— Добре дошли, скъпи приятелю! Току-що чух, че сте пристигнали. Защо не ме предупредихте? Мина толкова време. Липсвахте ми много. Всички говорят за мистериозното ви отсъствие. Кога най-скоро бих могла да дойда да видя вас и вашата прелестна млада гостенка, която се е насочила към Черна Африка.
Той се изуми от неудоволствието, с което посрещна натрапването й — не само това, което тя каза, но и начина на говорене, некоректния английски и даже нейния плътен, сдържан глас. Мъри се поизкашля, впусна се в повърхностно обяснение, същността на което беше просто това, че настояванията на някакво старо приятелско семейство са го задържали по-дълго, отколкото е очаквал.
— Роднини? — запита тя учтиво.
— Нещо такова — отвърна той уклончиво. — Надявам се, че когато пристигне другият ми гост, ще дойдете да се срещнете и с двамата.
— Но преди това трябва да дойдете при мен на чашка.
— Бих желал, ако ми е възможно. Но има много неща, с които трябва да се справя след толкова дълго отсъствие. — Гледайки през прозореца, Мъри видя как първите нежни снежинки бяха почнали да се натрупват. Той се хвана за тази тема: — Боже мой, навън вали сняг. Страхувам се, че тази година зимата започна много рано.
— Вярно — каза тя и леко се изсмя. — Но до времето ли опряхме да говорим?
— Разбира се, не. Ще се видим скоро.
Той затвори сърдито телефона, приключвайки разговора, ядосан от намесата й — не, това беше съвсем несправедливо. Независимо от немската й проницателност, тя беше една чудесна жена, а той може би я беше насърчавал повече, отколкото трябваше. Нервите му не издържаха. Отново почувства по странен начин, че времето безмилостно си отива. Когато слезе долу, той остана разочарован, като откри, че Кети беше отишла в стаята си. Тя не се показа, докато стана време за вечеря. Тогава той видя, че за да му направи удоволствие, Кети беше облякла зелената рокля. Дълбоко трогнат, той разбра, че за него съществуваше само една жена на този свят. Той я пожела така болезнено, че трябваше да извърне глава без обичайните си комплименти, дори без да пророни дума. Докато се хранеха, въпреки усилията си да се разсее, той не беше на себе си — загрижен, по-скоро преследван от мъчителни мисли, той чувстваше, че трябва да вземе някакво решение, тъй като часовете, които му оставаха на разположение, непрекъснато се топяха. След като пусна няколко плочи, Кети навярно отгатна желанието му да се усамоти, затова под предлог, че е изморена, си легна рано и го остави сам в библиотеката.
Глава XII
Когато Кети си отиде, Мъри постоя няколко минути, заслушан в нейните леки движения в горната стая. После плъзна големите плочи в техните блестящи опаковки, като автомат, и ги постави обратно в кутията. Отвори наполовина един от трите високи прозореца и впери поглед през терасата в тъмнината на нощта. Снегът, който беше почнал да се сипе на ситни снежинки, падаше равномерно, спокойно, мълчаливо, замрежвайки въздуха с големи трупащи парцали. Градината вече беше цялата покрита, нищо не се виждаше в далечината. Животът като че беше замрял. Никакви звукове не нарушаваха неестествената тишина, само самотният стон на гребло налучкваше пътя си през скритото езеро и слабият вой на вятъра, отпърво неуловим, но постепенно все по-силен. Мъри добре познаваше този вятър, който идваше от планините с внезапна сила, и всичките му сетива предусетиха голяма буря. След пет минути, както беше предвидил, вятърът вече застена около къщата, нахвърли се върху керемидите на покрива и капаците на прозорците започнаха зловещо да скърцат. Въздухът стана по-студен и се изпълни с вихрушка от снежинки, примесени с лед. Те падаха все по-остро ведно с парчетата град и големите пихтиести маси сняг. Дърветата невидими, но стенещи, започнаха онзи познат безумен фанданго18, на който Мъри, като прибавяше Берлиоз към вихъра, така често се беше възхищавал за свое собствено удоволствие.
