беше едно нищо в сравнение с нарастващото безпокойство и ясното съзнание, че дните летяха, а свободното време, с което разполагаше, беше почти към края си.
В събота, като се мъчеше да се поразсее, Мъри реши да се откъсне за няколко часа от хотела и да направи запитване в Единбург, каква е възможността да се запазят места за самолета. До обед стоя в града. После времето се проясни и за да не се върне рано, той тръгна да обикаля без посока северната провинция. Неочаквано загуби пътя край някакви неизвестни селца и това го разведри. Мъри спря колата до малката постройка на един чифлик, помоли да го упътят, изпи чаша мляко и подкара отново с надеждата, че ще се ориентира. Накрая сигурно се беше заблудил повече, отколкото предполагаше, защото изведнъж се намери заобиколен от странно позната местност. Оглеждаше се с изопнати нерви и разпознаваше ту това, ту онова. Не можеше да има грешка. Може би не случайността го беше довела дотук, а някаква необяснима, несъзнателна подбуда. Мъри се намираше в долината на Фруин, на пустия черен път, който идеше от езерото и минаваше през същата поляна с чудните цветя, където на връщане от болницата в Гленбърн преди много години Мери му се беше отдала.
Мъри почувства особена слабост и поиска да се върне, но не успя. Стиснал зъби, той продължи още няколко мили, после натисна силно крачната спирачка и спря с буксуване. Да, беше същото място. Разколебан той поседя в колата известно време като вцепенен, после се измъкна навън и тръгна по тревистата пътечка към блатата и като повървя малко, откри сгушената незабравима долчинка с бистрия пенлив поток, на дъното на който се виждаха дребни кръгли камъчета. Боже мой, помисли си Мъри, всичко е съвсем същото, непроменено, като че ли се беше случило вчера.
Докато стоеше там със свит стомах и разтуптяно сърце, миналото възкръсна пред него. Пътуването с мотора, пикникът под галещото слънце, смехът и нежните погледи, жуженето на пчелите и после под синьото небе безгрижният вик на ибисите, които се виеха в кръг, радостта и страха от онези опияняващи мигове, когато с непреодолим копнеж те се сляха в едно. Мъри виждаше всичко сега, чувстваше го, унесен от нежния спомен на своята младост, докато изведнъж усети панически страх, истински физически шок и закри очите си с ръка.
Момичето в обятията му не беше негова отдавна загубена любов. Всяко усещане, всяка парлива подробност на тази страстна сцена той беше изживял в съзнанието си не с майката, а с дъщерята. Кети беше тази, която беше притискал така силно до себе си, чиито нежни, топли устни целуваха неговите, която му се отдаваше в сладък унес. Мъри изкрещя към пустата долина. Напълно смазан, обхванат от внезапен срам, той тръгна несигурно и се запрепъва по склона нагоре и през гъстия килим от изтравничета, обратно към колата. Това дето приемаше Кети за своя дъщеря, която да покровителства, не беше ли нищо друго, освен самозалъгване, защитна броня на несъзнателно желание. От първия миг на тяхната среща неговата първа единствена и дълго таена любов беше възкръснала, подсилена и пренесена върху нея. Не беше само образът, така свеж, млад, даже по-красив, но и самата жива, истинска реалност. Загледан вторачено пред себе си, Мъри караше машинално, като се опитваше да удави това си усещане. Положението беше деликатно и, разбира се, съвсем нормално. Нищо нечестно не виждаше той в създалата се ситуация, но все таки в него се породиха скрупули, които го предупреждаваха да се съобразява с нови неща или поне да се въздържа. В противен случай злите езици можеха да надушат лош мирис там, където няма нищо лошо. Но как можеха! Той имаше най-чисти подбуди и естествени, честни и нормални чувства, които никога не биха могли да се изтълкуват като прелюбодейство. Така че той нямаше причина да изпитва угризения и да се вълнува. Кой можеше да го обвини и какво би станало в противен случай. При тази мисъл Мъри се успокои и цялото му същество се изпълни с внезапна, вълнуваща радост. Бъдещето, което досега му се провиждаше съвсем смътно, се очерта ясно в съзнанието му и доби омайващо красиви и ярки очертания. Господи, колко млад се чувстваше той, по-скоро подмладен от тази завладяваща двойна любов, така примамливо претворена в една единствена.
