време на отдих Бърт беше прахосник и даваше щедър бакшиш. Мъри виждаше как банкнотите от 100 рупии неизчерпаемо изскачаха от портфейла на Бърт и минаваха умело в очакващите длани. Колко прекрасно беше да не стиска и спестява с мъка, да не брои всяка жалка монета в крайната мизерия, която той помнеше през всичките години на живота си, а да има пари, истински пари, повече от достатъчно, за да се наслаждава на всички хубави неща в живота.
Времето летеше докато разнообразните развлечения се редяха бързо едно след друго. Мъри просто се отпусна. Заличи всяка предупреждаваща мисъл, остави настрана минало и бъдеще и заживя само с настоящето. И въпреки това датата на отпътуването на „Пиндари“ непрекъснато се приближаваше. Когато бе съобщено, че трябва да отпътува през следващия вторник, треската в кръвта му беше стигнала върха си. Всичко, за което бе копнял през целия си живот, бе тук, готово да го вземе, само да протегнеше ръка да го хване. Холбрук, благ и приятелски настроен, не бе настоявал отново на предложението си. То бе направено и още съществуваше — солидното предложение на човек със състояние, чакаше отговора на Мъри. Г-жа Холбрук с все по-открити намеци и загатвания силно се надяваше и желаеше той да приеме. Бърт обаче нямаше никакви съмнения по този въпрос. В петък следобед, когато дойде от Бенгал клуб, където бе почетен член, той намери Мъри във фоайето на хотела и седна до него.
— Имам хубави новини, Дейв — те почти отначалото бяха в интимни отношения и се наричаха на малките имена. — Търсех да намеря някой, който би могъл да те замести при пътуването на връщане. Та точно сега в клуба се натъкнах на един доктор, който се връща в отпуск, казва се Колинс. Той подскочи при възможността за безплатно пътуване, а така ще има и заплата. Това ще е нашият човек.
Мъри се сепна в стола си като ужилен. Неочакваното съобщение на Бърт и начинът, по който поставяше нещата като свършен факт, най-сетне поставиха въпроса ребром. Внезапна вълна на слабост го заля и той отстъпи отпуснато, убеден, че най-после трябва да смъкне товара от гърба си. Най-сетне, на кого би могъл по-добре да изложи и обясни своето състояние, ако не на такъв добряк като Бърт.
— Виж какво, Бърт! — каза той и се запъна. — Ти знаеш, че аз естествено… много бих желал да приема предложението на баща ти… и особено да работя с тебе. Но… аз се чудя дали трябва…
— Господи, защо не! Дорис — настрана. Ние имаме нужда от лекар в работата. Ние те харесваме. Ти ни харесваш. Не искам да наблягам на това, момчето ми, но така ще реализираш истински удар. Знаеш ли как го е казал уважаемия стар Уогълспиър: — „Има прилив в работата на мъжете.“
— Но, Бърт… — започна да възразява той и спря. Все пак трябваше да го каже, макар че всяка дума се изтръгваше от дълбочината на стомаха му. — Има… има едно момиче… което ме чака в къщи.
Бърт го изгледа продължително, след това избухна в смях.
— Ще ме убиеш, Дейв! Ами че аз имам момичета, дето ме чакат из цяла Европа. А твърде скоро моята малка евроазиатска кукла ще ме чака в Калкута.
— Но ти не разбираш! Аз съм обещал да… да се оженя за нея.
Бърт се засмя отново кратко, твърде съчувствено, с разбиране, след това поклати глава.
— Млад си за годините си, Дейв, и си още зелен. И може би отчасти и за това сме така привързани към тебе, не зная. Боже, ако познаваше момичетата както мене… Ти мислиш, че ще вземат да чезнат и ще умрат, ако им кажеш едно войнишко сбогом? Няма да преритат за черните ти очи; извини ме за моя жаргон. Обзалагам се, че твоята душичка ще се справи с разочарованието си и ще те забрави след шест месеца. Колкото за твоите собствени чувства, които не са ме поразили със силата си досега, спомни си какво казваше Платон, или някой си друг стар римски мъдрец: „Всички жени са еднакви на тъмно.“ Сериозно, макар че аз съм говорил за това с мама и стария. Всички мислим, че ти си точно мъж за Дори. Ти ще я накараш да поулегне. Тя се нуждае от малко баласт, за да влезе в пътя, защото — той се поколеба, — защото имаше някакви тревоги с нервите. А тя ще те подбодне, което, според моето скромно мнение, ще те поочука малко и ще ти е от голяма полза. Тя е имала момчета преди, без друго не е ангел, но ти си човекът, по който е хлътнала до уши. Тя дяволски много иска да те има. Нека гледаме нещата в лицето, момче, ти си навлязъл толкова далече в отношенията си с нас като семейство, че ще бъде престъпление, ако ни обърнеш гръб сега. Така че, защо не си кажеш думата и да започнем да бием старите сватбени камбани? А сега ще вземем две кота пегс и ще пием за бъдещето. Момче — момче!… — Той се облегна в стола си и извика на келнера.
