всичко бе уредено и проверено; бързината и експедитивността господстваха във всичко. Когато влязоха в дока, неговият дълъг открит „Крайслер“ и една товарна кола бяха докарани и зачакаха встрани. Той слезе по стълбата пръв от кораба със своите родители и Дорис. Трима прислужници го следваха с багажа. Докато другите пътници висяха безпомощни в бараката на митницата, едно кимване на Бърт към главния бабу осигури Холбрукови да бъдат прегледани без формалности. След това потеглиха с голямата кола към хотел „Норт Истърн“, където имаха запазени места.
Всичко това стана така бързо, че Мъри някак се стъписа. Взеха си, разбира се, довиждане, но набързо и така залисано, че го оставиха с леко болезненото впечатление, че е бил отхвърлен на бърза ръка. Естествено той не можеше да ги придружи и все пак чувстваше, че би трябвало да се спомене за една бъдеща среща. Обаче, тъй като „Пиндари“ щеше да бъде две седмици в пристанището и да товари дървен материал, чай, каучук и памучни изделия, той си каза, че ще има възможност да се срещне с тях по-късно. Във всеки случай не беше ли по-добре, че те щяха да си отидат и да го оставят свободен от целия конфликт, с разтоварено съзнание, успокоен? Той се зае с официалните си задължения. Беше зает повече от времето предиобед, и когато последният пътник напусна най-накрая кораба, той се почувства леко облекчен. Напрежението, което бе понесъл, бе изтощително: щеше да бъде добре да отдъхне.
Но на вечерята го обзе внезапна необяснима депресия, която не го напусна и през следващите дни. Капитанът се беше настанил в обикновената си резиденция на брега, а О’Нил се сбогува весело и замина на обиколка покрай брега до Кендретари, като остави Джонс, втория помощник (възрастен, необщителен уелсец) да надзирава обикновените работи. Джонс беше човек с разбити надежди: имаше господарски амбиции, а свиреше втора цигулка. Никога не бе имал много време за Мъри и сега повече или по-малко го пренебрегваше. Прекарваше повечето време от деня наведен над комиксите в лавката на дока, четеше и чоплеше носа си, оставил работата в ръцете на квартирмайстора. Вечер се затваряше в каютата си и свиреше на акордеон с печална екзалтация. Той не слезе нито веднъж на брега, освен когато купи статуетки, изобразяващи слонове от слонова кост, за да ги носи в къщи на жена си. Той увери Мъри, че вече имал цяла стъклена витрина с подобни статуетки в своята близнак къща в Порт Коул.
Празният кораб, пуснал котва край мръсния, гъмжащ от комари док, изложен на врявата на разтоварването, на безконечното шумно дърдорене на местните хамали, на писъка на винчовете и хлопането на крановете, по нищо не приличаше на оня благороден плавателен съд, който така лесно цепеше сините води. Това беше мизерно място за живеене. Беше горещо до изнемогване; рояците комари летяха из каютата му и го държаха буден нощем с пронизителния си, заплашителен звук, при това го караха непрекъснато да взима предпазни мерки против малария. Петнадесетте таблетки хинин дневно още повече понижиха духа му. На всичко отгоре агентът бе уведомил, че пощенският кораб е бил забавен от стачка в Тилбърн и няма да пристигне до следващата седмица. Мъри се чувстваше още по-самотен при липса на писма и неговите меланхолични мисли все повече и повече се връщаха към приятелите, с които се бе разделил!
Защо, по дяволите, Холбрукови не се обадиха? Защо… Защо… Защо? Отпърво с раздразнение, след това с безпокойство и накрая със сърце, потънало в разбити надежди, той продължаваше да си задава този въпрос. Изглеждаше немислимо да са го забравили й да са го отблъснали като ненужен — като човек, който бяха използвали по време на пътуването, но сега бяха сметнали за излишен. И така, тази разрушителна мисъл се засилваше в него. Той си ги представи в техния луксозен хотел — всеки момент от деня им приятно изпълнен с развлечения и разглеждане на забележителности, нови физиономии, нови приятели. Сред тези развлечения в края на краищата сигурно е леко да се забрави. А Дорис: без съмнение бързо е намерила друг интересен обект, тя, която беше луда по него. Това беше най-мъчителната мисъл от всички. Само гордостта му и страхът от отказ го възпираха да не позвъни в „Норт Истърн“.
В усилията си да си намери работа, той се опита да направи една експериментална експедиция по сушата. Но доковете бяха отдалечени цели мили от градския център, той не можа да намери рикша и след като се изгуби сред купчината разкривени колиби, където тумбести туземци изстискваха червения сок в простиращия се наоколо прах, той най-сетне призна поражението си и се отправи надолу към кораба с ужасното чувство, че се връща към сивите и безрадостни дни на младостта си.
