било), тя изрекла спокойно последните си думи:
— Чувствам се достатъчно добре, за да умра.
Времето мина незабелязано. Мъри никога не беше давал воля на чувствата си с такъв драматичен жар. И двамата бяха изненадани, когато откриха, че беше вече шест часа̀ и почваше да се мръква. Те излязоха навън.
— Милостиви боже — извика Мъри и се извини. — Разкарвах те и ти бърборих, а то се стъмнило; и което е още по-лошо, пропуснахме времето за чай. А това е непростимо за Австрия, където чаените сладкиши са толкова забележителни.
— За нищо не бих пропуснала това, което видях тук — каза Кети бързо. — Ти знаеш толкова неща и правиш всичко да изглежда живо.
Очевидно Мъри й беше дал достатъчно материал да мисли, защото на връщане към хотела, след кратко мълчание, Кети отбеляза:
— Привилегированите класи по онова време сигурно са живеели разкошно. Но какъв е бил животът на обикновените хора?
— Не съвсем привлекателен — засмя се той. — Казват, че във Виена повече от тридесет хиляди семейства са живеели в не повече от една стая, а при положение, че стаята се случи по-голяма, са се смествали и две семейства — разделяли я с въже.
— Колко ужасно! — каза Кети с болка.
— Да — съгласи се Мъри спокойно, — не им е било лесно на бедните в онази епоха.
— И сега — продължи тя — забелязах, че има бедни хора. Като излязохме, боси деца просеха на улицата…
— Във Виена винаги е имало и винаги ще има просяци. Но Виена е градът на любовта, смеха и песните. И просяците са много щастливи.
— Чудя се — рече бавно тя — могат ли хората да бъдат щастливи, когато са гладни. Говорих с жената, която дойде да почисти стаята ми тази сутрин — тя говори английски много добре. Вдовица с четири малки деца. Мъжът й убили при някакъв бунт по време на окупацията. Мога да ти кажа, че тази жена жестоко се бори с високите цени само и само децата й да не умрат от глад.
— Това не звучи ли като обикновен лош разказ?
— Не, Дейвид, тя е скромна, дребничка и напълно искрена женица.
— Тогава трябваше да й дадеш малко от твоите джобни пари.
— О, дадох й.
Възторженото й възклицание го накара да я погледне отстрани. След като напуснаха летището, за да разполага с пари за дребни разходи, Мъри беше натъпкал в кесията й пачка с банкноти — вероятно към 1500 австрийски шилинга, сума, възлизаща на 20 лири стерлинги.
— Колко пари й даде?
Кети го погледна някак плахо.
— Всичките.
— О, не бива, Кети — после избухна в смях. — Каква малка добродетелка си ти! Разделяш се с цялото си богатство без да мислиш.
— Сигурна съм, че с тези пари тя ще задоволи най-крещящите си нужди.
— Е, щом това те радва, то радва и мен — рече той, продължавайки да се забавлява. — Във Виена човек трябва да бъде по-свободен и малко завеян. Кети, толкова обичам този град, че ми става болно, като гледам колко бързо се променя обликът му. Сега трябва целия да го обходиш, защото след много кратко време ще бъде напълно разрушен, както толкова красиви места по света. Погледни само този ужас надясно от тебе. — Минаваха край висока нова жилищна постройка за работници. — Този безобразен кошмар от стомана и бетон, изпълнен със стотици малки стаички, тесни като кучешки колибки, е изместил една чудна стара къща в стил барок, един малък дворец, който унищожиха преди дванадесет месеца, за да лепнат този стърчащ затвор.
— Не ти ли харесва?
— Кой би я харесал.
— Но, Дейвид — тя пое дъх замислено, — хората които живеят в нея, ще я харесат. Ще имат здрав покрив над главите си, а също и удобства, отопление, топла вода, съответни санитарни приспособления и самостоятелност. Това не е ли по-добре, отколкото да свинстват в мръсни жилища, отделени с въже?
