главата…
Тази нощ, когато повтаряше обичайната си молитва: „И благослови майка ми и всички добри приятели и ме направи послушно момче. Амин“ — Брени добави:
— И те моля, боже, прати по-скоро цепелините.
През следващите дни, докато чакаше молитвите му да се сбъднат, той беше примерно момче. Толкова добър и послушен, че всички си мислеха: трябва да страда от някаква заразна болест.
Особено учтив стана към леля Хилда, след като огледа много внимателно главната стълба. Върху килима беше застлана пътека от пъстра дебела ленена материя. Придържаха я метални пръчки, запъхнати от двата края в халки. Като извади пръчката един-два инча от халката й откъм перилата и поразхлаби пътечката, видя, че се получава плъзгава повърхност, опасна почти като пързалка. Можеш да се спасиш, само ако се уловиш мигновено за перилата с дясната ръка. А по време на пробната тревога леля Хилда бе държала свещта в дясната си ръка. След падането, когато пътечката от само себе си ще се разхлаби още понеже, никой няма да разбере, че пръчките са били нарочно извадени от халките им.
Той реши да разхлаби пръчките на две стъпала — третото и четвъртото отгоре — и го повтори няколко пъти, като дори го правеше със затворени очи, понеже последната операция трябваше да стане на тъмно.
С присъща на децата упоритост се упражняваше да върши тази работа грижливо и хладнокръвно като партизанин, но без да съзнава в действителност какво върши. Щеше да стане злополука. А това беше достатъчно.
Очакването беше мъчително, особено нощем, когато лежеше буден в леглото и всичките му сетива бяха изострени, за да чуят църковната камбана. Дори и през ум не му минаваше, че може да има някаква истинска опасност от страна на цепелините за него или за майка му. Брени не се страхуваше от никаква пряка заплаха.
Той спеше, когато в два часа една мразовита нощ в началото на декември най-после прозвуча църковната камбана. Скочи от леглото разтреперан, навлече си панталоните и фланелката, грабна фенерчето и се запъти към определеното си място между главната и задната стълба.
От спалните на момичетата се чуваше хихикане, не толкова весело и безгрижно сега, когато всичко ставаше наистина. Брени следеше как учителките сноват от спалня на спалня със свещи в ръце. После се промъкна в стаята на майка си и я придружи до крилото за прислугата, откъдето тя щеше да отведе слугините по кухненската стълба на безопасно място в далечната изба.
Трябваше да действува точно преди началото на процесията. Много бързо и съвсем спокойно изтича до главната стълба и разхлаби пръчките и пътечката на третото и четвъртото стъпало.
Скоро след това ученичките и учителките започнаха да излизат от спалните си. Повечето от децата изглеждаха уплашени и объркани. Този път Брени не ги закачаше и не се правеше на цепелин, а, както подобава на единствения мъж в къщата, подхвърляше весели и окуражителни закачки.
— Старите цепелини няма да стигнат дотук До един ще ги свалим над Лондон. Ще видите…
После, когато всички се пръснаха — включително и леля Нели във вишненочервения си пеньоар, по задната стълба Брени слезе в дъното на хола, откъдето можеше да държи под око главното стълбище.
Той не искаше непременно да бъде очевидец на падането на леля Хилда. В засадата му нямаше нито помен от садизъм или злорадство. Подтикваше го просто свирепо желание да види резултата от усилията си, да се увери, че нещастието е станало.
Църковната камбана спря да бие и минутите изглеждаха безкрайни. В полумрака чуваше как големият часовник до него отмерва с махалото си секундите, като че биеше барабан.
После една врата на горния етаж се отвори и позна тежката походка на леля Хилда, която обикаляше коридорите да гаси лампите. Докато чакаше със затаен дъх, долови и друг звук. Някой изкачваше с лека, бърза стъпка задната стълба. Трябва да е някоя от учителките, забравила нещо, помисли си той. Чу гласа на леля Хилда, която казваше:
— Забравили сте връхната си дреха? Добре, тичайте бързо горе да я вземете. В избата е много студено и дано никое от момичетата…
Леките припкащи стъпки заглъхнаха Някаква врата се отвори и затвори. Секунда-две нямаше никакъв друг звук освен отмереното тиктакане на часовника и тупането на сърцето на Брени.
