бурна и хаотична сцена, отново се простираше спокойна степ.
Сиуксите бяха доубили трофея си и очевидно доволни от тази добавка към взетата преди това богата плячка, позволиха на останалото стадо да се отдалечи необезпокоявано. Дванадесетина души останаха при трупа, над който се виеха няколко мишелова и не откъсваха от него алчните си очи. Останалите индианци запрепускаха наоколо да търсят друга плячка, каквато винаги може да се намери по дирите на такова огромно стадо. Траперът измерваше внимателно с очи фигурата и снаряжението на всеки от индианците, който се приближеше до горичката. Най-после в един от тях позна Уюча и го посочи на Мидълтън.
— Сега вече знаем не само кои са, но и защо са тук — поде старецът, клатейки замислено глава. — Загубили са следата на скватера и сега я търсят. По пътя са се натъкнали на тези биволи и когато са ги подгонили, за нещастие са съзрели пред себе си хълма, на който се е разположил Ишмаел със семейството си. Виждате ли тези птици? Те чакат да се нахвърлят върху останките на убитото животно. Такъв е моралът, на който учи животът в прерията. Отряд пеони причаква тези сиукси, както мишеловите следят отгоре плячката си; тъй че и ние, като християни, изложени на много опасности, трябва да си отваряме очите — да се пазим и от пеоните, и от сиуксите… Охо, защо тия двама негодници се спряха изведнъж? Сигурно са открили мястото, където синът на скватера, клетникът, намери смъртта си!
Старецът не се излъга. Уюча и другият дивак, който го придружаваше, бяха стигнали там, където, както вече споменахме, имаше страшни следи от схватка и кръвопролитие. Тук, без да слизат от конете си, те се заловиха да разглеждат добре познатите им белези с оная жива проницателност, която е тъй свойствена на индианския ум. Те оглеждаха дълго и като че ли не вярваха на очите си. Най-после нададоха вой, почти тъй жален и смразяващ, както воят на кучетата, когато бяха открили преди тях същите фатални следи, и тозчас около двамата индианци се събра целият отряд; така, разправят, чакалът с дивия си лай вика другарите си на лов.
ГЛАВА XX
Добре дошъл, Пистъл!
Скоро траперът съзря между сиуксите внушителната фигура на техния главатар Матори. Вождът беше един от последните, които се отзоваха на гръмкия повик на Уюча, но щом стигна мястото, където вече се бе събрал целият отряд, веднага скочи от коня и се залови да изучава необикновените следи с внимание и достойнство, както подобаваше на високия му и отговорен сан. Воините — защото нямаше съмнение, че всички до един са воини, безстрашни и безпощадни — търпеливо и сдържано чакаха какво ще покаже огледът. Никой освен неколцина от най-големите храбреци не смееше даже да заговори, докато предводителят им беше зает с тази важна работа. Минаха няколко минути, преди Матори да покаже, че е доволен. След това огледа земята по ония места, където Ишмаел по същите страшни белези бе разбрал подробности за кървавата борба, и кимна на хората си да го последват.
Целият отряд тръгна вкупом към храстите и се спря само на няколко метра от мястото, където Естър бе подканяла ленивите си синове да влязат в гъсталака. Читателят сам ще разбере, че траперът и другарите му не се ограничиха да наблюдават безучастно тази застрашителна маневра. Старецът повика при себе си всички годни да носят оръжие и полугласно, за да не чуят опасните съседи, запита направо готови ли са да отстояват свободата си, или ще предпочетат да опитат по-меко средство — да се спогодят с врага. Тъй като всички бяха еднакво заинтересовани от това, той постави въпроса като пред военен съвет и в тона му се долавяше нещо от някогашната, сега почти угаснала юнашка гордост. Пол и докторът бяха на диаметрално противоположни мнения: пчеларят настояваше да грабнат незабавно оръжието, а естественикът горещо се застъпваше за миролюбив подход. Мидълтън, като видя, че има опасност между двамата, подтиквани от тъй противоречиви чувства, да пламне горещ многословен спор, се осмели да влезе в ролята на арбитър или по-право да реши сам въпроса, тъй като положението, му даваше право да бъде посредник. Той също клонеше към мирните средства, защото ясно виждаше, че поради огромното числено превъзходство на противника всеки опит да си послужат с оръжие щеше да ги обрече неминуемо на гибел.
