Чувстваше се изморен, раздразнен, загрижен. Трескаво се питаше цял живот ли ще трябва да пробива каменни стени с чело. И все пак, въпреки намалената жизненост, имаше силното желание да покаже правотата си, да бъде открито оправдан пред шушукащия град.
Най-после седмицата измина и в събота следобед Комитетът се събра за това, което в дневния ред беше наречено „дисциплинарно проучване на доктор Менсън“. В стаята на Комитета не остана празно място, а вън на площада чакаха групи хора, когато Андрю влезе в канцеларията и се изкачи по тясната стълба. Чувстваше, че сърцето му бие бързо и силно. Бе си казал, че трябва да бъде спокоен и твърд. Вместо това, когато седна на същия стол, който му предложиха преди пет години, когато кандидатстваше за мястото, той бе скован, с пресъхнало гърло, нервен.
Събранието започна не с молитва, както би могло да се очаква от лицемерната набожност, с която опозицията бе провела своята кампания, а с огнена реч на Ед Ченкин.
— Аз ще изнеса всички факти по този случай пред членовете на Комитета — каза Ченкин, като скочи. Той продължи с гръмогласна реч, в която изброи оплакванията: доктор Менсън няма никакво право да върши подобна работа. Това е работа, вършена във време на Комитета, работа, вършена, когато му се плаща да върши работа на Комитета, и при това работа, вършена в къща, собственост на Комитета. Отгоре на всичко това е вивисекция или неин близък родственик. И всичко това е ставало без необходимото разрешение и представлява сериозно нарушение на закона!
Тук Оуен бързо се намеси:
— Що се отнася до тази последна точка, трябва да уведомя Комитета: ако се съобщи, че доктор Менсън не си е осигурил това разрешение, всички последици ще понесе Дружеството за медицинска помощ като цяло.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — запита Ченкин.
— Понеже е наш помощник — държеше на своето Оуен, — ние отговаряме пред закона за доктор Менсън!
Последва одобрителен шум и викове:
— Оуен е прав! Не ни трябват неприятности на Дружеството. Нека си остане между нас.
— Добре, ще минем и без това идиотско разрешение — изръмжа Ченкин, който още стоеше прав. — В другите обвинения има достатъчно основания, за да обесиш, когото искаш.
— Точно така! Точно така! — извика някой отзад. — А онова лято преди три години, когато всеки ден се измъкваше с мотора си до Кардиф?
— Той не дава лекарства — чу се гласът на Лен Ричардз. — Можеш да чакаш цял час пред кабинета му и да не ти даде никакво лекарство.
— Тихо! Тихо! — извика Ченкин. Когато ги успокои, той продължи с финала на речта си. — Всички тези оплаквания са достатъчно сериозни! Те показват, че доктор Менсън никога не е бил добър служител на Дружеството. Освен това бих могъл да добавя, че той не издава правилно и удостоверения на хората. Но не трябва да забравяме главното. Тук имаме един помощник, срещу когото е целият град заради нещо, което би трябвало да е работа на полицията, един човек, който е превърнал нашата собственост в касапница. Кълна се в господа бога, видях кръвта на пода със собствените си очи — един човек, който не е нищо друго освен експериментатор и маниак. Аз ви питам, членове на Комитета, ще търпите ли повече това? Не! Казвам аз. Не! — казвате вие. Колеги, членове на Комитета, аз знам, че до едни сте с мен, когато заявявам, че тук сега ние искаме доктор Менсън да подаде оставка.
Ченкин се огледа към приятелите си и седна сред силни аплодисменти.
— Може би ще разрешите на доктор Менсън да изложи своята страна на въпроса — каза Оуен тихо и се обърна към Андрю.
