големите водопади на Мис… Аха, ето ги и последните биволи, а подире им — цяла глутница гладни вълци, готови да се нахвърлят върху някое болно добиче или някое, което си е счупило врата в суматохата. Охо! След тях има хора на коне; Бог да ме убие, ако не е така! Виждаш ли, момче? Ето там, където вятърът вдига пушилка. Въртят се около един ранен бивол, искат да довършат тоя упорит дявол със стрелите си!
Най-после Мидълтън и Пол съзряха няколко тъмни фигури, които зоркото око на стареца тъй бързо бе открило. Виждаха се петнадесет-двадесет конника, които препускаха бързо около породист бизон; той беше в безизходно положение: твърде тежко ранен, за да може да бяга, и твърде горд, за да падне, макар че мощното му туловище вече бе послужило за мишена на стотина стрели. Но ето че един снажен индианец с удар на копието си довърши победата: добичето измуча и се прости с живота си, за който тъй упорито се бе борило. Ревът му прокънтя над храсталака, където стояха нашите смелчаци, и като го чу, изплашеното стадо се понесе още по-бързо.
— Видяхте ли колко добре познава нашият пеони лова на биволи! — рече старецът, който няколко минути бе наблюдавал бурната сцена с явно удоволствие. — Помните ли как литна като вятър, преди да се приближи стадото? Това беше, за да не го подушат, а после да завие за да се присъедини към… Но какво е това? Тия индианци съвсем не са пеони! На главите си имат пера от крила и опашки на бухали. Ах, какъв жалък, сляп трапер съм аз! Това е шайка проклети сиукси! Крийте се, момчета, крийте се! Само да погледнат насам и ще останем без парцалче на гърба така бързо, както светкавицата овъглява дървото… А и животът ни може би виси на косъм.
Мидълтън вече бе изчезнал, предпочитайки да гледа нещо по-приятно — красивата си млада жена. Пол улови доктора за ръката, а траперът ги последва почти незабавно, тъй че цялата група се озова бързо под прикритието на храстите. След като обясни накратко какво представлява тази нова опасност, старецът, върху когото поради големия му опит падаше изцяло отговорността да ръководи групата, продължи с думите:
— В този край, както сигурно знаете, силната ръка струва много повече от правото, а законът на белите тук е неизвестен, пък и ненужен. Затова сега всичко зависи от силата и съобразителността. Добре ще бъде — продължи той, като сложи пръст на бузата си, сякаш обмисляше дълбоко и всестранно трудното положение, в което се намираше, — добре ще бъде да измислим някаква хитрост, та да накараме тия сиукси и семейството на скватера да се счепкат. А после ще изскочим и ние като мишелови след бой между зверове. Тогава лесно ще надвием… Я, наблизо имало и пеони! Естествено: оня момък нямаше да се отдалечи толкова от селото си без определена цел. Така че има четири страни на разстояние топовен изстрел една от друга и нито една от тях не се доверява на другата. Значи, не бива да мърдаме оттук, още повече, че наоколо няма много място за криене. Ала ние сме трима добре въоръжени мъже и смело мога да кажа — трима юнаци…
— Четирима — прекъсна го Пол.
— Какво рече? — запита старецът, поглеждайки недоумяващо другаря си.
— Четирима — повтори пчеларят, като кимна към естествоизпитателя.
— Всяка войска си има доставчици и готованци — възрази упоритият горски скитник. — Ще трябва, приятелю, да убием магарето.
— Да убием Азинус?! Такова дело би било акт на излишна жестокост.
— Не разбирам аз от твоите засукани думи, в които смисълът се крие зад много звуци; жестоко е според мен да се пожертва християнин заради животно. А първото ще нарека разумно милосърдие. По-безопасно е да надуем тръба, отколкото да позволим на магарето да се обади още веднъж, което направо ще докара сиуксите тук.
— Аз отговарям за доброто поведение на Азинус; той рядко се обажда без причина.
— Какво казва поговорката: „С какъвто се събереш, такъв ставаш!“ — отвърна старецът. — А защо да не важи и за животно? Веднъж ми се случи да направя труден преход, свързан с много опасности, и имах спътник, който си отваряше устата само да запее. Да знаете какви главоболия ми създаде този човек! Това беше, когато се срещнах с твоя дядо, капитане. Но все пак спътникът ми имаше човешко гърло и умееше понякога да си служи изкусно с него, макар че не се съобразяваше винаги подходящо ли е времето и мястото. Ех, да бях сега като тогава, нека се опита шайка крадливи сиукси да ме изхвърли от това убежище! Ала какво да се хваля, когато и зрението, и силите ми изневеряват! На воина, когото делауерите някога наричаха Ястребово око заради острото му зрение, сега по би подхождало името Къртица! Така че според мен по-добре е да се отървем от магарето.
— Правилно и съвсем разумно — обади се Пол. — Музиката си е музика и винаги е шумна, па била тя от цигулка или от магаре. Така че аз съм съгласен със стареца и казвам: да убием добичето!
— Приятели — каза естественикът, като поглеждаше печално ту един, ту друг от кръвожадните си другари, — не убивайте Азинус, защото той е представител на един вид, за който могат да се кажат повече хубави, отколкото лоши неща. Той е издръжлив и послушен, въздържан и търпелив. Много сме странствали с него и смъртта му ще ме опечали. Няма ли да ти бъде мъчно, почтени венаторе, ако тъй преждевременно те-разделят с вярното ти куче?
— Тогава нека живее — каза старецът и се закашля, сякаш нещо му бе заседнало внезапно на гърлото: види се, призивът бе подействал. — Ала ще трябва да заглушим гласа му. Омотайте муцуната му с оглавника, а за останалото, мисля, можем да се уповаваме на Провидението.
След като осигури по тоя начин двойно мълчанието на Азинус (защото Пол моментално стегна челюстите на магарето по казания начин), траперът като че се успокои и тръгна на разузнаване към края на горичката.
Шумът, вдигнат от минаващото стадо, бе затихнал или по-право се чуваше като тътнеж на една миля из прерията. Вятърът вече бе отвял облаците прах и там, където до преди десет минути се разкриваше такава
