беше дал на заминаване от Ню Йорк: „Когато пристигнете, намерете си, за бога, да вършите нещо полезно, нещо свързано с други хора, което ще отвлече мислите ви от самия вас.“ Защо беше пренебрегнал и забравил това? Кети му го напомни. Нейната прелест и доброта, чистотата на нейния живот — Мъри не избягна израза — му бяха повлияли несъзнателно, без да го разбере. И как би могло да бъде другояче?
Той се канеше да заговори, когато видя, че бяха стигнали планинската хижа, където предишния път спряха да пият кафе. Кафето беше безвкусно, направено от някакъв долнокачествен прах, но горещо и се оказа, че на Кети й хареса. Селянката с пола, запретната над разпраната й фуста, вече ги чакаше. Те седнаха на дървената тераса на студеното слънце и усетиха, че с тях става нещо неизбежно. Мъри започна да барабани нервно по масата. Сръбна непредпазливо от кафето и леко го разля, защото ръката му трепереше. После каза изведнъж:
— Аз признавам, Кети, че всеки би трябвало да има някаква подходяща цел в живота. Надявах се да намеря такава цел, като посветя себе си на теб, Кети. Но сега — започва да ми се струва, че от мене се иска нещо повече.
— Какво, Дейвид? — устните й трепереха.
— Не се ли сещаш? Ти си единственият човек, който ме накара да го почувствам не само от този откровен разговор, но просто със самото си присъствие, Кети — шепнеше Мъри тихо и развълнувано. — Да оставим другото настрана, но наистина ли съм ти необходим?
Тя го погледна безсилна да понесе повече.
— Как можеш да питаш? — После внезапно се отпусна, като отбягваше погледа му и рече. — Толкова много ми трябваш… Искам да дойдеш с мен.
Най-после го каза. Беше принудена да го каже. Неизреченото желание, което досега беше държала заключено в гърдите си. Мъри я гледаше втренчено, шокиран от разкритието, разбирайки, че той беше искал и чакал тази молба през последните напрегнати дни.
— Имаш предвид — каза той бавно, като искаше още едно потвърждение на думите й — да направя екскурзия и те прудружа дотам?
— Не, не… да останеш! — Кети говореше доста възбудено. — Там като лекар ще има много голяма нужда от тебе. Вуйчо Уили замисля да строи малка болница в съседство със сиропиталището. Там ще намериш точно тази работа, която си годен да извършваш и която сърцето ти търси. И ще бъдем заедно. Ще работим заедно, щастливи.
— Кети, за да бъда с теб — призна той развълнувано — бих дал дясната си ръка. Но помисли първо за промените, които ще настъпят в моя… моя начин на живот. И после, минало е доста време, откакто съм получил лекарската си диплома.
— Можеш да се справиш бързо; ти си толкова умен. И ще привикнеш към новия живот.
— Да, скъпа Кети. Но има други мъчнотии! — Необикновеното желание да бъде убеждаван още и още, го караше да продължи. — Финансови въпроси, които налагат постоянно внимание, отговорности; после, по отношение на мисията, ти знаеш, че аз не съм набожен човек. Ако се съглася с това, което току-що каза, едва ли ще мога да се откажа от своите разбирания в полза на твоите религиозни убеждения.
— Работата, която ще вършиш, е най-възвишената религия. След време, Дейвид, ти ще проникнеш в смисъла на милосърдието. О, аз не мога да говоря за такива неща. Никога не бих могла. Облечени в думи, те звучат сковано и тромаво. Мога само да ги чувствам в сърцето си. И ти също ще ги почувстваш… само да дойдеш!
Те допряха ръцете си. Нейната от вътрешно напрежение беше студена, мраморна ръка; той я притисна в своята така силно, че кръвта й започна да пулсира. Никога не се беше чувствал по-близо до нея. Цялата й душа като че ли се вля в неговата.
Появата на селянката прекъсна този прекрасен миг. Когато Мъри я погледна, без да я вижда, тя посочи към северното небе и каза делово. „Es wird Schnee kommen. Shau’n Sie diese Wolken? Es ist besser Sie gehen zuruck nach Schwansee.17“
— Съветва ни да потеглим за в къщи. — Връщайки се отново към земята, той отговори на въпросителния поглед на Кети. — Ще има сняг и облаците вече се трупат.
