болка на сърцето. Но към края на действието, когато лампите на сцената угаснаха и Чо-Чо-Сан запали фенера си до вратата, за да се приготви за нощното си бдение, докато завладяващата мелодия на арията Un bel di се издигаше, а после замираше от тъмната зала, Мъри бързо хвърли поглед към Кети. Сълзи се стичаха по бузите й.
— Скъпа Кети — той се наведе към нея, — ако това те разстройва, да си вървим.
— Не, не — запротестира тя със задавен глас. — Тъжно е, но е чудесно. А и трябва да видя какво се случва накрая. Само, моля те, услужи ми с твоята носна кърпа, моята не мога вече да използвам. Благодаря ти, скъпи, скъпи, Дейвид. Ти си така добър. О, тази бедна прелестна девойка. Как би могъл един мъж да бъде толкова безчовечен, толкова отвратителен! — Гласът й замря, но тя се мъчеше да се успокои.
Наистина, през време на третото действие, започващо със сърцераздирателен патос и продължавайки до крайна нечовешка трагедия, Кети запази самообладание. Когато завесата се спусна и Мъри има̀ куража да я погледне, тя не плачеше, но главата й беше клюмнала напред, като че ли не можеше повече да издържа.
Напуснаха операта. Все още изтощена, Кети не каза дума, докато влязоха в таксито. После, сигурна, че не я наблюдава никой, тя каза глухо.
— Никога няма да забравя тази вечер… никога…
Мъри подбра внимателно думите си.
— Знаех, че си извънредно чувствителна, надявах се, че ще се развълнуваш.
— О, много, много… А най-прекрасното от всичко, скъпи Дейвид, беше, че го гледах с теб.
Това беше предостатъчно за Мъри да усети, въпреки нейната нервност, едва разтапяща се нежност към него. Мълчаливо и с нежна настойчивост той пое малката й ръчичка в задушевната интимност на колата. Тя не се отдръпна. Какво беше станало с нея. Никога преди подобно нещо не беше се случвало. Естествено, тя не беше пренебрегвана по-рано. Докато посещаваше медицинското училище, един студент в университета, който готвеше диплома в Художествената академия, усилено я беше ухажвал. Тя не му беше обърнала внимание. През коледните празници в болницата един лекар-асистент се беше опитал да я целуне под имела16 и успя несръчно да достигне само лявото й ухо. Тя отмина това с безразличие и по-късно, когато я покани на новогодишния бал, отказа да отиде. Кети познаваше себе си като едно сериозно момиче, което не се интересува от младите мъже и споделяше всъщност мнението на майка си; мнение, което така често й беше налагано, че беше станало нейно собствено — а именно, че мъжете са нагли, небрежни и на тях не може да се разчита.
Но Дейвид притежаваше точно противоположните качества. А неговата зрялост, странно успокояваща, беше привлякла Кети още отначало. Мълчаливо и нежно Мъри държеше ръката й, докато стигнаха в хотела, и дори и тогава не я пусна. Дежурният портиер беше задрямал на бюрото, когато те влязоха и взеха асансьора. Мъри спря в коридора и отвори вратата на техния хол, усещайки ускорения пулс на свитите й в ръката му пръсти и туптенето на собственото си сърце.
— Поръчах да оставят горещ шоколад. Така ще си възвърнеш силите, скъпа Кети.
— Не, не — леко отдръпвайки се от него, тя поклати глава. — Моля те, не искам нищо.
— Все още си разстроена. Аз не мога да те оставя така.
Без да се съпротивлява повече, тя го последва в стаята, където, както беше казал преди малко, един термос беше сложен на масата. Стаята беше слабо осветена от една единствена лампичка с абажур, която хвърляше мека светлина на килима, докато стените оставаха в сянка. Те също бяха в сянка, когато се погледнаха лице срещу лице.
— Скъпа Кети — каза той пак, — какво да говоря, какво да направя за теб?
Кети наведе очи и отговори с глух глас.
— Утре ще се оправя.
— Сега вече е утре — заключи той спокойно, въпреки че кръвта му биеше. — И ти не се чувстваш добре. Какво всъщност е станало?
