повървя през алеята и с нарастваща меланхолия пое нанагорнището към университета. Но тук, скитайки през сенките на старите манастири, спомените за студентските му години бяха толкова болезнени и остри, че след кратко разглеждане той побърза да напусне околността, мина през ниския вход покрай „Гилхаус“, където бе продал микроскопа си, за да купи пръстена с малкия син камък за Мери. Очите му овлажняха! Какъв жалък подарък в сравнение с онова, което би могъл да й покаже сега. И все пак това бе струвало последните пени, които притежаваше. Никой не би трябвало да го обвинява в низост или че дори е подозирал предварително онова, което щеше да се случи.
От Елдънгроув не беше далеч до жилищата в Блеърхил; и воден от настроенията си, той пое пътя през хълма надолу към пристанището. Да, старата му квартира все още стоеше — една жалка барака, по-мрачна и дори по-мръсна, отколкото преди. Той гледаше нагоре и се видя като младеж, наведен над книгите си зад тесния тавански прозорец. Как бе воювал и издържал в борбата за голямата си прекрасна кариера.
И какво, за бога, бе постигнал в живота си? След благородните първи наченки, какъв бе резултатът? Докато стоеше тук и се взираше нагоре с безучастен поглед, лъч на истинско угризение на съвестта го прониза и той почувства не само едно истинско, горчиво съжаление, но и ясното осъзнаване на безполезността на всичко онова, което бе направил, откакто напусна тази мансарда.
Беше натрупал състояние, огромно състояние, но как? Не като блестящ хирург, първокласен специалист, желан и ценен в своята професия, а като жалък производител на хапчета, разпространител на популярни лекарства с малка клиническа стойност и голяма реклама; и всичко това продавано с такава печалба над стойността, че да осъществи по-нататъшната измама на болните. Не, той не трябваше да бъде толкова жесток към себе си: някои от неговите работи — групата на аналгетиците, която бе синтезирал от фенотиацините например имаше стойност. Все пак, общо взето каква пародия на кариера бе избрал. Защо, господи, бе направил това? Защо, въпреки всичко, беше излязъл такъв глупак, да се ожени за Дорис Холбрук?
Действително през онова съдбоносно пътуване той би трябвало да предвиди нейните психопатични тенденции, да разбере, че настроенията, които намираше за толкова занимателни на кораба, биха били непоносими по-късно, че физическите възбуди, които тя му предлагаше, щяха бързо да му втръснат. Мисълта му се върна назад към спретнатата малка къща в Кос Коб, където баща й ги беше настанил, близо до новите служби на Стамфърд в щата Кънектикът. Тя я обожаваше в продължение на 6 месеца, след това изведнъж я намрази. Тяхното преместване в съседния Дариън отначало има огромен успех, но скоро доведе до същия провал. Тя изглеждаше неспособна да се застои на едно място или да се приспособи към новата околна среда, и отказът му да се местят я бе накарал да започне ежедневните пътувания до Ню Йорк, което не беше повече от проста смяна на сутрешните и вечерните влакове. След това дойдоха безуспешните й уроци по скулптура и рисуване, начинът, по който се обличаше постепенно стигна до крайности; дойдоха и нейните нови, вечно менящи се съмнителни познанства, което го накара да заподозре, че тя му изневерява. Когато възразяваше, следваха взаимни обвинения, отчуждавания, крясъци зад заключени врати, истерични сдобрявания. Тя искаше да се върне в Блекпул — можеше ли някой да го повярва! Още по-невероятен бе фактът, че сега тя наистина изглеждаше, че го мрази. Когато след едно дълго прекъсване той направи опит да поднови съпружеските отношения, тя грабна своята четка от слонова кост и едва не му пукна главата!
Но той се справяше бързо. Развод можеше да означава скъсване с Холбрукови и той успя да се сдобри с нея. След пет години, прекарани в Дариън, един жест на омиротворяване от страна на стария Холбрук им бе донесъл Форуейс — красиво имение в квартала Куейкър Ридж на Гриниаж. По-спокойните, консервативни хора тук, летният клуб, който той я убеди да посещава, техните скромни развлечения му даваха надежди, че тя ще улегне. Пълна илюзия. Постепенно от нарастващо ексцентрични и неподатливи на влияние настроения, пристъпи на отчаяние и период на апатия, тя премина към депресивни халюцинации. Накрая, когато извикаха Виленски за преглед, той постави утешаваща ръка на рамото му:
— Параноична шизофрения. Трябва да бъде освидетелствана.
И тогава, в продължение на 15 години, той беше мъж, чиято жена е в клиника за душевно болни и чакаше резултатите от инсулина и електрошоковата терапия, малките подобрения и новите по-дълбоки кризи, които продължаваха цялата тая безнадеждна бърканица, докато дойде ужасното спасение чрез онази скоротечна хипостатична пневмония.