Той плати сметката, като остави щедър бакшиш, и те потеглиха обратно по планинското било, вече в абсолютно мълчание, тъй като Мъри се беше замислил дълбоко. Въздухът посивя, стана студен и съвсем неподвижен. Слънцето се спускаше бързо зад планините като огромен кървав портокал. След половин час те слязоха в равнината. Обезпокоен за нея в хладния здрач, той искаше да стигнат вилата по-бързо. Но тъкмо щяха да прекосят късото разстояние на главния път, който пресичаше пътеката за Шванзее, една червена спортна кола прелетя покрай тях, после се поколеба, спря със скърцане и шумно се върна към тях.
— Здравейте, здравейте, здравейте — чу се приветствено излияние, изречено с ужасно висок глас. — Сигурен бях, че си ти, моето момче!
Изтръгнат от мислите си, Мъри позна лодкарското сако с пиринчените копчета на Арчи Стенч. Обзе го някакво лошо предчувствие. Облягайки се леко навън от прозореца, Стенч се усмихна така, че показа всичките си зъби и подаде облечената си в ръкавица ръка, която Мъри пое, сдържайки вежливо непоносимата си досада. Тържествената атмосфера на следобеда беше изчезнала.
— Това е мис Ъркърт, дъщеря на стара приятелка — каза бързо Мъри и се наведе да скрие лукавия блясък, който вече светеше в очите на Стенч. — Нейният вуйчо, мисионер в Централна Африка, ще дойде след два дни.
— Ах, колко интер-есно! — Арчи раздели думата, за да я подчертае. — Да дойдете тук!
— На кратко посещение — Мъри кимна студено.
— Бих желал да се срещна с вуйчото. Африка е главната точка в новините, и то как още? Вятърът се мени. Ха-ха, милият стар Мак. Добре подухва сега в Конго. Харесва ли ви тук, мис Ъркърт? Предполагам, че сте отседнали при Мъри.
— Да — отговори Кети на двата въпроса, — но скоро ще заминавам.
— Не за дивата Африка? — поглеждайки я закачливо, Стенч подхвърли въпроса като на шега.
— Да, за Африка!
— Боже, опази! — развълнува се Стенч. — Сериозно ли говорите? Звучи съвсем като приказка. Искате да кажете, че сте влюбена в мисионерските шумотевици — съжалявам — имам предвид — работа! Вие?
Кети се усмихна на Мъри, който вече едва издържаше и без да възразява на настойчивия Стенч, обясни.
— Аз съм медицинска сестра и отивам да помагам на вуйчо. Той ще отваря болница в Куибу на границата на Ангола.
— Хубава работа — светна Стенч. — Всички бягат от ветровете, дето са духнали в Африка, а вие сама се тикате там. Нацията би трябвало да чуе за това. Ние, британците, трябва да пазим знамето развято. Ще се отбия, когато вуйчо ви пристигне. Ще ме почерпите, моето момче, просто заради доброто старо време. Е, ще тръгвам. Имам много работа. Бях в селото и дадох представление с фокуси за дечурлигата. По шейсет километра на отиване и на връщане. Ужасно досадно. Но хлапетата са чудесни. Всичко хубаво, мис Ъркърт. Сбогом, моето момче. Радвам се, че си се върнал.
Арчи подкара колата и се провикна, за да си осигури предстоящото посещение.
— Не забравяйте, ще ви се обадя.
— Изглежда добряк — отбеляза Кети, когато пресякоха пътя. — Колко хубаво от негова страна да забавлява дечицата.
— Да, той винаги върши нещо от този род. Но — хм, страхувам се, че е малко невъзпитан — отвърна Мъри с тон на човек, неохотно заставен да съди другите, и добави като че това обясняваше всичко: — Кореспондент на „Дейли Екоу“.
В този изключителен момент, когато важни съдбоносни пориви бушуваха в главата му, нещастната среща напълно го разстрои. Стенч беше опасен. Мъри знаеше, че след половин час новината за завръщането му с Кети ще бъде разнесена по целия кантон.
И наистина, скоро след като се върнаха и пиха чай, телефонът иззвъня.
— Премести го в кабинета — каза Мъри на Артуро. — Извини ме за няколко минути, мила Кети. Приятелят Стенч си е свършил добре работата.
Горе той взе слушалката и натисна червения бутон с нервно предчувствие, потвърдено веднага от ниския тембър на мадам фон Алтисхофер.
