Кети не се справи сама и Мъри й помогна да оправи колана си. Допирът на пръстите му до тънкото й кръстче и топлото й тяло го изпълни с внезапна радост.
Светлините на летището вече се виждаха отдолу. Те се люшнаха силно, докато самолетът се приземяваше, и след това с последния завой и с точното насочване те се отзоваха на пистата и взеха да маневрират към дървената митническа сграда.
— Бедно малко летище — каза Мъри, докато слизаха. — Още отпреди войната. Но ще минем скоро.
Мъри се справяше отлично с дългогодишния си опит. След по-малко от седем минути те излязоха на главното шосе и там, както повеляваше телеграмата, стояха ролсът, блестящ под неона, и Артуро в най- хубавата си униформа, цял в поклони и усмивки. Мъри искаше да я изненада с това и успя. След размяната на поздрави те пропърпориха в нощта, скътани удобно в коженото одеяло и меката сива тапицировка. Кети промълви тихо.
— Каква приказна кола!
— Никога не съм я ценил толкова, колкото сега. — Той я потупа по ръката насърчително под одеялото. — Тя ще ни помогне да разгледаш града и околностите.
Той знаеше, че пътят от летището до Виена беше мрачен и неприветлив; вървеше между дълга редица гробници и като допълнение — тъжни работилници за изработване и поставяне на надгробни паметници. Обаче сега тъмнината закриваше тези зловещи предвестници на смъртта. След половин час бляскаво осветеният град ги посрещна гостоприемно. Спряха при „Принц Амбасадор“. Това беше неголям хотел, но луксозен и комфортен, и Мъри го предпочете пред другите, тъй като беше най-типично виенски. Хотелът имаше чудесно разположение и от него се виждаха Донерският шадраван и Капуцинер Кирхе15. Освен това тук го познаваха и уважаваха. Предоставиха му бързо един апартамент с две стаи на първия етаж, с хол, обзаведен стилно в брокат и червено кадифе, с ослепително бляскав полилей и кристални стенни аплици, барокова маса, на която по нареждане на собственика беше вече поставена огромна бронзова ваза с хризантеми и фруктиера с подбрани плодове. След като одобри спалнята на Кети и модерната баня до нея — и двете тапицирани в чудесен бледожълт цвят с гълъбовосиви завеси, Мъри каза решително:
— Кети, сега ти си много изморена, въпреки че не признаваш. Затова ще ти кажа лека нощ! Ще поръчам да ти донесат нещо вкусно в стаята, после ще се изкъпеш и веднага ще легнеш.
Колко умен, внимателен и вежлив беше той. По очите й беше предугадил точно това, което желаеше. Без повече излишни думи той взе леко ръката й, целуна я, кимна енергично и добави с весел тон.
— Ще се видим утре на закуска — после излезе.
След това позвъни за етажния сервитьор, поръча за Кети сандвичи от пилешки гърди и чаша горещ шоколад и слезе в ресторанта. Преди да влезе, той запали една „Собрание“ и гологлав направи малка разходка по „Рингщрасе“. Колко приятно му беше, че отново е във Виена, че чува смях по улиците и валсове от сладкарниците, даже, че вижда неприличните малки проститутки, които потегляха за своите среднощни разходки. В Шотландия беше много хубаво, ако се свикне с времето, превъзходно за голф и риболов, но Виена по̀ му допадаше, беше повече в неговия стил, по-интимна. А на Кети как ли ще й хареса!
Утрото настъпи ясно и топло; един истински свеж, есенен ден. Когато в девет часа закуската беше сервирана, Мъри прекоси хола и почука тихо на нейната стая. Кети вече беше станала, беше се облякла и се беше заела с някакво плетиво, докато я повика. Седнаха заедно за закуска. Той наля кафето: горещо, ароматно и вкусно — чудно кафе. То се пенеше в изящните чаши от майсенски порцелан, бели като снежнобялата покривка на масата и украсени със златна корона. Маслото, поставено в лед, имаше цвета на каймак, а медът, сипан в сребърна купа, искреше златножълт. Кифлите, крехки и апетитни на мирис, бяха още топли от фурната.
— Опитай една от тези — я посъветва Мъри. Те се казват кайзерземели; достойни са за царска трапеза. Приготовляват ги вече цял век. А ти спа ли добре? Много се радвам. Сега ще се приготвиш за една хубава разходка да разгледаме забележителностите на Виена.