Мъри се смръщи шеговито.
— Няма ли да свинстват при всички случаи? Но не е там въпросът. Това, което дразни човек, е унищожаването на красотата. А то се извършва в момента по целия свят. Влекачи и камиони са се втурнали наоколо и дълбаят и премахват напълно от лицето на земята великолепните паметници от миналото, а на тяхно място изскачат с хиляди набързо скалъпени постройки, всичките еднакви и безобразно грозни. Англия сега е погълната от мрачни предградия, Италия е пълна с фабрики, а даже и в Швейцария са струпани със стотици жилищни сгради по най-красивите брегове на езерата — благодаря на бога, че не са близо до мен.
— Да, това е новият свят, в който ние трябва да живеем — Кети се съгласи. — И поради тази причина сме длъжни да използваме всичките си сили и знания, за да стане той по-красив.
Тя го погледна въпросително, сякаш жадна да узнае как ще й отговори. Но по това време бяха стигнали „Рингщрасе“, отвред бликаха светлини, а хората, на излизане от учрежденията, се трупаха в кафенетата с маси на тротоара, разговаряха, смееха се и сякаш изпълваха атмосферата с някакво предчувствие. Това беше един очарователен час и тук поне нищо не можеше да огорчи Мъри. Докато се промъкваха умело между колите, Мъри се премести до нея и хвана ръцете й.
— Изморих те с моите приказки и мисли. Трябва да си починеш в хотела един час. После ще излезем да вечеряме.
Мъри беше вече усетил, че Кети се стесняваше да отиде в Захер, но при все това заради самата нея той реши да я заведе тази вечер там. С малко насърчение тя щеше скоро да преодолее своята стеснителност: освен това в този ресторант не беше нужно официално облекло. Когато часовникът на Свети Щефан удари осем, той я придружи до фоайето на хотела и излязоха заедно. Понеже нощта беше приятна, те се разходиха малко по Кертнерщрасе. Стъклената вътрешна тераса на ресторанта беше препълнена, но Мъри предвиди всичко и тайно запази маса в малката странична стаичка, известна под името „Червеният бар“. Той видя, че изборът на масата й даде увереност, а когато взе листа с менюто и почна да го прелиства, изведнъж си спомни нещо.
— Надявам се, че ще ядем нещо вкусно, като рибата, която ти избра в Единбург; нашата първа вечер заедно. Никога няма да я забравя. Кажи, обичаш ли пастет от гъши чер дроб?
— Не зная — поклати тя глава, — но мисля, че ще ми хареса.
— Добре тогава, ще поръчаме. И филе от сърна с гарнитура, и след това Залцбургер. — Мъри даде поръчката и добави: — Понеже се намираме в Австрия, за да не обидим страната, трябва да пийнем малко дурнщайнерски каценщирунг. То се прави в прекрасната Дунавска равнина на около 60 километра оттук.
Поднесоха нежно розовия дроб; той го помириса деликатно, за да се увери, че беше истински Щрасбург, с достатъчно трюфели, после нареди да го сервират с малинов сос. След като пробва и хареса виното, Мъри вдигна чашата си.
— Да пием малък тост за нас! — После добави меко, тъй като Кети се колебаеше. — Помни, ти обеща да бъдеш човек. Искам да те извадя от тази твоя мила, малка, шотландска черупка.
Послушно, с леко потрепване, тя вдигна дългата чаша и допря устни до ароматната кехлибарена течност.
— Има вкус на мед.
— И е съвсем безвредна. Мисля, че вече ме познаваш добре, Кети.
— О, разбира се, Дейвид, ти си прекрасен.
Сърнешкото беше приготвено така, както очакваше Мъри, с пикантни репички и ябълков сос. Той се хранеше по навик бавно и с удоволствие, като даваше заслужено внимание. В съседната ниша на стаята някой беше започнал да свири нежно на пиано; разбира се, Щраусов валс, но в аранжировка, която караше мелодията да звучи вярно, чаровно и завладяващо.