Траперът изслуша с голямо внимание доводите на младия офицер и тъй като капитанът ги изказваше твърдо и решително, а не като човек, чийто разсъдък е заслепен от страх, те направиха подобаващо впечатление.
— Правилно говориш — отсъди траперът, когато Мидълтън изложи мнението си, — много правилно. Когато човек не може да постигне нещо със сила, трябва да си послужи с главата. Разумът е, който го прави по-силен от бивола и по-бърз от лоса. Стойте тук и не мърдайте. Животът ми и капаните ми не струват много, когато става въпрос да се спасят толкова хора; пък и мога да кажа без самохвалство, че умея добре да разбирам индианските хитрости. Затова ще изляза в прерията сам. Възможно е да успея да отклоня вниманието на сиуксите от вас, за да ви отворя път и да ви дам време да се измъкнете.
Сякаш решил да не слуша никакви възражения, старецът нарами спокойно пушката си и като се промъкна полека през храстите, излезе в равнината на такова място, та като го съгледат, сиуксите да не разберат, че е изскочил от горичката.
Когато видяха фигурата на човек с ловно облекло, с добре познатото им страшно оръжие, сред червенокожите настъпи вълнение, макар и те да се постараха да го скрият. Хитростта на трапера успя напълно: индианците недоумяваха — дали е дошъл някъде от откритата степ или от горичката, — при все че продължаваха да хвърлят от време на време подозрителни погледи към гъсталака. Досега те бяха стояли на разстояние една стрела от храстите, но когато непознатият се приближи толкова, щото въпреки червено- кафявия загар на загрубялата му от годините и от природните стихии кожа лесно можеше да се познае, че е бледолик, те се поотдръпнаха полека и застанаха на такова място, където едва ли можеше да ги достигне куршум.
В това време старецът продължаваше да върви напред, докато стигна толкова близо, че можеха вече добре да го чуят. Тук той се спря и като подпря пушката си на земята, вдигна ръка с длан напред — знак за миролюбие. Като каза няколко укорителни думи на кучето си, което гледаше индианците с такива очи, като че ли ги бе познало, той се обърна към сиуксите на езика им.
— Моите братя са добре дошли — подзе той, представяйки се хитро за стопанин на тия земи, който посреща гости. — Те са отишли далеч от селата си и са гладни. Няма ли да дойдат в жилището ми да хапнат и да поспят?
Едва индианците чуха гласа му, и радостният вик, който се изтръгна от една дузина гърла, убеди съобразителния трапер, че и него са познали. Разбрал, че е вече късно да отстъпи, той се възползва от бъркотията, която настана сред сиуксите, когато Уюча взе да им обяснява що за човек е той, и продължи да върви напред, докато се озова отново лице с лице срещу страшния Матори. Втората среща на тези двама мъже, всеки по своему забележителен, се отличаваше с взаимна подозрителност, обичайна за обитателите на границата. Близо минута те стояха така и се изучаваха мълчаливо.
— Къде са твоите момци? — запита строго тетонският вожд, след като се убеди, че неподвижните черти на трапера няма да издадат под застрашителния му поглед нито една тайна.
— Дългите ножове не излизат на цели пълчища да слагат капани за бобри. Аз съм сам.
— Главата ти е бяла, ала езикът ти — раздвоен. Матори беше във вашия стан. Той знае, че не си сам. Къде е младата ти жена и воинът, които застигнах в прерията?
— Аз нямам жена. Вече казах на моя брат: жената и приятелят й са ми чужди. Словата на побелялата глава трябва да се слушат и да не се забравят. Дакотите завариха пътниците заспали и помислиха, че не са им нужни коне. Жените и децата на бледоликите не са свикнали да ходят много пеш. Търсете ги там, където сте ги оставили.
Очите на тетона мятаха искри, когато отговори:
— Те са си отишли, но Матори е мъдър вожд и очите му виждат надалеч!
— Съзира ли великият вожд на тетоните хора из тия пусти поля? — възрази траперът, без лицето му да трепне. — Аз съм много стар и очите ми са помътнели. Къде са хората?
