бе леко разтворено, за да показва финото, съвършено чисто бельо. Мебелите бяха боядисани в бледозеленикав цвят, а на тоалетката имаше ваза с рози.
Отзад бе банята — бяла и блестяща, заредена с хавлии, сапун, прах за къпане и мек, бял халат. Той се усмихна от удоволствие. Каква разлика от неговата малка, задушна, нападана от комари каюта: това бе наистина нещо. Той разопакова малкото си неща, изми се и започна да се реши, когато вратата се отвори и Дорис влезе.
— Здравей! — каза късо тя.
Той се обърна.
— Дори… как си?
— Все още дишам, ако те интересува!
Те се гледаха мълчаливо — той с възхитена пламенност, тя с почти безизразно лице. Беше облякла елегантна, нова, прилепнала до тялото пола в убити пастелни тонове, фини бежови копринени чорапи и шведски обувки с високи токове. Беше сложила червило, което бе в тон с преобладаващия розов цвят на полата й, а косите й бяха току-що направени. Тя изглеждаше различно, по-елегантна дори, отколкото на кораба, по-възрастна, по-привлекателно изтънчена и, уви! — по-малко достижима. Парфюмът й достигна до него.
— Ти изглеждаш… чудесно! — каза той пресипнало.
— Да! — отвърна тя хладно, четейки погледа му. — Вярвам, че поне малко се радваш, че ме срещаш.
— Повече от малко. Въпросът е… какво става с тебе?
Тя го погледна прямо, продължително, след това едва-едва се усмихна.
— Ти си тук, нали? Струва ми се, в това е и отговорът.
— Много мило от твоя страна да бъда тук — промърмори покорно той. — Долу на пристанището бе наистина ужасно.
— Допусках, че е така — каза тя с хладна разсъдъчност. — Исках да те накажа.
Той я погледна безучастно.
— За какво, по дяволите!
— Просто исках! — отговори тя уклончиво. — Понякога обичам да бъда жестока.
— Каква малка садистка — каза той, като се опита да улови тънката нотка, която веднъж бе използвал срещу нея. При това, когато говореше, той имаше странното чувство, че везните на техните отношения се бяха наклонили към нея. Той изведнъж осъзна с недоволство, че тя имаше желанието да докаже, че на брега той бе престанал да бъде елегантния, търсен млад корабен лекар в спретнатата униформа на компанията, и че беше не повече от обикновен млад мъж в износен костюм — конфекция, който не му отиваше и съвсем не подхождаше за климата. Обаче, макар и да чувстваше ефекта, който беше предизвикала, тя изостави темата, сякаш не я занимаваше повече.
— Харесваш ли новата ми рокля?
— Просто мечта! — каза той, като се мъчеше да изглежда безгрижен. — Тук ли я взе?
— Купихме коприната от базара вчера. Имаше чудесни местни платове. Ушиха я за 24 часа.
— Бърза работа — каза той.
— Така и трябва — продължи тя хладно. — Не мога да понасям чакането и отлагането. Да бъда съвсем откровена, достатъчни ми бяха последните две седмици. И, между другото, понеже те нахоках, не си въобразявай, че сме си оправили сметките. Все още не съм ти простила окончателно. Ще си поговоря с тебе после.
Когато се обърна да си тръгне, тя изглеждаше омекнала. Изразът на лицето й бе леко прояснен.
— Надявам се, че стаята ти харесва. Розите ги сложих аз самата. Моята стая е точно отсреща през коридора — тя му хвърли хитър поглед, — ако имаш нужда от нещо…
Когато си излезе, той остана загледан в затворената врата. Тя бе засегната и в това нямаше нищо чудно, като се има предвид начинът, по който той я отблъсна. Колко глупав и невъзпитан бе той, да обиди така чувствата й. Надяваше се, че в края на краищата ще му прости.
