Брени все едно се намираше в пансион, толкова беше откъснат от майка си. Те трябваше да устройват срещите си като гузни влюбени. Тъй като Брени не можеше да стори нищо, мисис Фостър се принуди да си послужи с хитрост. Тя убеди една от младите учителки, че не е достатъчно „силна“, и я замести като разводачка на по-малките деца при следобедната им разходка. Измисляше болести за самотния пансионер от мъжки пол, за да може да се промъкне в ученическата спалня и да стисне скришом ръката на Брени преди угасянето на лампите.
Това бяха обаче оскъдни трошици на утешение за Брени. Животът му стана по-мрачен дори и от върха на властвуването на мустаците. И с упоритото опростителство, присъщо на най-младите, Брени разгледа причините за този нов режим и хвърли цялата вина за него върху леля Хилда.
От тоя момент нататък той намрази леля Хилда с ненавист, още по-дълбока поради това, че нямаше с кого да я дели.
Макар че приемането на момчето в Оуклонското училище не му донесе изгоди, то му донесе приятел и съюзник, който имаше дълбоко влияние върху него. Той беше първият пансионер, хлапак на възрастта на Брени, когото бяха кръстили със смешното име Мармадюк Кетърмоул. Баща му беше някакъв под на нещо си в Индия, а синът — олицетворение на Подлостта и Двуличието. Изродено дяволче, както го нарече по-късно леля Хилда, не много далеч от истината.
Брени се поуплаши, когато видя за пръв път това дете с ангелски лик. Всъщност всички се плашеха от Мармалад, както сам той предпочиташе да му викат. Леля Хилда, забелязвайки неземната му бледост и спомняйки си отличителните инициали след името на баща му, нареди на обед да му се слага допълнителна покривка и чаша мляко.
Това мляко, отпуснато от леля Хилда като знак на особена благосклонност, имаше неочакван резултат. Защото Мармалад изпитваше дълбока и своенравна омраза към млякото и когато се разбра, че волю-неволю ще трябва да го пие, тази омраза се пренесе върху самата леля Хилда като виновница за неговите страдания. За късо време ненавистта му надмина и надхвърли дори тая на Брени.
Всъщност леля Хилда стана фикс-идеята на Мармалад. От него непрекъснато лъхаше злоба към нея и тъй като имаше талант и на художник, и на стихоплетец, караше Брени да се превива от смях на карикатурите и хумористичните му стихчета. Външно беше пред нея кротък като агънце, ала зад гърба й ангелът се превръщаше на чудовище. Измисляше й какви ли не прякори, между които единствените прилични за печатане бяха „черна хлебарка“, „адска вещица“ и „горила.“
Няма нищо. Което да вдъхва омраза у другите така, както самата омраза Брени и Мармалад се насъскваха взаимно до вбесяване и този нов съюз с негов връстник против най-големия враг накара Брени да забрави донякъде копнежа по майка си.
Постепенно и неусетно Мармалад подтикна по-плахия Брени към действие. Започна се със страшен разузнавателен набег на пръсти в спалнята на леля Хилда. Реколтата не беше така богата, както в стаята на леля Нели. Имаше няколко строго черни рокли с яки с банели, които Мармалад побърза да свали: кесийка за кърпички с корона, несъмнено подарък от титулуваната дама, чиито последни години бе развеселявала; няколко чифта изумително дебели кюлоти, които разсмяха двете момчета; и няколко чифта огромни корсети.
Единственото нещо, което напомняше донякъде за женски финес, беше шише одеколон Вземайки пример от Мармалад, Брени дълго плю и се лигави над него.
Най-заинтригуващият предмет се оказа един ключ, скрит в малко чекмедже. След усилен детективски труд установиха, че с него се отваря малка аптечка, поставена на етажерка над леглото на леля Хилда. Съдържанието й също ги разочарова. Освен няколко обикновени лекарства имаше една тръбичка за иригатор, чието предназначение беше неизвестно дори за опитния Мармалад, и малка бутилка с етикет „коняк“.
Мармалад я посочи зарадван:
— Гледай, драги Хващам се на бас, че старата хлебарка цяла нощ лока коняк Ей богу, сигурно се натрясква като свиня.
Това твърдение, макар и привлекателно, в случая беше съвсем неоснователно. Леля Хилда беше най трезвата простосмъртна и държеше малък запас от коняк като спешно средство за хора с не чак толкова желязно здраве.