Настъпи мълчание. Андрю известно време стоя неподвижен. Положението беше по-лошо, отколкото си го бе представял. Не се доверявай на Комитета, помисли си той горчиво. Това ли са същите хора, които му се усмихваха одобрително, когато го назначаваха? Сърцето му гореше от болка. Той няма, просто няма да подаде оставка. Изправи се. Не беше оратор и знаеше, че не е оратор. Но сега беше ядосан, сковаността му бе изчезнала в надигналото се възмущение срещу невежеството и злонамерената тъпота на обвиненията на Ченкин и на овациите, с които останалите ги бяха посрещнали. Той започна:
— Изглежда, никой нищо не казва за животните, удавени от Ед Ченкин. Това е жестокост, ако искате — безсмислена жестокост. Аз правех нещо друго! Защо вземате бели мишки и канарчета със себе си в мината? За да проверите дали няма гризу — всички знаете. А когато тези мишки свършват поради някой полъх на рудничния газ — това жестокост ли е? Не, вие не го наричате така. Вие разбирате, че тези животни са използвани, за да се спаси животът на хората, може би вашият живот. Ето какво се опитвах да направя за вас. Аз работех върху тези белодробни заболявания, които получавате от праха в забоите на мината. Вие всички знаете, че боледувате от гръдни болести и че когато това се случи, не получавате компенсация. През последните три години съм използвал, кажи-речи, всяка минута от свободното си време за проучване на проблема за вдишването на праха. Открих нещо, което би могло да подобри условията ви за работа, да ви даде по-справедливо възнаграждение, да ви помогне да бъдете здрави — повече, отколкото би помогнало вонящото шише с лекарство, за което говореше Лен Ричардз! Какво, ако използвам една дузина морски свинчета? Не мислите ли, че си струва? Може би не ми вярвате, вие сте достатъчно предубедени, за да сметнете, че ви лъжа. Може би вие още мислите, че съм си губил времето,
Той отиде до Оуен и му подаде писмото. То беше съобщение от секретаря на Сената на Сент Андрюз, че за работата му върху вдишването на въглищен прах е получил специалност.
Оуен прочете смачканото, написано на пишеща машина писмо с внезапно светнало лице. След това писмото бавно мина от ръка на ръка.
Андрю бе раздразнен от ефекта, предизвикан от съобщението на Сената. Въпреки че с всички сили искаше да докаже правотата си, почти съжаляваше за порива си при представянето на писмото. Щом не могат да приемат думата му без някакво официално потвърждение, трябва да са много предубедени срещу него. Със или без писмо, чувстваше той тъжно, те са решили да направят от неговия случай пример за назидание.
Олекна му, когато след още няколко забележки Оуен каза:
— Може би сега ще ни оставите сами, докторе, моля ви.
Докато чакаше отвън, а вътре те гласуваха неговия случай, той изгаряше от нетърпение и кипеше от гняв. Какъв чудесен идеал бе тази група от работници, които контролират медицинските услуги на цялата общност за доброто на своите другари-работници. Но това беше само идеал. Те бяха твърде предубедени, твърде невежи, за да могат прогресивно да ръководят такава система. За Оуен беше истинска мъка непрекъснато да ги влачи със себе си по своя път. А сега беше убеден, че дори добрата воля на Оуен няма да го спаси.
Но когато Андрю отново влезе, секретарят се усмихваше и потриваше ръце. Други от Комитета го гледаха по-благосклонно или поне без враждебност.
Оуен веднага се изправи и каза:
— Радостен съм да ви съобщя, доктор Менсън, бих могъл да река, че лично аз съм щастлив да ви кажа, че Комитетът реши с мнозинство да ви помоли да останете.
Той бе спечелил, беше ги убедил в крайна сметка, но този факт след една кратка вълна на удовлетворение не предизвика у него никаква радост. Настъпи мълчание. Те очевидно очакваха той да изрази своето облекчение и благодарност. Но той не можеше. Бяха му омръзнали цялата изопачена история, Комитетът, Аберлоу, медицината, силициевият прах, морските свинчета и самият той.
Най-после каза:
— Благодаря ви, господин Оуен. Радвам се, че след всичко, което съм се опитал да направя тук, Комитетът не желае да напусна. Но, съжалявам много, аз повече не мога да остана в Аберлоу. Считано от днес, давам на Комитета едномесечно предупреждение. — Той говореше без чувство, после се обърна и излезе от стаята.
Настъпи мъртво мълчание. Най-бързо се съвзе Ед Ченкин.
