не историческите развалини и паметници, нищо от това, което трябваше да видят според туристическия пътеводител.
Стигнаха Вал Андре. В малкия хотел се чуваше шумът на морето, можеше и да се вдъхне мирисът на ливадите. В спалнята им имаше шкафове от рендосани дъски, а сутрешното им кафе идваше димящо в дебели сини купи. Мързелуваха по цял ден.
— О, господи! — повтаряше Андрю. — Не е ли чудесно, мила? Никога, никога вече няма да пожелая да погледна белодробна пневмония.
Пиеха ябълково вино, ядяха лангусти, скариди, сладкиши и бели череши. Вечер Андрю играеше билярд със собственика върху древната осмоъгълна маса. Понякога губеше само с петдесет срещу сто.
Беше прекрасно, чудесно, вълшебно — прилагателните бяха на Андрю. Всичко, с изключение на цигарите — би добавил той.
Измина цял щастлив месец. И тогава все по-често с непреставащо безпокойство Андрю започна да опипва неотвореното писмо, вече зацапано от черешов сок и шоколад, което стоеше в сакото му от цял месец.
— Хайде — каза най-после една сутрин Кристин, — удържахме на думата си. Отвори го.
Той внимателно отвори плика, прочете писмото, легна по гръб на слънцето, бавно се изправи, после го прочете отново. В мълчание го подаде на Кристин.
Писмото беше от професор Чалис. В него се казваше, че като пряк резултат от изследванията му за вдишванията на праха, КЗКММ — Комисията за заболяванията в каменовъглените мини и металургията, е решила да се заеме с целия въпрос с оглед да го докладва пред Парламентарната комисия. За тази цел Комисията ще назначи медик с пълно работно време. Изхождайки от неотдавнашните му изследвания, Комисията единодушно и без колебание предлагаше мястото на него.
Когато го прочете, тя щастливо го погледна.
— Не ти ли казах, че все нещо ще излезе? — Тя се усмихна. — Не е ли прекрасно?
Той бързо и нервно замеряше с камъни един рак на плажа.
— Клинична работа — разсъждаваше той гласно. — Не може да бъде нещо друго. Те знаят, че съм клиницист.
Тя го гледаше с все по-широка усмивка.
— Разбира се, мили, ти помниш как сме се договорили: най-малко шест седмици тук, без никаква работа, само лежане. И няма да допуснеш това да ни развали ваканцията, нали?
— Не, не! — той погледна часовника си. — Ще довършим ваканцията си, но все пак — той скочи и весело я изправи на крака — нищо няма да ни стане, ако изтичаме до телеграфа. И си мисля… чудя се дали нямат там разписание.
Книга трета
Глава първа
Комисията за заболяванията в каменовъглените мини и металургията — обикновено произнасяна съкратено КЗМ — се намираше в едно голямо сиво здание край Темза, недалеч от градините на Уестминстърското абатство, удобно разположена близо до Министерството на търговията и Отдела за мините, които ту забравяха, ту ожесточено се бореха за правото да нареждат на Комисията.
На четиринайсети август в едно свежо светло утро, пращящ от здраве и в прекрасно настроение, Андрю тичешком изкачи стълбите на сградата, а погледът му беше на човек, решил да покори Лондон.
— Аз съм новият медицински служител — каза той на портиера, който бе облечен в униформата на Управлението на строежите.
— Да, сър, да, сър — бащински каза портиерът. Андрю се зарадва, че изглежда го очакваха. — Вие ще трябва да се срещнете с нашия господин Джил. Джонз, отведи нашия нов доктор до стаята на господин Джил.
Асансьорът се качваше бавно, като разкриваше облицовани в зелено коридори и много етажи, на които отново можеше да се види невъзмутимата униформа на Управлението на строежите. След това Андрю бе въведен в голяма слънчева стая, където дълго стиска ръката на господин Джил, който стана от бюрото си и остави настрана своя „Таймс“, за да го приветства.
— Аз малко закъснях — заяви Андрю енергично. — Много съжалявам! Върнахме се от Франция едва вчера, но съм абсолютно готов да започна.
— Това е чудесно! — Джил беше весел дребен човек с очила в златна рамка, яка почти като на свещеник, тъмносин костюм, тъмносиня връзка, която се придържаше от плоска златна халка. Той погледна Андрю със снизходително одобрение.
— Седнете, моля! Бихте ли желали чаша чай или чаша горещо мляко? Аз обикновено изпивам една около единайсет. И да, да, наистина вече е почти време…
— Е, добре — каза Андрю, като се колебаеше; после със светнало лице добави: — Може би ще ми разкажете за работата, докато…
Пет минути по-късно униформата на Управлението на строежите донесе чудесна чаша чай и чаша горещо мляко.
— Мисля, че ще ви хареса, господин Джил. Варено е, господин Джил.
— Благодаря, Стивънс. — Когато Стивънс си излезе, Джил се обърна към Андрю с усмивка. — Ще видите, много полезен човек. Прави прекрасни препечени филии с масло. Тук е доста трудно да вземем наистина първокласни куриери. Събрали сме се от всички министерства — Министерство на вътрешните работи, Министерство на мините, Министерство на търговията, а аз — Джил се покашля с гордост — съм от Адмиралтейството.
Докато Андрю отпиваше от вареното мляко и жадуваше за информация относно работата си, Джил, приятно усмихнат, говореше за времето, за Бретания, за пенсионната система на чиновниците, за ползата от пастьоризацията. След това стана и поведе Андрю към стаята му.
Това също беше уютна, постлана с килим слънчева стая с чудесен изглед към реката. Голяма тлъста муха отегчително и тъжно бръмчеше в стъклото на прозореца.
— Избрах я за вас — каза любезно Джил. — Трябваше да се понареди. Има открита камина, ще видите — много приятна през зимата. Надявам се, че ви харесва?
— Да, стаята е чудесна, но…?
— Сега ще ви запозная с вашата секретарка, госпожица Мейсън. — Джил почука, отвори една съседна врата, зад която беше госпожица Мейсън, хубаво поостаряло момиче, чисто и спокойно, седнало на малко бюро. Госпожица Мейсън остави настрана своя „Таймс“ и стана.
— Добро утро, госпожице Мейсън.
— Добро утро, господин Джил.
— Госпожице Мейсън, запознайте се с доктор Менсън.
— Добро утро, доктор Менсън.
Андрю почувства как леко започна да му се вие свят от тези поздравления, но се мобилизира и се включи в разговора.
Пет минути по-късно, когато Джил най-любезно се измъкваше, той окуражително каза на Андрю:
— Ще ви изпратя някои книжа.
Книжата пристигнаха, носени нежно от Стивънс. Освен талантите си в областта на препечените филийки и млякото, Стивънс беше най-добрият носач на книжа в сградата. Всеки час той влизаше в кабинета на Андрю, прегърнал документи, които с любов поставяше на бюрото, където с лакирани букви бе написано „непрегледано“, докато погледът му тревожно търсеше да намери нещо за изнасяне край табелката „прегледани“. Когато там нямаше нищо, Стивънс беше страшно нещастен. При такъв печален случай той съкрушен се измъкваше навън.
Смаян, объркан, раздразнен, Андрю препускаше през папките — протоколи от минали заседания на Комисията, тъпи, отегчителни, маловажни. Тогава се обърна с надежда към госпожица Мейсън, но госпожица Мейсън, която бе дошла, както тя обясни, от Отдела за проучване на замразеното месо при