После — пак стъпки, и докато се взираше в мрака горе, без да вижда нищо. Брени усети, че някой приближаваше главната стълба откъм горния етаж Сигурно идеше леля Хилда, но без свещ.
Сега той различаваше смътно движенията й. Тя бе стигнала малката площадка в началото на стълбата.
Заслиза. Той я следеше с някак ужасен захлас.
После се чу метален звън на стълбищни пръчки. Писък… тропот… тя падна напред, претърколи се надолу по стълбата и се строполи на плочите в предверието.
Леко стенание после тишина.
За миг Брени остана неподвижен. Някакъв импулс го подтикваше да се приближи, друг го възпираше. Чувството на тържество се бореше с чувство на страх от постъпката му.
При мъжделивата светлина на газената лампа до главния вход различи силует, който лежеше неподвижен — напълно неподвижен — в подножието на стълбата.
Не чувствуваше нищо само увереност, че леля Хилда е там… мъртва.
После чу звук, който смрази кръвта му. Над него прозвучаха тежки стъпки и от горната стълбищна площадка долетя глас:
— Боже мой…, какво се е случило? Нещо лошо ли?
Гласът беше страшно познат. Гласът на леля Хилда! Той разбра, че леля му, държейки свещта високо над главата си, слиза по стълбата, заобикаляйки опасните трето и четвърто стъпало.
Леля Хилда слизаше по стълбата. Значи тази която лежеше там, като тъмно петно върху плочите в предверието, не можеше да бъде леля Хилда.
Сред агонията на разкаянието и ужаса Брени чу отново гласа на леля Хилда:
— Констанс, Констанс, ранена ли си?
Не беше нужно Брени да идва по-близо. Под приближаващата се светлина от свещта на леля му той можа да различи съвсем ясно очертанията на тялото, проснато там, да види ореола от тъмна коса, обграждащ любимото лице, сега по-бледо от лице на смъртник.
— Мамо!
Думата излезе като мъчителен стон. После Брени се обърна и изчезна в тъмнината.
Страданието има граница, която човешкият ум не е в състояние да прекрачи, дори в детинство, когато страданието е толкова силно. Тази граница опира до здравия разсъдък, до прага на оня мрак, зад който вече няма нито мисъл, нито разум.
За щастие на Брени той стигна незабавно състоянието на упоен човек. Единственото му инстинктивно чувство беше сляпо желание да се скрие… някъде далеч, да изчезне и да забрави всичко. На мансардата имаше гардероб, чиято врата можеше да се заключва отвътре. Там миришеше на мухъл и прах, но това нямаше значение за него. Нали беше тъмно и колкото се може по-далеч от преддверието.
С часове се гушеше той там, в тъмното, с жестоко празен мозък. Дори и да му идваше някаква съзнателна мисъл, тя беше просто, че е убил майка си и че ако остане скрит тук достатъчно дълго, също ще умре и всичко ще свърши.
Някъде в къщата се чуваха гласове и стъпки — ученичките се прибираха от избата в спалните си. А после някой завика името му:
— Брени… Брени…
Но той не помръдна. Никога няма да излезе от скривалището си… никога… а когато го намерят, ако изобщо го намерят, ще бъде мъртъв и ще могат да го погребат с майка му.
Стоеше там със сухи очи и неподвижен като скала. Вече нямаше представа нито за време, нито за място Спеше. Смътно разбра това, когато се събуди. Смътно усещаше също, че през пролуките на вратата се процежда слаба светлина, което показваше, че е ден После пак се смрачи. Никак не му минаваше през ум, че може да бъде гладен. Дори не усещаше, че цялото тяло го боли От време на време идваха шумове, безкрайно далечни Чуваше ги, но не се и опитваше да ги тълкува Заспа наново и пак се събуди с