Точно тогава той започна наистина отчаяно да чувства липсата на Холбрукови и всичко, което му бе доставило удоволствие в тяхна компания. Какво чудесно семейство бяха — колко гостоприемни, благородни и колко — не че беше важно за него — богати! Той никога няма да има щастието отново да срещне такива хора. Госпожата беше мила, толкова добра и майчински разположена. Бърт беше толкова добър човек, те се бяха сближили от един поглед. И предложението, което старецът му бе направил, ако допуснем, че би го приел, бе фантастично благоприятно, шанс, който идва веднъж в живота. Никога нямаше да има друга такава златна възможност. Никога! В сравнение с нея бъдещето му в малката гленбърнска болница бе сиво и бледо. И той се смяташе за амбициозен!
А Дорис, не съжаляваше ли за нея най-много от всичко? Какво дяволски привлекателно момиче беше тя — дори непостоянното й настроение беше някак си омайващо. Човек никога нямаше да се отегчи с нея. Напротив, само да бъдеш с нея беше чудесно! Нощем, буден в задушната си каюта, която беше точно срещу високата стена на дока, той се мяташе в койката си и мислеше за това, как танцуваха заедно, за това, как тя го гледаше в очите с желание и мълчалива покана и се притискаше към него, за онзи следобед на палубата, когато всички възможни перспективи се откриха пред него. Вълна на горещ копнеж го обля. Какъв глупак бе да отхвърли такова съблазнително предложение. Как щеше да се смее О’Нил, ако някога се случеше да научи за това. За каква ли медуза трябва да го е помислила тя! Можеше ли да бъде виновна, че го е заличила напълно? Той зарови лицето си във възглавницата в пристъп на мъка и самопрезрение.
Глава XIV
В края на тази седмица, в един зноен задушен предиобед, когато Мъри се бе навел лениво над перилата на палубата, а духът му бе в най-големия си отлив, той видя като в мираж големия блестящ „Крайслер“ да влиза в пристанището и да се плъзга покрай кораба. Изумен, той сложи ръка над очите си. Не можеше да бъде истина; слънцето и неговото въображение бяха породили зрителни халюцинации. Но не, грациозно облегнат на задната седалка, нехайно преметнал ръка на тапицираната облегалка, с безгрижно кръстосани закръглени крака, с бирманска пура, висяща леко между свитите пръсти, с килнат назад шлем — това беше Бърт.
— Дали остарелите ми очи ме мамят, или виждам медицинския офицер на добрия кораб „Пиндари“? — извика с усмивка Бърт и след това прибави с по-различен глас: — Изнасяй си такъмите, момче. Идваш при нас.
Сърцето на Мъри подскочи. Те не го бяха забравили. Блед от вълнение и облекчение, той се втурна към каютата си. Какъв идиот беше — разбира се, те го искаха, другояче не можеше да бъде. За по-малко от пет минути той смени униформата си и се настани в колата с куфара си, който индусът шофьор сложи в багажника. Когато потеглиха към града, Бърт обясни причината за закъснението, с което му се обаждат — някаква неизправност с наема на склада, която бе отнела няколко дни, докато я оправи. Но сега договорът бил подписан и те били свободни да се впуснат в приятно прекарване на времето.
— Това е оживен стар град, стига да знаеш как да се оправиш — довери му леко той. — Някакъв мъдрец го нарекъл град на ужасната нощ, но аз намирам, че нощите са изпълнени с нещо по-добро от ужас. Има няколко евроазиатски медицински сестри — горещи момичета и сладки, както ще се увериш. Той хвърли обяснителна въздушна целувка. — Аз говоря с гласа на опита, моето момче. Но слушай, зная, че се интересуваш само от нашата Дорис. И повярвай, не че ми е сестра, но и Дори е добро момиче.
За да избягнат хаоса на разнебитените колиби, те влязоха в градския център по широката претъпкана лента на „Хоуринг роуд“, профучаха край широкия площад, зелен от фикусови дървета и осеян с жалки статуи на конници, след това минаха под високия портал на хотел „Норт Истърн“. Въведоха ги с поклон през хол с високи мраморни колони, бръмчащ от вентилаторите по тавана, и Бърт го заведе горе в стаята, която бе запазена за Мъри в съседство с техния собствен апартамент на първия етаж.
— Ще те оставя да се оправиш за половин час — каза той, поглеждайки часовника си. — Мама и татко са навън, но всички ще се срещнем на тифин, което значи обед, Дейв.
Когато той излезе, Мъри огледа стаята. Тя бе съвършено луксозна — широка и хладна, наредена с вкус. Решетъчни транспаранти и нови, плетени пердета против комари заграждаха широкото, високо легло, което