— Нищо, нищо… самата аз не зная. Чувствам се някак си загубена. Никога не ми се е случвало това преди — едновременно и тъжна, и щастлива.
— Но как можеш да бъдеш загубена, когато си с мен?
— О, знам аз, знам — призна тя, после продължи бързо и несвързано. — Онзи презрян мъж ме накара да видя колко различен — но точно тук е бедата. Ти си така… — Кети спря и сълзите отново навлажниха бузите й.
Главата й остана наведена. Слагайки пръстите си под брадичката, Мъри повдигна обляното в сълзи личице и погледите им се срещнаха.
— Кети, любима Кети — промълви Мъри с безкрайна нежност. — Аз те обичам. И вярвам, че и ти ме обичаш.
Той се наведе и целуна сочните й обърнати нагоре устни: чисти от грим — от който Мъри се отвращаваше — и приятно солени от нейните сълзи. След миг — сподавяйки хълцането си, тя се отпусна в неговите обятия, като притискаше силно до гърдите му мократа си зачервена буза.
— Дейвид, скъпи, скъпи, Дейвид!
Но това трая само миг. Тя извика и се отскубна.
— Безсмислено е, съвсем е безсмислено. Трябваше да го разбера още в началото.
— Но Кети, защо? Ние се обичаме!
— Как може да се обичаме, когато ще ни делят три хиляди мили? Знаеш, че заминавам. Само страдание ще си причиним. Сърцето ми е вече разсипано.
— Кети, ти би могла да останеш?
— Никога — това е невъзможно!
Мъри я беше хванал за китката и я държеше да не изхвърчи в стаята си.
Тя се мъчеше да избяга като пленена птичка и продължаваше развълнувано:
— Аз трябва да замина. През целия си живот съм се подготвяла за това единствено нещо — като учех за медицинска сестра и натрупвах опит в Далхейвън. Не съм мислила за нищо друго. Там имат нужда от мен… Вуйчо Уили го очаква… а най-вече обещах на мама преди да умре, че ще замина и никога няма да наруша дадената дума пред нея, никога.
— Не прави това, Кети — страхливо я прекъсна той, — за бога, не трябва да го правиш.
— За бога, трябва… И за нас двамата.
Тя се освободи и почти тичешком изчезна зад вратата.
Мъри погледна с болка затворената врата. Устоявайки на импулса да я последва, той започна да се разхожда по мекия мъхест килим, силно възбуден. Сега, с още прясната следа от нежните й устни, страданието му постепенно намаля и това, което най-много усещаше в момента, беше радостното чувство, че Кети го обича всеотдайно, с цялото си сърце. Всичко друго беше без значение. Много трудности предстояха, но можеха да се преодолеят. Той трябваше и щеше да я убеди. Нямаше какво да му мисли за останалото. На всяка цена щеше да я има. Кети трябваше да бъде негова.
Изведнъж Мъри се почувства силен, изпълнен с енергия и напълно способен да люби. Беше гладен. Тъй като погледът му падна върху вкусното ядене на масата, той разбра колко много време беше изминало от вечерята — пък и храната не беше особено солидна. Той седна сам, наля си шоколад, от който още излизаше пара, разгъна салфетката и захвана сандвичите. А-а хайвер, и то от истинска белуга. Разсеяно, но с наслаждение, Мъри изяде всичко.
Глава XI
Мъри беше предвидил, че в Швейцария ще има вече сняг. И като че да потвърди безпогрешната прогноза, снегът ги посрещна — лека, силно замръзнала покривка, която блестеше под кобалтовото небе. Вече от една седмица се намираха в Шванзее, съобразявайки се строго с уговорката на пълна изолираност от външния свят, уговорка, която Кети го принуди да приеме като условие за нейното идване. През всичкото това ужасно състояние на задръжката на чувствата си, с нечовешко усилие да я успокои, той й осигури спокойствие и отмора. Театралното посрещане на Артуро и Елена бързо се забрави, въведе се един установен ред със сервиране на безпретенциозна храна, без каквато и да е официалност. Стремейки се да покаже красотата на своя живописен пейзаж, Мъри я извеждаше на разходка всеки следобед в свежия и