— Да, имам голямо желание — тя погледна въпросително: — С кола ли ще трябва да се движим?
Изведнъж Мъри разбра, че й беше стеснително да се вози в ролса. Какво скъпо, непокварено дете беше тя. И изглеждаше толкова прелестна това утро, свежа и отпочинала. Той каза съчувствено:
— Ще трябва да излезем с колата, защото пътят ни ще бъде малко дълъг. Но следващия път ще използваме кобилата на Шанкс.
Думите му я развеселиха и тя се усмихна.
— Това ще бъде чудесно, Дейвид. Не мислиш ли, че когато вървиш пеш, виждаш повече неща, пък и повече хора.
— Ти ще видиш всичко, мила моя.
Артуро вече чакаше отвън и от прозореца се виждаше как крачи напред-назад, нащрек пред натрупалите се любопитни поклонници на хубави коли. Когато накрая слязоха, Артуро махна бързо фуражката си, поклони се почтително, подаде на Кети една роза и — това беше вече великолепен жест — една карфица с бронзова главичка.
— Виждаш ли — промърмори Мъри на ухото й — какъв голям прогрес показва моят добър италианец.
Кети силно почервеня и когато седнаха в колата, той забоде розата на ревера на костюма й, после потеглиха в посока на Кааленберг.
Пътят беше чудесен и се виеше нагоре през чистите, светли предградия към покрития с борове терен на Виенския хълм. Слънцето блестеше и въздухът, наелектризиран от лекия хлад, беше кристално ясен. Когато колата изкачваше последната височина, изведнъж долу цялата панорама на Виена се откри с омайващо великолепие. Те излязоха от колата и се заразхождаха по върха. Мъри сочеше забележителностите на града: Белведер палас, църквата Свети Щефан, Хофбурга, операта и точно на отсрещната страна прочутия Захер, където той предложи да обядват.
— Много ли е луксозно?
— Едно от най-хубавите места в Европа.
Кети се поколеба и плахо сложи ръка върху неговата.
— Дейвид, не може ли да хапнем нещо тук? — и с поглед посочи малкото ресторантче на отсрещната страна на пътя. — Изглежда приятно простичко място. А пък тука е толкова приятно.
— Добре — каза той с известно колебание — „простичко“ е точната дума, но менюто ще бъде още по- просто.
— Вероятно вкусна, обикновена, но питателна храна.
Когато отново го погледна с вече зачервени бузи, Мъри трябваше да отстъпи.
— Да тръгваме тогава. Ще рискуваме заедно.
Той не можеше да й откаже нищо, въпреки че предчувствията му излязоха повече от верни — една гола маса на дървени магарета, евтини прибори и неизбежният шницел по виенски, жилав и доста безвкусен, с който пиха ябълков сок. Въпреки всичко Кети не изглеждаше разочарована — напротив, беше й приятно и затова накрая и Мъри весело се примири.
След като се нахраниха, поседяха малко, защото Кети беше все още пленена от гледката. После, към два часа̀, се върнаха в колата и се упътиха за Шьонбрун.
Това беше необикновеното изживяване, което Мъри беше обещал пред себе си, понеже като човек, който твърдо се противопоставя на архитектурните ужаси на модерния век, той имаше романтично влечение към импозантния от осемнайсети век летен дворец на Мария-Тереза и великолепния парк, който го обграждаше и който беше направен по старинен френски маниер. При това ролята на чичероне му беше приятна. Веднага щом преминаха масивната желязна порта, Мъри се постара да бъде интересен и тъй като беше подготвен, той има̀ голям успех. Докато се разхождаха из огромните барокови стаи, Мъри пресъздаваше картината на императорския двор, целия му разкош и величие. Описа набързо в общи черти живота на Мария-Тереза: от необичайно сериозното малко момиче — Мъри спря пред портрета й на шестгодишна възраст — в дългата рокля от син и златен брокат, копирана от една модерна виенска дама, която, виждайки баща си в парадно облекло, извикала за развлечение на всички придворни: „О, какъв хубав татко! Ела тук, татко, и ми позволи да ти се възхищавам“ — от онова прелестно дете, до жената със силна и благородна осанка, централна фигура в политиката на Европа, покровителката на изкуствата и майка на пет сина и единадесет дъщери, която, запитана на смъртното си легло, дали страда много (както наистина е