Мармалад посочи развълнуван друго шише с горе-долу същите размери и форма. То имаше етикет: „ЙОДОВА ТИНКТУРА — ОТРОВНО“ — с червен череп и кръстосани кости.
— Слушай, драги, я да налеем малко от това в коняка — предложи той смело, — тъй че следващия път, когато дъртата вещица си сръбне.
— Ох, недей, драги! Ще те тикнат в дранголника или ще те обесят. — В гласа на Брени звучеше страхопочитание. Той изпитваше ужас и благоговение пред силите на закона и правосъдието.
Мармалад изсумтя презрително:
— Пет пари не давам за келявата полиция! Ако дъртата хлебарка беше в Индия, лесно щяхме да й видим сметката, драги. Един от слугите на татко блъснал жена си от една скала в реката и я изял крокодил. Разбраха тая работа чак когато някой убил крокодила и намерил вътре гривната й. Но нищо не направиха на убиеца — Ангелското лице на Мармалад се изкриви от маймунска усмивка. — Съжалявам клетия крокодил, дето излапал дъртата вещица.
Но тъй като около Оуклонското училище нямаше нито скали, нито крокодили, нищо полезно не можеше да се извлече от този страшен спомен Задоволявайки се да се изплюят за последен път в шишето с одеколона, двете момчета се измъкнаха крадешком от това опасно място.
Изглежда, че никой в нищо не се усъмни, и всеки път, когато леля Хилда извадеше кърпичката си и лек лъх на одеколон погъделичкваше ноздрите им, двамата заговорници си разменяха ликуващи погледи.
Но богатото въображение на Мармалад, което не се задоволяваше с минали победи, скоро измисли нов план за атака. Под претекст, че ще прави научни опити, той сключи тайно споразумение с миячката Руби — с нея най-лесно можеше да се разбере, — по силата на което срещу сумата половин пени на парче тя щеше да му предава всяка мишка, уловена в кухненските капани Така скоро се сдобиха с цяло многолюдно семейство, което държаха в кутия от бисквити и хранеха с трохи от вечерята си.
Най-после часът за действие удари. Единственото удоволствие, което леля Хилда си позволяваше, беше да „мигне“ един час след чая. Това беше неотменим закон, на който можеше напълно да се разчита. Тъй че те съгласуваха плановете си с него. Брени щеше да стои на пост в подножието на главната стълба, а Мармалад — да се промъкне с бисквитената кутия през задния вход и да пъхне мишките в леглото на леля Хилда.
Брени зачака със затаен дъх на поста си. Той чуваше звъна на чашите, от които майка му и лелите пиеха чай. Всичко вървеше гладко. Мармалад се показа, руменото му лице сияеше от предвкусваното удоволствие.
— Точно между чаршафите, драги. И четирите. Хващам се на бас, че дъртата…
— Внимавай! — прошушна Брени, защото в тоя момент вратата на директорския кабинет се отвори и се показа леля Хилда. Те се свиха в едно тъмно кътче, където не можеха да ги видят, но имаха възможност да следят широкия чер гръб, изкачващ се тромаво по стълбищната пътека, закрепена с метални пръчки.
Двете деца чакаха в тъмното, не смеейки да дишат.
Най-после долетя… слаб писък, който беше може би най-женствената постъпка, извършена досега от леля Хилда. Чуха как вратата се отвори, видяха я, че се появи на горната стълбищна площадка, облечена в сив вълнен пеньоар.
После, въпреки пълнотата си, леля Хилда заприпка надолу по главната стълба с бързината на млада кошута, крещейки, без да се обръща специално към някого:
— Бързо котката! Мишка в леглото ми!
Донесоха котката, както му е редът, и я затвориха в леля Хилдината стая; а после разправяха, че тя оставила под леглото полуизяден труп.
Макар че двете момчета се въртяха наоколо, те така и не узнаха за участта на другите мишки. Дали ги е смазало туловището на леля Хилда или са избягали, за да я тормозят и в бъдеще — това остана завинаги забулено в тайна.
Но причината за присъствието на мишки в леглото й не остана дълго тайна за прозорливата леля Хилда. Истината се разкри след строг кръстосан разпит на миячката Руби, и Брени и Марми получиха заслуженото
