В картотеката, която си купи за целта, започна внимателно да класира резултатите от прегледите. Въпреки че никога не се замисляше за това, клиничното му умение вече бе напълно на висота. Там, в съблекалнята, работниците стояха пред него съблечени до кръста и с пръстите и слушалката си той тайнствено проникваше в скритите заболявания на тези живи дробове: тук фибром, там емфизем, след това хроничен бронхит — признат с възражения като „малко кашлица“. Внимателно отбелязваше пораженията върху диаграмите, отпечатани на гърба на всяка карта.
Същевременно вземаше проби от храчките на всеки един и надвесил се до два или три часа сутринта над микроскопа на Дени, вписваше в картите какво е видял. Откри, че мнозинството от тези проби на слуз и гной — обикновено наричани от работниците „бяла храчка“ — съдържат ярки ъгловати парчета силициев двуокис. Той бе учуден от броя на алвеолните клетки, от честотата, с която срещаше туберкулозни бацили. Но това, което приковаваше вниманието му, беше почти постоянното присъствие на кристалчета силиций в алвеоларните клетки, във фагоцитнте, навсякъде. Не можеше да се освободи от вълнуващата мисъл, че пораженията на белите дробове и дори може би съпътстващите ги инфекции се дължат главно на този фактор.
До тук беше стигнал той, когато в края на юни Кристин се завърна и го прегърна.
— Колко е хубаво, че се връщам. Да, добре прекарах, но не знам — а ти си блед, мили! Джени не те е хранила хубаво!
Почивката й се беше отразила добре. Чувстваше се хубаво, а страните й имаха здрав цвят. Но тя бе загрижена за него, от липсата му на апетит, от непрекъснатото търсене на цигари.
Тя сериозно го попита:
— Колко ще продължиш тази специална работа?
— Не знам. — Беше денят след завръщането й, валеше и той бе необичайно тъжен. — Може би година, може би пет.
— Добре, слушай сега. Не искам да те променям, един в семейството е достатъчен, но не мислиш ли, че след като ще бъде нужно толкова дълго време, би трябвало да работиш системно, да живееш редовно, да не стоиш до късно и да се убиваш?
— Нищо ми няма.
Но в някои неща тя беше особено настойчива. Накара Джени да изстърже пода на лабораторията, внесе вътре едно кресло и рогозка. В горещите нощи тази стая беше хладна, а боровите дъски изпускаха сладък смолист дъх, който се смесваше с острия мирис на етер от реактивите, които той използваше. Сядаше там, шиеше или плетеше, а той работеше на масата. Навел се над микроскопа, напълно я забравяше, но тя беше там и всяка вечер в единайсет часа ставаше.
— Време за лягане!
— Ох, да ти се не види! — И мигаше късогледо над микроскопа. — Ти се качвай, Крис! Аз идвам след минута.
— Андрю Менсън, ако смяташ, че ще се качвам да спя сама
Последната фраза бе станала семейна смешка. Използваха я и двамата, безразборно и шеговито, като неумолим аргумент при всички техни спорове. Не можеше да устои. Ставаше със смях, протягаше се, завърташе лещите, слагаше предметните стъкла настрана.
Към края на юли силна епидемия от дребна шарка го ангажира в практиката, а на трети август имаше особено много визитации, по които обикаля от сутрешните приемни часове до късно след три часа следобед. И когато изморен се връщаше нагоре в очакване на комбинацията от обед и чай, която щеше да бъде неговото ядене, пред вратата на „Вейл вю“ той видя колата на доктор Луелин.
Смисълът на този неподвижен предмет го накара изведнъж да се стресне и с туптящо в очакване сърце да забърза към къщата. Изтича нагоре по стъпалата, отвори вратата и там в хола видя Луелин.
Като гледаше с нервно нетърпение, той смотолеви:
— Здравейте, Луелин, не очаквах да ви видя тук толкова скоро.
— Не — отвърна Луелин.