Беше ли изненадващо при тези трагични обстоятелства, че самият той — който ходеше по изопнатите въжета на нервите си — имаше нужда и се бе хвърлил в работата си с Бърт. Бърт си беше наред, добрият, почтеният, общителният Бърт, който винаги стоеше до него и безрезервно му помагаше в отношенията му с Дорис (дори беше приел отговорността върху себе си, защото бе прикривал нейните юношески пристъпи), и който след смъртта на стария Холбрук му бе дал направо равно партньорство в богатата и разрастваща се американска фирма.
Работата настрана; като жестоко измъчен човек, не бе ли оправдан да принадлежи на себе си: да започне да култивира личността си, да изучава изкуство, да усвоява езици (френски, немски и италиански, за да сме точни), да се облича с вкус, накратко — да се изгражда като човек с фини маниери, който съзнателно се придържа в стила си (изтънчената Едуординска литература му беше любимото четиво), един истински „отличаващ се човек“, който с естествения си чар и способност да бъде приятен, съумяваше дори в този ужасяващ век, когато цялото чувство за добродетели бе отишло на вятъра, да всява внезапен интерес, внимание и респект. И, разбира се, при неговото положение, той имаше физически задължения към себе си, които като добре образован човек би оправдал — ако това е необходимо — с цитат от известното писмо на Балзак по този въпрос до мадам Ханска. Без друго не възнамеряваше да си позволи да деградира в импотентност и слабоумие! Естествено, той се оттегли от безотговорното прелюбодействане, от онези кратки и неблагоразумни срещи, които ставаха след коктейлите в колите, паркирани в храсталаците на провинциалните клубове. Случайността го изпречи на пътя на една малка, спокойна жена — той винаги беше предпочитал миньонките, — руса вдовица на тридесетина години от полски произход, на име Рена, която работеше достатъчно скромно като книговезка в едно търговско издателство в Стамфърд. Тактичният му подход даде изненадващо добри резултати. Той я намираше еднакво успокояваща и задоволяваща, елегантна, чиста като личност, непретенциозна и крайно благодарна за неговата помощ. Скоро стигнаха до дискретни и редовни срещи. Той дори се привърза твърде много към нея, такава, каквато си беше, и макар че тя беше страшно разстроена, когато той напусна Америка, той бе направил това, което трябва, с благороден жест.
Да, имаше добра причина за такъв начин на живот, и макар че самоизвинението внесе известно облекчение, мислите му бяха все още болезнени, когато се обърна и взе да се спуска по Блеърхил, за да се върне в „Сентръл“. Тук той дори не помисли за обед, но чувстваше нужда от известна подготовка за пътуването си и взе чаша сухо шери и бисквити „Абернети“ в бара, след което се почувства по-добре.
Колата пристигна в определения час и след като подписа необходимите документи и плати депозита, той потегли. Нямаше нужда да пита за пътя. Той излезе от шумните улици, хвана западното шосе, мина покрай ботаническите градини и игрища на Уестланд, след това излезе на аутострадата, водеща за долното течение на Фърт. Оттогава аутострадата беше разширена и укрепена, и все пак, докато се носеше покрай корабостроителниците и стоманодобивните заводи на крайречните индустриални градове, това си бе все същият път, който го бе довел до Мери. Той караше бавно, за да удължи тези чувства, макар че те почти го погълнаха, докато познатите звуци и гледки го връхлетяваха едни след други. Тези плътни удари, идващи от доковете, свирката на ферибота на река Ърскин, продължителният пресипнал вой на един излизащ шлеп — всичко това хармонираше с натрапчивия дисонанс, който го опустошаваше, както летящите гледки на зелените гори и блестящите води, на далечните багреници на планинските върхове, които изведнъж се откриваха напред и нагоре, разкривайки серпантините на шосето. Всичко, всичко рисуваше пред очите му в сладка мъка образа на единствената жена, която беше обичал истински.
На около 30 мили от Уинтън той стигна до село Рестън и като сви по главното шосе, пое по виещия се тесен път, който вървеше по разширяващото се устие към Ардфилан. Сърцето му биеше като чуковете в корабостроителниците, когато влезе в малкия град — от горе до долу същия, като че го бе напуснал вчера. Все същата тясна лента на Еспланадата, плискана от тихи вълни, желязната естрада, мъничкият кей, кривата линия на ниските сиви къщи, квадратните църковни кули. Толкова ясно бе видението, че трябваше да спре колата за малко. О, господи, той бе спрял точно срещу онзи дървен навес, в който (след като изпратиха Уили) беше прегърнал Мери. Беше объркан; хаотични мисли минаваха през ума му: щеше ли да я
