щипещ въздух: техните обиколки, прекарани повечето време в мълчание, ги отвеждаха до белите предпланини на Алпите, които се виждаха високо като възвисени островърхи кубета, порозовели от изгрева и залеза на слънцето. Вечерите прекарваха седнали в библиотеката от двете страни на пращящия огън, уморени не толкова от дългите разходки, колкото от постоянното напрежение. Мъри й изготвяше програма от своите плочи — като избираше главно Хендел, Бах и Моцарт и ги пускаше на стереофонния радиограмофон, чийто цветен махагон беше изкусно скрит в лака на шкафа. Никой не знаеше за неговото пристигане и затова бяха съвсем сами, необезпокоявани от посетители и шум.
Колко идилично би било едно такова съществувание при по-нормални обстоятелства. Но, уви, под фалшивата сдържаност Мъри чувстваше непоносимо напрежение на нервите, едно мъчително усещане на победен и изгубил всичко човек. Той беше вложил цялото си обаяние и хитрост, за да я отклони от намерението й да замине. Но не успя. И убедителност, и доводи останаха без последствие. А времето летеше — в същност беше отлетяло. Кети трябваше да замине три дни след пристигането на Уили.
Мъри беше не само огорчен, но и слисан от упоритостта в едно толкова младо и неопитно момиче. Не че тя не го обичаше. Във всеки час от деня той виждаше нейното страдание, породено от постоянното потискане на естествените й желания. Сега, когато той случайно докосна ръката й, подавайки на масата чиния с храна, трепетът, който премина през нея, можеше физически да се долови. А колко често, когато Кети мислеше, че не я виждат, Мъри я изненадваше, че го гледа с поглед, изпълнен с копнеж и неутолена жажда на сърцето.
Една сутрин, въпреки че посетители не идваха, Мъри почувства, че трябва да я запознае с двете си малки приятелчета, децата на собственика на кея. Той извика Ханс и Сузи, представи ги и им даде черешов кейк и оранжада. След това и четиримата излязоха в градината да направят снежен човек от снега, навян върху дебелия ствол на дървото на Юда. Под твърдата кора снегът беше мек и ставаше за целта. Мъри отвърза люлката, която беше сложил за тях миналото лято, да не им пречи. Колко много се смяха дечицата. Какви радостни викове, зачервени бузки и искрящи очички. Наблюдавайки ги, Мъри каза почти рязко.
— Не би ли искала да имаш като тези деца?
Кети се изчерви, после побледня, като че ли от внезапна болка.
— Прелестни са — избягна тя въпроса, — така напълно естествени и чисти.
Защо, защо, защо трябваше тя да се отказва от неговата любов, от децата, които той можеше да й даде и от всичките огромни облаги на неговото богатство и обществено положение? А при това, какво би могъл да предложи изборът й? Същият този следобед, когато правеха любимата си разходка по високото било на Ризентал, Мъри непрекъснато си задаваше тези въпроси дълбоко замислен, изпаднал в безнадеждно отчаяние, породено за първи път от внезапното хрумване, че трябва да признае, че има нещо друго, нещо, което тя крие от него. И макар че бяха решили да не се говори повече по този въпрос, той не можа да се сдържи и каза, както вървяха по стръмната пътечка между покритите със сребърен прашец борове.
— Скъпа Кети, нямам желание да отварям отново нашата рана, но това ще помогне да… да успокоя моята болка, ако само разбера напълно твоите подбуди. Наистина ли ще ме оставиш главно поради това, че си дала клетва?
— Отчасти причината е тази — отвърна Кети, като вървеше с наведена глава. — Но има и друга причина.
— Каква друга?
— Както ти казах, заради това, което вярвам, че се изисква от всички нас. Живеем в ужасна епоха, Дейвид. Просто като че съдбата ни тегли към самоунищожение — морално и физическо. Под това външно спокойствие всички ние сме силно изплашени. Дори хората се отдалечават от бога. Никога не ще се преборим, докато всички, всеки отделен човек не направи нещо за този свят, не допринесе своя дял, колкото и скромен да е той. О, не претендирам да съм умна, но колко ясно е това, което вуйчо Уили казва — трябва да докажем, че любовта е по-силна от омразата — да докажем, че смелостта, саможертвата и най- вече милосърдието могат да победят жестокостта, егоизма и страха.