— Е? — усмихна се Андрю. Във вълнението си той не можеше да намери по-добри думи, но въпросът, изписан на светналото му лице, беше достатъчно ясен.
Луелин не се усмихна. След малка пауза той каза:
— Влезте за малко, драги. — Той издърпа Андрю в дневната. — Цяла сутрин се мъчим да ви намерим по обиколките ви.
Маниерът на Луелин, колебанието му, странното съчувствие в гласа му накараха Андрю да изстине.
— Нещо лошо ли? — заекна той.
Луелин погледна през прозореца, погледът му се спря на моста, като че търсеше най-доброто и най-леко обяснение. Андрю повече не можеше да търпи. Не можеше да диша, гърдите му бяха изпълнени със задушаващата болка на загубеното.
— Менсън — каза тихо Луелин, — тази сутрин, когато вашата съпруга минавала по моста, една от гнилите дъски се счупила. Сега тя е добре, съвсем добре, но се страхувам…
Разбра всичко още преди Луелин да свърши. Една голяма болка започна силно да пулсира в него.
— Може би ще искате да знаете — продължи Луелин и в гласа му се чувстваше тихо съчувствие, — че направихме всичко. Аз дойдох веднага, взех и старшата сестра от болницата и сме тука цял ден…
Настъпи тишина. Ридание избухна в гърлото на Андрю, после още едно и още едно. Той покри очи с ръка.
— Моля ви, драги мой — помоли го Луелин. — Кой би могъл да предотврати подобен нещастен случай? Моля ви, качете се и успокойте жена си.
С наведена глава, хванал се за перилата, Андрю тръгна нагоре. Пред вратата на спалнята той спря, едва си поемаше дъх; после влезе с несигурни стъпки.
Глава четиринадесета
През 1927 година доктор Менсън от Аберлоу вече имаше необичайна донякъде слава. Практиката му не беше голяма — броят на неговите пациенти не се беше увеличил много след онези първи нервни дни на пристигането му в града. Но всеки човек от неговия списък твърдо вярваше в него. Рядко използваше лекарства — всъщност имаше невероятния навик да предупреждава пациентите си срещу лекарствата, — но когато ги използваше, предписваше ги в страхотни дози. Не беше рядка гледка Гейдж да се мъкне пред чакалнята с рецепта в ръка.
— Какво означава това, доктор Менсън! Шейсет дози калиев бромид за Ивън Джонс! А във фармакопеята пише пет.
— Така пише и в съновника на баба ми. Карай със шейсет, Гейдж. Знаеш, че ще ти направи удоволствие да отровиш Ивън Джонс.
Но Ивън Джонс, епилептик, не се отрови. Една седмица по-късно го видяха да се разхожда в градския парк, а припадъците му бяха намалели.
Би трябвало Комитетът да се отнася към доктор Менсън с особена грижа, защото лекарствата, които предписваше, независимо от експлозиите от време на време, струваха по-малко от половината на това, което даваше всеки друг помощник.
Но не! Менсън струваше на Комитета три пъти повече в други насоки и често по този повод се водеха битки. Той например използваше ваксини и серуми, разоряващи неща, за които, както разгорещено заяви Ед Ченкин, никой никога не бе чувал. Когато в отговор Оуен посочи онзи зимен месец, когато, използвайки ваксината на Бордей и Жангу, Менсън бе спрял голяма епидемия от магарешка кашлица в своя район, докато навсякъде в останалите части на града децата се бяха разболели, Ед Ченкин се противопостави: „Откъде да знаем, че се дължи на тази модна измислица! Защо! Когато аз сам го попитах, той каза, че никой не може да бъде напълно сигурен!“
Менсън имаше много верни приятели, но имаше и врагове. Това бяха ония хора от Комитета, които никога не биха му простили докрай онова избухване, онези изгарящи слова, които бе отправил към тях по въпроса за моста, когато преди три години се бяха събрали на пълна сесия. Те, разбира се, съчувстваха на госпожа Менсън и на него в бедата им, но не можеха да се смятат за виновни. Комитетът никога нищо не