Но душевният му мир беше твърде разклатен, за да мисли за Берлиоз. Вагнер би бил по-подходящ, размишляваше Мъри мрачно. Нещо например като „Ездата на Валкюрите“, но нямаше желание за нищо, трябваше само да мисли за съдбоносното решение, което му предстоеше, и за Кети. Той затвори прозореца, дръпна пискюла на шнура, който издърпваше подплатените с бледорозово пердета, и се чудеше дали тя спи, или бурята е прекъснала съня й. Той си я представяше горе легнала, сама, заслушана с широко отворени очи в суровата дисхармония на нощта. Ако само можеше да отиде при нея. Но, разбира се, подобна мисъл беше изключена. Господи, колко развълнуван беше той. Трябваше да се успокои, да избистри съзнанието си. Взе една книга от полиците — нова биография на лорд Карзън — и се тръшна в едно кресло. Но не можеше да се съсредоточи, не можеше да чете дори Карзън, човек, когото Мъри обожаваше и беше всъщност несъзнателно избрал като пример. Вниманието му не беше в книгата, думите бягаха в безсмислени фрази. Той стана и погледна към високия стенен часовник „Томпион“: само десет и половина, извънредно рано, за да спи, а и нямаше да заспи, не, никога. В гостната стая Мъри започна да се разхожда напред-назад с наведена глава, без дори да хвърли поглед към картините си, които в миналото му бяха така често утеха. Почувства, че целият ужасно гори, подтисна необикновеното си желание да излезе вън на потъналата в сняг тераса и затова се упъти към килера да намали термостата. Нищо не се чуваше от кухнята. Артуро и Елена се бяха прибрали по стаите си. Даже и те напоследък проявяваха признаци на безпокойство, като че тревожно очакваха някакво известие. Върна се в приемната и тъкмо се канеше да продължи разходката си из стаята, когато се застави сам да спре и да се изправи лице с лице със същността на своя проблем.
При наличието на свършения факт, а именно, заминаването на Кети, на него му оставаше само един начин на действие. Макар че упорито избягваше да мисли за крайната развръзка, Мъри разбра изведнъж, че от самото начало, когато за първи път я видя в двора на църквата в Маркинч, краят беше неизбежен; беше част от неговата съдба. Това беше преследващата го потребност да направи живота си полезен, и тази потребност го беше върнала в неговата родна земя.
Сега Кети предлагаше именно възможността, която Мъри търсеше. А наред с възможността, и обаянието на своята любов. Как можеше да й откаже. Тя беше станала за него абсолютна необходимост. Ако би я загубил от колебание или глупост, животът му би бил невъзможен, непоносим. Не беше ли научил този урок от своята печална младежка грешка? Той трябва да я придружи до Куибу и да се отдаде напълно на работата, която му беше предопределена. И защо не? Това беше великолепна работа. Мъри искрено искаше Кети да го направи човек. Той щеше да стане човек. Не беше съвсем късно. Не беше невъзможно. И други бяха намирали това спасително решение и то по начин, сходен с неговия. Мъри беше чел за тях, изтерзани хора в свещени мъки, които откриват себе си в необикновена напрегната обстановка, най-често в тропиците, и то когато са душевно потиснати.
— Ще отида — каза той гласно, — това е единственият изход.
Когато произнесе тези вълнуващи думи, той изпита внезапно облекчение. Изведнъж се почувства по- лек, по-свободен, като че от раменете му се беше смъкнал товар. Какво освобождение — почти преобразяване! Беше ли това, което хората наричаха прозрение? Кети беше говорила за милосърдие и сега му се струваше, че не само разбира значението на тази дума, но наистина чувства, че тя изпълва душата му. Сладък ихор19, извор на светлина — думите прииждаха в съзнанието му, когато, с отметната глава назад, той погледна нагоре, дълбоко и искрено развълнуван, изживявайки с пълна сила този красив миг, дори чувствайки себе си, макар и отдалеч, в съприкосновение с бога. Той все още не можеше да се издигне до тази висота, тъй като премного време беше свързан със земното. И затова не направи опит да се моли, щеше да направи това може би по-късно.
Мъри се отпусна бавно. Беше свършено — жребият беше хвърлен смело. Обзе го радост. И колко лесно е било всичко, просто да се приеме истината и да се предложи. Защо се беше колебал толкова дълго, защо я държа в болезнено несигурно очакване? Защото тя беше страдала, бедната малка душица, може би по- страшно от самия него. Ако само можеше да й каже сега и да й спести тези допълнителни часове на неизвестност! И все пак, би ли било правилно? Правото и разумът бяха на негова страна. Обаче не, той почувства, че едва ли беше коректно от негова страна да я безпокои. Поне сънят му ще бъде спокоен.
След като постоя неподвижно няколко минути, той угаси лампите и бавно се заизкачва към своята стая. Все още въодушевен, възбуден от избавлението, той взе хладен душ, напудри се с талк, облече пижама и халат, сложи чехлите си от марокен и седна на края на леглото. Трябваше му сън. Но възбудата от