В своето съзнание Мъри изобщо беше заличил всяка мисъл за състоянието на света, освен вътрешното признание, че светът ще го надживее. Но все таки тази нейна искрена запаленост му направи впечатление, а и кой не би се повлиял от такава откровеност.
— Значи, заради твоето убеждение, за… за дълг и милосърдие, ти се обричаш на един живот, изпълнен с лишения и нищета.
— Нищета! — дигна бързо глава Кети в знак на протест. — Ти не можеш да си представиш възнаграждението от такъв един живот.
— Живот на саможертва!
— Това е единственият начин, по който трябва да се живее. Особено сега.
— Ти се шегуваш.
— Никога не съм била по-сериозна. Почакай да видиш вуйчо Уили. Той е водил точно такова съществувание, мизерно съществувание според тебе, и е минал през много болести, но е най-щастливият човек на земята.
Мъри мълчеше. Това беше свръхсилите му, нещо съвсем чуждо на идеята му за живота. Би ли могъл там човек да бъде действително щастлив, като върши добро в тази проклета пустош? Той си задаваше въпроса с растящо вълнение.
— А има и нещо повече от щастие — продължи Кети със затруднение, като се стремеше да изрази точно мислите си. — Има удовлетворение и душевен мир, чувство на изпълнен дълг. Човек никога не може да постигне това, като се забавлява да гони само удоволствията през всичкото време и да си затваря очите пред страданията на другите. А тези неща, разбира се, не могат да се купят. Но ако човек върши действително нещо добро, нещо полезно за другите хора — за тези, които се нуждаят… о, липсват ми думи да се изясня, но ти сигурно разбираш какво искам да кажа… — Тя спря. — Ако беше работил като лекар, щеше да знаеш… И аз си мисля — моля те да ми простиш, Дейвид — сигурна съм, че тогава щеше да бъдеш много по-щастлив.
Мъри отново мълчеше, хапеше устната си и чукаше със стоманения край на бастуна ледените буци сняг, разхвърляни от миналите по пътя селски каруци. Кети беше казала всичко ясно, простодушно, с изтърканите фрази на човешкия алтруизъм. И все пак в това, което каза, нямаше ли повече от зърно истина? В стремежа си да бъде възнаграден на този свят беше ли получил нещо друго, освен болка, досада, вечно недоволство, съжаление и куп неврастенични комплекси, които го бяха докарвали повече от веднъж до крайния предел на нервен припадък?
— Мила Кети — каза Мъри, обзет от внезапно съжаление към себе си и изблик на чувство, — винаги съм искал да бъда добър и да върша добро, но обстоятелствата бяха твърде тежки, за да мога да ги превъзмогна.
— Ти си добър! — каза тя разпалено. — То се вижда на лицето ти. Трябва ти само възможност, за да го докажеш пред себе си.
— Искрено ли вярваш в това?
— С цялото си сърце.
— Боже мой, Кети, ако знаеш как е протекъл животът ми, какво съм понасял, докато… хм, фактически, докато те срещна. — И продължи прочувствено. — Като млад мъж, в Индия, бях хванат в капан — да, буквално впримчен в една нещастна женитба и после, години наред, еднообразната работа в Америка; опитите да преуспея и да напредна все повече и повече, да намеря утеха в изкуството, където нямаше нищо повече от временно облекчение, без да постигна някога истинско удовлетворение, макар да се заблуждавах, че го имам. Всичко това произлиза от моето бедно, нерадостно детство. Цялото дърво на моя живот с клоните, стеблото и корените беше създадено тогава. Бяха ми казали, — той се въздържа да спомене името на Виленски — и аз също го зная, че целият ми живот сега води началото си от онези ранни години, когато нямах никого, освен себе си.
— Всичко това, което казваш, само повече ме убеждава, че ти все още можеш да вършиш велики дела.
Мъри се развълнува премного, за да може да отговори и те продължиха в напрегнато мълчание. Но думите на Кети още звучаха в съзнанието му и той почувства, че тя беше права — възможността за постигането на целта беше все още в обсега на неговите сили. Каква линия да следва? Да върши благородни дела, а не да ги сънува през целия ден. Изведнъж си спомни последния съвет, който Виленски му