Сега вече не трябваше повече да се колебае и отлага. Разбира се, ще бъде винаги дискретен — без да разкрива чувствата си неразумно и прибързано. Но Мъри реши да телефонира на Кети веднага щом се върне. Той караше бясно и колата хвърчеше, като че имаше крила. Когато пристигна, той изскочи като подгонен, запъти се право към телефонната кабина и тъкмо се канеше да влезе, когато портиерът го повика от бюрото си.
— Има за вас писмо, сър. Мисис Фодърингей ви търси, след като излязохте. Тя ви донесе тази бележка и ви изпраща много поздрави.
Човекът му подаде обикновен затворен плик, надписан с неговото име. Мъри не посмя да го отвори там. Хукна горе в стаята си, разкъса плика и с несигурни пръсти издърпа простия лист хартия. Само един поглед беше достатъчен, за да му подскаже, че е от Кети.
Мили Дейвид,
Толкова работа имах в болницата, че не можах да отделя една минутка време за себе си. Но вчера следобед се освободих и имах дълъг разговор с мисис Фодърингей. След това говорих със Старшата сестра която се съгласи да получа ваканция последните две седмици, които ми остават тук. Ще бъда свободна от следващия понеделник и ще мога тогава да приема твоята любезна покана за Швейцария. Писах на вуйчо Уили и го уведомих, че ще го чакаме там.
П.С. Много съм щастлива, че ще дойда с теб.
Не беше нужно да телефонира. Кети щеше да дойде с него по собствено желание. Той се отпусна в едно удобно, меко кресло, целият потопен в тържеството си. Той си припомни първоначалното си намерение, на път за Шванзее да спрат в любимия му град Виена само за няколко дни, за да може Кети да вкуси от живота на континента. Мъри препрочете писмото: значи, тя беше писала на Уили. Една телеграма би стигнала по-бързо. Утре ще му изпрати телеграма, която да бъде дълго, откровено, лично известие с цел да се обяснят нещата на Уили и да се улесни евентуална среща между двамата. Мъри прочете още веднъж постскриптума: „Много съм щастлива, че ще дойда с теб.“ Имаше само една единствена възможност за такъв човек като него, с изтънчен вкус и усет, човек с подчертан финес, незасегнат от грубостта и простащината на днешния дивашки век. Той вдигна оръфаното листче хартия и го притисна до устните си.
Глава IX
От седем хиляди метра височина „Каравелата“ започна постепенно да се спуща от звездното нощно небе и да навлиза в по-тъмния слой на ниските облаци. Мъри погледна часовника си: девет и половина. Той се обърна към спътницата си.
— Още малко. Трябва да си уморена.
Пътуването им се беше удължило с престой в Лондон и Париж, но Мъри не беше пропуснал минутка да отиде на вятъра. Да седи така близо до нея в интимната обстановка на луксозната кабина да наблюдава със забавна, но все таки нежна загриженост реакциите от нейното първо летене и да посреща това, което той смяташе за нейни желания — макар че тя не проявяваше такива — всичко това, и нейната компания, му доставяха едно безкрайно и скъпо удоволствие. Тъй като всичко й се струваше необикновено, тя не беше казала дума, и поради мълчанието й, в което имаше и лека стеснителност, Мъри заговори насърчително:
— Надявам се, че ти е приятно, мила Кети. Забрави за шляпането в калта в Маркинч и истински си почини. Нека малко и ти да попътуваш — той се засмя, — и двамата да се отпуснем и да бъдем, хм, хора.
— О, аз съм премного човек — усмихна се Кети в отговор.
Гласът на стюардесата по микрофона ги пресече.
— Пристигаме на летище Виена. Моля, завържете коланите и загасете цигарите.