Долу, в голямата мраморна зала, Холбрукови го посрещнаха съвсем различно, почти както се посреща син. Г-жа Холбрук дори го целуна по бузата. Обедът бе повече от среща — почти тържество. Те седнаха на маса до прозореца. Четирима туземни прислужници в червени туники с червени колани и чалми стояха зад столовете им; храната, избрана от Бърт, бе богата, пикантна и екзотична. Мъри за пръв път отиваше в хотел след онзи съдбоносен ден в „Гранд“ на Геърси, но ако споменът за онзи така различен обед мина през ума му, той изчезна бързо, прогонен от гръмкия смях на Бърт. Разпален от решението да им покаже града, той набелязваше програмата за идущата седмица, докато ликвидираше лакомо месестото манго. Той им предложи за следобеда да ги заведе до Джейн Темпъл и градините на Маниклопа, да видят прочутите риби в декоративното езеро.
— Те са твърде забележителни — заключи той. — Излизат на повърхността и плават към всеки, който ги повика.
— Стига, стига, Бърт! — се усмихваше г-жа Холбрук в безобиден протест.
— Сериозно, мамо! Не се шегувам. Даже отхапват от ръката ти, ако искаш да ги нахраниш.
— Представи си! Какво най-много обичат рибите?
— Пържени картофи — каза отегчено Дорис, а след това избухна в смях.
Следобедната почивка мина и когато слънцето започна да залязва, те потеглиха. Караха през изпълнени с тълпи базари, където свещените говеда, обкичени с гирлянди от лилии, се лутаха между сергиите, пробиваха път с рогата си сред тълпата, зобеха на воля от изложените плодове. Странни звуци, кресливи и осамотени, поразяваха слуха над високата острота на местните диалекти, чуваше се далечен камбанен звън, бумтене на гонг, внезапен пронизителен вик, който продължаваше да се носи, изопвайки нервите. Въздухът бе наситен с ароматични миризми, силни и предизвикателни, които дразнеха ноздрите и упояваха сетивата. Мъри се чувстваше като че ли възвишен, погълнат до състояние на крайна възбуда и истинска наслада. Неговата индивидуалност бе заличена, той не беше самия себе си, а беше станал съвършено различен човек, навлязъл в ново и вълнуващо приключение.
Щом пристигнаха в храма, те си свалиха обущата и влязоха в миришещия на тамян здрач, където огромен, позлатен Буда се усмихваше със своята вечна безстрастна и иронична усмивка.
Дорис, в новата си петуниева рокля, с малка плетена от слама шапка с двойна панделка, чиито краища се развяваха предизвикателно на периферията, се беше потопила в странното очарование на следобеда. Седнал до нея на връщане, той й заговори в изблик на благодарност.
— Всичко бе така прекрасно, Дори… и да го видя с тебе…
Тя бе почувствала промяната у него, и докато държанието й от обеда насам беше все по-властническо, веднага щом той започваше да напредва, тя избираше отстъплението. Сега тя му кимна с лека неохота, като че ли се бе приготвила най-накрая да омекне.
— Значи си решил, че има защо да ми обръщаш внимание.
— Изцяло! — промърмори той пламенно. След това добави неутешимо: — Само че ти беше толкова студена, като че ли аз не заслужавам да ми обръщаш внимание.
— Така ли?
Погледът й сякаш се помрачи. След това, незабелязано от другите, тя изведнъж грабна ръката му и заби зъби в показалеца му — острото болезнено ухапване мина през кожата му.
— Това трябва да ти покаже дали съм студена! — каза тя. След това, при вида на лицето му, което инстинктивно отрази болката, тя започна да се смее. — Така ти се пада, задето ме обиждаше през тези две седмици.
На следващия ден Бърт ги заведе на конни надбягвания. Той имаше билети за конюшните и за мястото за обездката, както и внушителен облог за голямото състезание. Нищо не куцаше. Нищо, нищо! Мейдън Палм, конят, на който Мъри заложи по негов съвет, връхлетя връз финиша, като спечели с три дължини. Това значеше да се живее. Това бе живот! А Дорис ставаше все по-мила, много по-мила с него. Изглежда, че след като го беше наказала за миналите му грешки, беше решила да му прости.
На следващия ден те посетиха прочутата зоологическа градина. Пресякоха към Хоурах и от порядъчно разстояние наблюдаваха пламтящите планини край Хугли. Отидоха до Калкутския кралски голф клуб да пият чай и завършиха с разходка по течението на реката до Сутанати. Парите отваряха вратите навсякъде. По
