измъкна собствеността си, раздруса Брени така, че зъбите му затракаха, плесна го няколко пъти по гримираното лице и заблъска главата му в стената на банята така силно, че мисис Фостър, привлечена от писъците на своя любимец, напразно се въртеше около нея и крещеше:
— Pas sa tete,8 Нели. Pas sa tete.
Но наказанието на Брени не свърши с това. Цяла седмица леля Нели категорично отказва да се храни на една маса с него и седем дни той бе принуден да се прости да пие чай с майка си и да се задоволява отново с дебели порязаници хляб макар без сладко на „хлапашката“ маса в училищната трапезария.
Тези патила обаче не смутиха особено Брени, защото в края на краищата, въпреки продължителния си престой, леля Нели беше само гостенка и след време положително щеше да си отиде. Скоро той и майка му пак ще бъдат сами и животът ще си възвърне непомраченото сияние.
Той писа на леля Нели учтиво извинително писмо, което бе прието хладно. Не мина много време и редовният чай се възобнови.
На втората вечер след реабилитирането си Брени почна да подозира, че леля Нели всъщност не е гостенка. Тя и майка му говореха на чаша чай за френската мадмоазел, повикана с телеграма в родния си Париж.
— Време е, Констанс — забеляза леля Нели, — да започна да помагам с нещо за войната, n’est-ce pas? 9
И наистина, когато на другата сутрин дойде редът на урока по френски, предаде го леля Нели, която изискваше от ученичките си прекалено изтънчено френско произношение и ставаше за смях, като пееше френски песнички, които никой не разбираше.
От тоя ден нататък леля Нели заряза хиндустани и започна да изпъстря всяка фраза с някаква френска дума или израз, украсявайки ги с изящни френски жестове.
Но англо-индийка или англо-французойка, от нея като че ли нямаше отърване.
Когато наближи краят на третия срок, Брени почна час по час да моли майка си да осуети подобна ужасна възможност, но тя се оправдаваше с „доброто“ на училището, което за него не значеше нищо.
Истинският удар дойде чак към средата на лятната ваканция. От няколко дни майка му непрекъснато пишеше писма. Бяха започнали нападенията от цепелини над Лондон и родителите бързаха да пратят децата си от изток в по-безопасни училища на запад. Тъй че се налагаше да се отпечатат нови проспекти.
Докато чакаше майка си да довърши едно писмо. Брени взе небрежно един от тези проспекти. Вниманието му бе привлечено от първата страница. Под надслова:
ОУКЛОНСКО ДЕВИЧЕСКО УЧИЛИЩЕ
на мястото на познатите му директори, мистър и мисис Джордж Х. Фостър, прочете:
Директорки: мисис Джордж Х. Фостър
мисис Джон Делани
мис Хилда Фостър.
Мисис Джон Делани беше всъщност леля Нели. При други обстоятелства това би било достатъчно страшно А мис Хилда Фостър пък беше леля Хилда, баснословната, почти митична леля Хилда, само споменът за която всяваше ужас.
И сега пристигаше тук, в Оуклон, за да стане съдиректорка заедно с леля Нели и майка му. Тази мисъл сама по себе си беше невъобразима.
— Но, мамо — простена той, — тя не може да дойде тук. Това училище е твое. На теб и на татко.
Мисис Фостър го целуна малко тъжно и обясни, че такова е било желанието и завещанието на баща му.
— Ще видиш, Брени — заключи тя, — че когато лелите ти са тук, ще имаме повече време да бъдем заедно. Време за разходки из околността, за пикници.
Но Брени чувствуваше мъка, като камък под лъжичката. Заключи се в тоалетната и плака до прилошаване.
Леля Хилда пристигна през първите дни на септември, около две седмици преди началото на новата учебна година. Тя беше дори по-страшна, отколкото си я спомняше Брени.