Глава XV
Макар и временно успокоен от това веселяшко отхвърляне на неговите скрупули, Мъри не намираше аргументите на Бърт нито за изцяло убедителни, нито за решителни. Той прекара тревожна нощ. На следващата утрин се събуди все още изпълнен с колебания и реши, че трябва поне да отиде долу до кораба и да разговаря с капитан Торанс. Той се чувстваше задължен да провери дали д-р Колинс би бил приемлив в случай… да, в случай че той няма възможност да предприеме пътуването обратно. Капитанът беше разумен мъж и си струваше да се чуе неговият съвет; освен това, никой не знаеше за намерението му, моментът беше благоприятен. След като майката на Дорис бе заявила, че е уморена, нищо определено не беше уговорено относно разглеждането на забележителностите на града и той нямаше ангажимент с Холбрукови до вечерта, когато трябваше да ги срещне на гала вечеря с танци, нещо, което се уреждаше всяка събота вечер в „Норт Истърн“. Той стана, обръсна се и се облече, след това взе такси до Виктория док.
Видът на „Пиндари“, чист, солиден и близък, събуди една заспала нотка от действителността, която му вдъхваше сигурност и дори спокойствие, подсказващо, че щом се качи на борда, ще бъде спасен дори от себе си. Той забърза по стълбата. Но когато стигна стаята на дежурния офицер, и двете каюти бяха заключени. Дежурният квартирмайстор му каза, че нито капитанът, нито г-н О’Нил са на кораба. Той слезе долу и можа да намери само помощник-ковчежника, който обясни, че никой от старшите офицери няма да се върне до неделя вечерта.
— Вторият помощник е на пристанището, ако искате да го видите.
Мъри поклати глава и се обърна бавно назад.
— Прочие — каза другият, — има поща за вас.
Той отиде до бюрото си и разрови с пръсти купчината писма, от които му подаде две. Мъри, с внезапно присвито сърце, разбра, че едното доста тънко бе от Уили, а другото, дебело и обемисто, от Мери. Той не се решаваше да ги отвори. По-късно, казваше си той. На слизане от кораба към пристанището, където таксито все още го чакаше, той ги пъхна във вътрешния си джоб.
През целия този ден Мъри се опитваше да събере достатъчно воля и все пак не можеше да се застави да прочете писмата. Не беше по силите му да види тяхното чисто и любящо съдържание. А понеже не ги отваряше, понеже се страхуваше от тях, той повече не бе трогнат и не чувстваше техния ням укор. Вместо това в съзнанието му кристализираше растящата болка, едва ли не раздразнение, че те го бяха застигнали в тази криза на живота му. Писмата, все още запечатани, го тласкаха подсъзнателно към Дорис и всичко, което Холбрукови можеха да му предложат. Самозащитавайки се под двойния напор на парите и секса, той започна да строи от най-ранните си години логически аргументи в своя собствена полза: загубата на родителите, нежеланото дете, мизериите и изтощителната зависимост, свръхчовешките усилия да завърши медицина — без съмнение той заслужаваше богатата отплата и сега тя беше в ръцете му. Трябваше ли да се очаква да я отхвърли, като че ли е без стойност?
Наистина, съществуваше Мери — той направи усилие поне да произнесе името. Но не бе ли се впуснал в тази история, увлечен от своята поривиста натура, неопитност и романтичните обстоятелства, при които я бе открил? Тя също, без съмнение, бе увлечена от тези същите, незаслужаващи доверие, краткотрайни влияния. Той не искаше да я обиди или да я изостави, но дължеше нещо и на себе си, и кой знае, по-късно той може би щеше… да, да направи нещо за нея, като обезщетение за своето отстъпление. Той съвсем не знаеше какво, но това бе успокояваща възможност. Младите хора правят грешки, разкайват се за тях и като се отплатят им се прощават. Трябваше ли той да бъде изключение.
Така разсъждаваше Мъри, когато слезе все още несигурен, нерешителен и потънал в размисъл да се присъедини към Холбрукови в ресторанта. Ясно беше, че не е в настроение за веселие, и все пак бе учудващо похвално, че при тези обстоятелства той отхвърли настрана личните си проблеми и без да разваля компанията откликна на живото посрещане на своите приятели. Специално Бърт беше в страхотна форма. А в момента, когато погледна Дорис, той разбра, че тя беше в едно от нейните знойни, изпълнени с напрежение настроения. Беше се подготвила внимателно и бе облякла къса, бяла рокля без ръкави с