Преди да долети в Оуклон, тя се бе грижила за една титулувана дама с труден характер и дочакала смъртта й и оставената й от нея малка рента. И веднага показа, че няма по-голяма тиранка от жена, която сама е била подложена на тирания.
По външност беше кажи-речи пълна противоположност на леля Нели. У леля Хилда нямаше нищо изкуствено нито в буквален, нито в преносен смисъл. Ниска, дебела жена, тя носеше прошарената си коса винаги сресана назад. Държеше се с тежестта на екскаватор. А и скърцаше като екскаватор, когато се клатушкаше тромаво наоколо и одумваше недостатъците на заведението. Мърмореше над училищните сметки, над фактурите на доставчиците. Мърмореше за разпуснатостта на прислужничките, а някои от приятелките на Брени между кухненския персонал — особено онези, на които можеше да разчита да му подхвърлят някакво лакомство в забранените часове — уволни въпреки сълзите им. Леля Хилда мърмореше укорително и за мисис Фостър, отхвърляйки смирените й възражения с рязкото:
— Глупости, Констанс.
Когато в резултат от мърморенето й по-важните неща в заведението бяха докарани до състояние на скучен порядък, леля Хилда насочи вниманието си към Брени, който, обяви тя, е ужасно глезено дете. Най- напред го прогони отново да спи в пропитата със страх мансарда. Но тъй като мисис Фостър нямаше нито силна воля, нито съответния език, за да се противопостави на своята зълва, тя се опита поне да смекчи този удар за сина й, като му даде свещ. Ала леля Хилда отсече:
— Глупости, Констанс, стига си глезила детето. Пък и е непатриотично да се хаби лойта във военно време.
Явно беше непатриотично да се хаби това или онова за Брени. Чайовете спряха почти незабавно и диетата му бе строго прекроена. Почти му се забрани месо, което обичаше. Вместо топли порязаници пресен селски хляб с масло или сладко трябваше да се задоволява с дебели филии вчерашен хляб, намазан собственоръчно от леля Хилда с тъничък пласт маргарин. А за закуска дори през ваканцията, когато нямаше ученички, за които да се грижат, трябваше да се измъчва с овесена каша на бучки, плаващи в горещо мляко, докато лелите му — и двете големи лакомници — се тъпчеха колкото си искат с шунка, наденици или яйца на очи със сланина.
Една сутрин, когато Констанс пъхна скришом наденичка от своята чиния в тая на Брени, възмутената леля Хилда произнесе следните страшни думи:
— Констанс, ти си непоправима с това дете. Има само един изход. Трябва да го пратим в пансион. Той се нуждае от дисциплината на връстниците си. Ти съвсем го разглези.
Последва разгорещен спор, в резултат на който Констанс се разплака, а Брени, излязъл вече от кожата си, нарече своите лели „дебели дърти свини“.
Колкото и да е чудно, леля Нели беше тази, която предложи разрешение на безизходицата, повече или по-малко приемливо за всички заинтересувани. Няколко часа по-късно тя влезе в спалнята, където Констанс се бе оттеглила със своята болест и с Брени след кратката буря. Леля Нели си послужи с кротка убедителност. Разбира се, никой не иска да отстранява милия Бренсън, но Констанс трябва да признае, че не е прилично той да бъде единственото момче в девическо училище. Впрочем, леля Нели е писала на приятелите си в Майсор; тя всъщност се гордее, че е създала на училището добри англо-индийски връзки. Някои родители не искат да разделят децата си поради войната и отдалечеността на Индия, тъй че училището може да привлече още няколко момичета, при условие че и братчетата им бъдат приети. Постъпването на момчета в училището не само ще разреши проблема с Брени, но и ще донесе на сестрите допълнителни парични доходи.
Това последно съображение получи одобрението на леля Хилда и още в началото на новата учебна година Брени започна да дели своята мансарда — сега претенциозно наречена „момчешка спалня“ — с първото постъпление на мъжкия контингент.
